Загубена любов, последна любов

високомерните думи, с които искаше да му откаже, да достигнат до устните й. Стив я покани на танц, издърпвайки я на крака пряко волята й. Неразбрал почти отчаяното изражение върху лицето на жена си, Уилям само й се усмихна и кимна.

Проклет да е този синеок дявол! Соня почти никога не ругаеше, но сега тези думи не излизаха от съзнанието й. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави последния път, когато бяха танцували заедно тук, в Ню Орлиънс. Резиденцията на губернатора… Стив, облечен в униформа… Как само го мразеше през онази нощ! Бе направила всичко възможно да не престане да го мрази, дори когато той вече бе в леглото й, с ръце, изучаващи тялото й и дразнещ глас, който повтаряше: „Соня, сладурче…“ Проклет да е! Защо я караше да си спомня? А сега танцуваше пламенно, като никой друг.

Соня помнеше думите на Аделин Пруе, която й бе прошепнала, че няма нищо лошо в това човек да се забавлява, стига да го прави дискретно. Защо и жените да нямат право на малко забавление, подобно на мъжете? Аделин Пруе притежаваше остър поглед и дълга памет.

О, боже, изглеждаше толкова невероятно, че тази страстна, лудешка любовна история се бе случила с нея. Бе имала любовна връзка с един мъж, който по-късно по някаква ирония на съдбата стана неин зет. Не… не иронично, това бе чудовищно! Опитвайки се да запази спокойствие, Соня хладно рече:

— Не трябваше да се насилваш за този танц. Аз не съм толкова лицемерна като теб, Стив Морган. Нямаш ли съвест?

Наложи й се да си спомни саркастичната му усмивка.

— Би трябвало да знаеш отговора, Соня, сладурче. Или предпочиташ да те наричам „тъща“?

Тя усети, че се задушава и би се освободила от ръцете на Стив, ако те не я бяха стиснали като в капан.

— Бих предпочела да седна. Ако обичаш…

— Е, трябва да призная, че не ми е особено приятно — той се намръщи за момент, при което черните му вежди се събраха над носа. След това за нейна най-голяма изненада се извини: — Соня, прощавай. Не те поканих на танц, за да те дразня. Но тъй като ще ни се наложи да прекараме известно време заедно, не мислиш ли, че е редно да се помирим?

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

Когато й се усмихна, в гънките на очите му се появиха добре познатите й бръчици.

— Не, не точно това. Има няколко въпроса, които бих искал да ти задам. — Соня имаше чувството, че зад усмивката му се крие нещо. Можеше да усети някакво непривично за Стив напрежение, което я плашеше. Когато се убеди, че тя няма да отвърне нищо, Стив продължи: — Познаваш повечето хора тук, нали?

Соня не разбра веднага въпроса му. Дори и след като мъжът продължи да я засипва с непринудените си, почти шеговити въпроси за присъстващите. Защо му трябваше да знае всичко това?

2

— Скъпа, бих искал да не демонстрираш така очебийно неприязънта си към Стив — деликатно рече Уилям Брандън по-късно, когато вече бяха в спалнята си.

Жена му продължи да разресва косата си, така че тя пращеше, а когато отвърна, гласът на Соня звучеше дрезгаво и остро.

— Съжалявам, Уилям, но не мога да лицемернича. Не трябваше да ме кани на танц. Предполагам, много добре знае, че не съм му простила за начина, по който ме изигра и унижи. Дори, в случай че ти предпочиташ да забравиш това.

Соня ядосано си помисли, че има нужда да излее насъбралия се в душата й гняв, за да… за да се пречисти. Арогантността на Стив Морган, начинът, по който бе поискал тя да го информира за факти — някои от които доста интимни — от личния живот на приятелите й… Всичко това бе нетърпимо! Защо точно той трябваше да се ожени за Джини? И защо след мистериозното си „изчезване“ през изминалите няколко месеца трябваше отново да се завърне?

Дори след като съпругът й бе заспал до нея, дишайки тежко и равномерно, Соня трябваше да положи неимоверни усилия, за да остане да лежи тихо. Непоносимо! Нетърпимо бе да лежи отново в голямото си старо легло, което пазеше толкова много спомени.

