все още вдъхвал малко страх; и състезателен — кой ще изнамери най-изненадващата и неочаквана вариация („гледай навътре!“). Такъв вид игра е вече театър, първичният елемент на драматизацията.
Но нека се спрем на структурата на разказа. В действителност се основава изключително върху думата „чао“, тоест върху нейния смисъл и звучене. Детето, което започнало да разказва историята, е взело за тема словосъчетанието „думата чао“ в неговата цялост. Ето защо в неговото въображение не е взело връх — макар че това става в друг момент — търсенето на близки или подобни думи, на ситуации, при които дадената дума да е употребена по един или друг начин. Дори нейната най-проста употреба — като поздрав — не е взета, изглежда, по същество под внимание от детето. Докато словосъчетанието „думата чао“ веднага дава място върху „оста на селекция“ на постройката на две категории думи: „добрите думи“ и „лошите думи“, а по-късно посредством показващия жест — на две други категории: „късите думи“ и „дългите думи“.
Този показващ жест не е импровизация, а е апроприация — усвоен е от друго място. Детето сигурно е гледало по телевизията рекламното предаване на една търговска фирма за бонбони. Там се появяват две длани, които ръкопляскат и после започват да се раздалечават, докато между тях се проточва надпис: името марка на рекламираните карамели. Детето е измъкнало този сочещ жест от паметта си и си е послужило с него по оригинален и свойствен за него начин. Изоставило е рекламното значение, а е приело „съобщението“ само в неговото вътре включено, но непредвидено, непрограмирано значение — като жест, който премерва дължината на думите. Никога наистина не можем да кажем със сигурност какво научава едно дете, докато гледа телевизията. И никога също не трябва да подценяваме неговата способност да реагира творчески на видяното.
Точно в даден момент в историята се намесва цензурата, упражнена от културния модел на обкръжението. Детето определя като „лоши“ тези думи, които в къщи са го научили да счита за неприлични. Родителите фактически говорят чрез него и ги определят като лоши. Но сега, докато разказва, то се намира в такова възпитателно обкръжение, което предразполага към превъзмогване на известни условности: училище, което не потиска, в което децата не биват смъмряни или грубо извиквани, ако се случи да бъдат употребени и такива думи. От тази гледна точка най-удивителният резултат вътре в самата история се състои във факта, че в нейния край е изоставена категоризацията на думите, установена в началото.
„Лошите“ думи, срещнати от детето в неговото дирене — „у-у-уф!“, „изчезвай!“, не са считани за лоши съгласно предишния репресивен модел, но те са думи, които отчуждават, които обиждат другите, които не помагат да имаш приятели, да бъдеш заедно с тях, да си играеш с тях. Те са опаката страна не вече на абстрактно определените „добри“ думи, но на „справедливите и ласкави“ думи. Така се поражда нова категория от думи, в които се проявяват нови оценъчни понятия, поливани от детето в един такъв вид училище. До такъв резултат достига интелектът, реагирайки на създадените от самия него образи, давайки им оценка, управлявайки техните асоциации — и всичко това с приноса на цялата детска личност в действие. Става ясно също защо „чао“ трябва да бъде „розова думичка“: розовият цвят е мил, неагресивен. Цветът е указание за определена стойност. И все пак жалко е, че не са попитали детето: „А защо розова?“ Отговорът му би ни подсказал нещо, което не сме знаели и което сега е извънредно трудно да узнаем.
4. Фантазийният бином
Видяхме как фантастичната тема — начален момент за всяка история се зароди пред очите ни от една- единствена дума. Но то бе по-скоро зрителна измама. В действителност, за да се получи искра, не е достатъчен само един електрод, нужни са два. Единичната дума действува („Бъфало. И името ще задейства…“ — казва Монтале) само когато срещне втора дума, която я предизвиква, заставя я да изскочи от релсите на навика, накара я да открие у себе си нови смислови възможности. Няма живот, където няма борба.
