пристигнала и нещо да се е объркало? Не бива да изключваме вероятността да е дошла тук и да е била убита. Престъпление, прикрито с пари.
— Затова къщата е прокълната. — Харпър повдигна рамене. — И духът на Амелия ще витае тук, докато постигне възмездие? Но как?
— Може би докато самоличността й бъде разкрита — предположи Хейли. — Докато й бъде отдадено дължимото. Ти си нейна кръв — обърна се тя към Харпър. — Може би й е нужна кръвта на рода Харпър, за да намери покой.
— Трябва да призная, че звучи логично. — Дейвид леко потръпна. — Но малко страховито.
— Ние сме трезво разсъждаващи възрастни хора, а седим на тази маса и разговаряме за призраци — напомни му Стела. — Едва ли може да стане по-страшно от това.
— Снощи я видях.
С тези думи Хейли привлече погледите на всички.
— И не си ни съобщила? — укорително попита Харпър.
— Разказах го на Дейвид сутринта — отвърна тя. — Ето, сега казвам на всички. Не исках да говоря пред децата.
— Почакай да включа на запис.
Мич стана, за да вземе касетофона си.
— Не се случи нищо особено.
— През пролетта се разбрахме, че след двете й прояви на необуздана ярост всичко ще бъде записвано. — Върна се при тях и сложи касетофона на масата. — Разкажи ни.
Хейли бе малко смутена от това, че всяка нейна дума се записва, но подробно описа случката.
— Понякога я чувам да пее, но обикновено, когато надникна в стаята си, изчезва. Знаете, че се е появявала там. Друг път пеенето идва от стаята на момчетата — онази, в която спяха Гевин и Люк. Понякога плаче. А веднъж ми се стори…
— Какво ти се стори? — подкани я Мич.
— Сякаш я видях да се разхожда навън. В нощта, след като заминахте на сватбено пътешествие, след тържеството тук. Събудих се с главоболие, навярно съм пийнала повечко вино. Затова взех аспирин и нагледах Лили. Стори ми се, че зърнах някого през прозореца. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да различа русата коса и бялата рокля. Вървеше към къщата за гости. Но изчезна, когато отворих вратите на терасата, за да я видя по-ясно.
— Нали се разбрахме да записваме всичко след онзи момент, когато мама най-сетне реши да сподели с нас, че Амелия едва не я е удавила във ваната? — В гласа на Харпър се долови гняв. — Не да чакаме по цяла седмица да съобщим за случилото се.
— Харпър! — сухо го смъмри Роз. — Станалото — станало, не започвай отново да раздухваш тази история.
— Но бяхме се разбрали! — настояваше той.
— Не бях сигурна — хладно изрече Хейли и рязко изправи гръб. Сетне укорително погледна Харпър. — И все още не съм. Стори ми се, че виждам жена да върви към къщата ти, но това не означава непременно, че е била призрак. Реших, че е по-вероятно… да е същество от плът и кръв. Какво трябваше да направя, Харпър, да ти се обадя, за да попитам дали имаш компания?
— Господи! — изстена той.
— Е, сега разбра ли? — попита тя, доволна от прозрението си. — Нали не е възможно никога да не каниш жени в дома си?
— Добре де, добре… Но за твое сведение, точно в онази нощ нямах гостенка от плът и кръв. Следващия път не мълчи.
— Колеги! — любезно се провикна Мич и потупа с химикалката по бележника си като професор пред студенти. — Можеш ли да ни опишеш по-подробно какво видя, Хейли?
— Всъщност беше само за няколко секунди. Просто стоях и се надявах аспиринът да ми подейства до сутринта, когато долових някакво движение. Съзрях жена с дълга руса или светла коса, облечена в бяло. Първата ми мисъл беше, че на Харпър му е излязъл късметът.
— О, по дяволите! — промърмори отново той.
— После се сетих за Амелия, но когато излязох, за да я огледам по-добре, вече я нямаше. Споменавам го само защото, ако е била тя — а все повече се убеждавам в това, — вече я виждам за втори път от седмица насам. А това е твърде много за мен.
— Ти беше единствената жена в къщата през това време — изтъкна Лоугън. — А Амелия по-често се явява на жени.
— Звучи разумно.
Предположението я накара да се почувства по-спокойна.
— Освен това е било в нощта, след като се венчах за Мич — добави Роз. — Сигурно е била сърдита.
— За втори път някой от нас я е видял с очите си да върви към постройката, която е била гараж за файтони. Там има нещо, Харпър — каза Мич.
— Досега не ми е разкрила какво.
— Продължаваме да търсим. Щом приемаме, че е живяла в този район, най-вероятно Реджиналд я е настанил в някой от имотите си. — Мич повдигна ръце. — Все още проследявам тази нишка.
— Ако открием фамилията й — заинтересува се Хейли, — ще можеш ли да направиш проучване за нея, както за рода Харпър?
— Би било добро начало.
— Може би тя ще ни го каже, ако намерим начин да я попитаме… — Хейли замълча, защото изведнъж от бебефона зазвуча приспивната песен. — При Лили е! Тази вечер е подранила. Отивам горе!
— Ще дойда с теб. — Харпър се изправи.
Тя не възрази. След повече от година тъжният напев все още я караше да чувства хладни тръпки, пълзящи по гърба й. По навик включи лампите в своето крило, за да не се качва по стълбите в мрак. Слънцето почти бе залязло и светлината й вдъхна увереност, както и гласовете на Гевин и Люк от всекидневната.
— Знаеш ли, ако се страхуваш да си сама в тази част на къщата, можеш да се преместиш в другото крило, по-близо до мама и Мич.
— Точно това биха искали двама младоженци — майка с малко дете в съседната стая! — заядливо подхвърли Хейли. — Впрочем вече свикнах. — Сетне се ослуша и прошепна напрегнато: — Не престава да пее! Почти винаги млъква, когато стигна до вратата, която винаги оставям леко открехната.
Инстинктивно посегна към ръката на Харпър, докато отваряше.
Вътре бе студено, но бе очаквала това. Дори след като Амелия изчезнеше, след нея оставаше хлад. Ала Лили сякаш не го усещаше. Хейли въздъхна и дъхът й се издигна като уплашено облаче във въздуха, когато чу характерното проскърцване на люлеещия се стол.
„Боже мой, това е нещо ново“, помисли си тя.
Видя я да се поклаща на стола, облечена със сивата си рокля. Ръцете й стояха отпуснати в скута, докато пееше. Гласът й бе приятен — нежен и мелодичен. Успокояващ глас, подходящ за приспивни песни.
Но щом извърна глава и погледна към вратата, кръвта на Хейли изстина като хладния въздух в стаята.
На лицето й нямаше усмивка, а ужасяваща гримаса. Очите й бяха изпъкнали и зачервени от гняв.
Ето как постъпват те. Ето какво ти дават.
Докато говореше или предаваше мисли, силуетът започна да се разпада. Плътта по костите се стопи и на стола остана скелет в дрипи, който продължи да се поклаща.
В следващия миг и той изчезна.
— Моля те, кажи ми, че и ти си видял и чул същото!
— Да. — Харпър стисна ръката й и я повлече към креватчето. — Тук е по-топло. Усещаш ли топлината около детето?
— Досега не е направила нищо, с което да изплаши Лили, но не ми се иска да стои сама. Ще бъда по- спокойна, ако остана при нея. Нали ще кажеш на другите какво се случи?