Трябваше да настоявам да продадем плантацията — като в треска мислеше тя. — И никога, никога повече да се връщам тук!

Имаше смътното предчувствие, че ще се случи нещо лошо, което ще разбие живота на всички тях. Стив Морган винаги носеше само беди и сега на нея й се прииска, прилично или не, Джини да си бе останала в Европа.

През две стаи от спалнята на сенатора и съпругата му Джини също не можеше да заспи. Проклетият Стив, къде се губеше? Първо се бяха любили, а след това, с едва доловима усмивка на устните и нито дума за обяснение, той бе напуснал стаята. Къде ли бе отишъл? И което бе още по-лошо — при кого?

Няма го вече повече от час — неохотно помисли Джини — но аз няма да се унижавам, тичайки подире му. Ще си помисли, че му нямам доверие и отново ще се скараме.

Дали й бе ядосан за невинния флирт със симпатичния Люсиен Вале? Не бе казал нищо, въпреки че Джини с усмивка го бе укорила за безпокойството, причинено на бедната Соня.

Стив дяволито бе повдигнал едната си вежда.

— Как, като я поканих на танц? Каква инатлива жена — знаеш ли, че още не ми е простила?

— Ами… аз самата не съм сигурна дали съм ти простила. Само като си спомня…

— Аз също помня много неща, любов моя.

Какво искаше да каже с това? Бедата бе там, че все още не бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, въпреки твърдото решение да не се карат и да бъдат напълно честни един с друг за всичко, случило се в миналото. Обичаха се, но дали това бе достатъчно, за да останат заедно до края на дните си? Не след дълго любовта навярно щеше да си отиде. Дали нямаше да остареят отегчени един от друг, а може би дори ненавиждайки се?

Джини бе оставила прозореца отворен и сега видя тънките пердета да се развяват от неочаквано излезлия нощен вятър. Тя стана, прекоси стаята и спря пред широкия прозорец, зареяла поглед в нощта. Дори бризът бе горещ тази нощ! Тя чу фученето на вятъра сред дърветата около къщата и си спомни за шума от разбиващите се океански вълни под верандата на къщата в Монтерей. Стив я заведе там малко след като бе убил Иван на борда на руския кораб.

И сега този изпълнен с кръв и насилие спомен я накара да потръпне, напомняйки й за тъмната страна от характера на Стив, за която Пако Дейвис я бе предупредил преди толкова много години. Как бе презирала Стив тогава! Как бе ругала, крещяла и заплашвала… всичко това изглежда малко го поуплаши.

Все още чуваше жестокия и безкомпромисен глас на Стив:

— Ти си наркоманка — знаеш ли какво означава това? Повече никакви прахчета, успокоителни или сънотворни. Повече няма да имаш нужда от тях. Сама ще се убедиш в това.

Това бе началото на един кошмар, който като че ли нямаше край. Защо трябваше да си спомня, особено сега, когато това ужасно време бе толкова далеч зад тях? Джини затвори очи, опитвайки се изобщо да не мисли, но нощта навяваше спомени. Горещият вятър галеше тялото й, подобно на пръсти, които възбуждащо докосваха кожата й… отнасяйки я далеч назад…

Назад във времето, когато тя ту зъзнеше от студ, ту в следващия момент изгаряше от жега, а тялото й се къпеше в пот. Всеки сантиметър от кожата я сърбеше, като че ли в плътта й се забиваха хиляди малки иглички. Тя се извиваше в чаршафите, оплитащи я като капан с многобройните си гънки, и крещеше срещу дланите, които я притискаха върху възглавницата. Главата й сякаш се подуваше, а след това се свиваше, стегната в железен обръч — бавно… бавно… Бе измъчвана умишлено и причината за всичко бе той.

— Искаш да ме убиеш! Унищожаваш ме, както направи с… не! Господи, не ме докосвай! Недей… недей!

Косата й бе загубила блясъка си и висеше мръсна по лицето и раменете й. Опиташе ли се да я махне от лицето си, те завързваха китките й за таблата на леглото.