Това е така, защото въображението не представлява някаква способност, отделена от интелекта: то е самият интелект, взет в цялата си и пълна всеобемност, която си служи с неговите похвати, но е приложена по-скоро към точно определена дейност, а не към друга. Интелектът се ражда в борба, а не в покой. Анри Валон в своята книга „Източници на мисленето у детето“ пише, че мисленето възниква от чифтните понятия. Понятието „мек“ не възниква преди или след понятието „твърд“, но едновременно с него, в процеса на тяхното сблъскване, което е самото тяхно създаване. „Основа на мисленето е неговата двойна структура, а не отделните елементи, които я съставят. Двойката, чифтът, предшествува единичния елемент.“
И тъй в началото бе противопоставянето. На същото мнение е и Паул Клее, който пише в своята „Теория и формата и на изображението“, че „понятието е немислимо без своята противоположност; не съществуват понятия сами за себе си, но по правило имаме работа с «понятийни биноми». Една история може да възникне само от фантазиен бином. «Кон — куче» не представлява всъщност «фантазиен бином». Това е само проста асоциация вътре в самата зоологическа категория. При споменаването на тези две четвероноги въображението остава безучастно. Получава се нещо като «акорд на мажорна терца», тоест: не обещава нищо интересно.“
Нужно е двете думи да са разделени от известна дистанция, едната да е достатъчно чужда за другата, та съседството им да е малко нещо необичайно — само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство, да изгради единна, в дадения случай — фантастична цялост, в която двата разнородни елемента биха могли да съжителствуват. Ето защо добре е фантазийният бином да бъде избран с помощта на случайността. Нека двете думи да бъдат издиктувани от две деца и едното да не знае какво казва другото; или да бъдат изтеглени на жребий; или пък дете, което не знае да чете, да ги посочи наслука в две отдалечени страници на речника.
Когато бях учител, извиквах на черната дъска две деца; едното карах да напише избрана от него дума на видимата страна на дъската, а другото — на обратната. Малкият подготвителен ритуал си имаше своето значение. Създаваше напрегнато очакване. Ако детето написваше пред всички думата „куче“, тя ставаше вече особена дума, готова да вземе участие в изненадваща ситуация, да се вмъкне в непредвидено събитие. Това куче не беше каквото и да е там четириного, а ставаше приключенски герой, измислено действащо лице, намиращо се под наше разпореждане. Обърнехме ли дъската, прочитахме, да речем, думата „шкаф“. Приветстваше я взрив от смях. Думата „орниторинк“ („пачи ноздри“ — австралийски бозайник с нос човка) или „октоедър“ (четиристенник) не би имала по-голям успех. Взет отделно, един шкаф нито ще те разсмее, нито ще те разплаче. Ще си стои там инертен и всекидневен. Но точно този шкаф, съчетан с куче, беше съвсем друго нещо. Беше откритие, изобретение, възбуждащ въображението стимул.
Години бяха минали оттогава, когато прочетох написаното от Макс Ернст, с което той обясняваше своето схващане за „систематическото преселение“. Ернст си беше послужил именно с изображението на един шкаф — този, който беше нарисуван от Де Кирико: в самия център на един класически пейзаж, посред маслинени дървета и гръцки храмове. „Преселен“ по този начин, захвърлен сред необичайното обкръжение шкафът се превръщаше в някакъв загадъчен предмет. Може би в него бяха закачени дрехи, може би — не: сигурен беше само фактът, че ние самите бяхме закачени за него като урочасани.
Виктор Шкловски описва този ефект, наречен на руски от него „остранение“2, като ефекта, постигнат от Толстой, когато говори за един най-обикновен диван с думи, които би употребил човек, невиждал никога преди това диван и никога неподозирал за какво може да служи.
Във фантазийния бином думите не са взети в обикновеното им значение, но са освободени от езиковия порядък, който ги свързва във всекидневната реч. Те са „очуднени“, направени са „чудни“, „странни“, „преселени“ са, хвърлени една срещу друга на фона на никога невиждан дотогава небосклон. Тогава само, мисля аз, те се намират при най-добри условия, за да родят занимателен разказ.
И така, достигнали дотук, нека вземем същите две думи: „куче“ и „шкаф“.
Най-простият способ, за да ги съчетаем помежду им, е да ги свържем посредством даден предлог. Така получаваме следните образи:
кучето с шкафа
шкафът на кучето
кучето върху шкафа
кучето в шкафа и т.н.
Всеки един от тези образи очертава възможността да измислим конкретна фантастична ситуация:
