„Какво може да е станало с него? — мислел си нашият герой. — Съвсем не бих искал да е останал под развалините на лудницата. Нещастията, които причинявам на другите, нямат край.“
Народът обаче не му дал време да продължи разсъжденията си.
— Колоната! — викнали настоятелно хората. — Колоната трябва да бъде разрушена!
— Но защо?
— Защото на нея са разказани всички подвизи на Джакомоне, а там всичко е лъжа, тъй като Джакомоне никога не се е помръдвал от двореца си.
— Добре! — казал Джелсомино. — И на колоната също ще направя подходяща серенада. Отстранете се от нея, за да не падне върху вас!
Насъбралите се около колоната хора набързо се отстранили и множеството се дръпнало като вълна. Така най-сетне Джелсомино видял върху колоната на няколко метра от земята добре известната му драскулка на коте с три крака…
— Дзопино! — извикал по-силно Джелсомино.
Този път гласът проникнал в мрамора и преодолял съпротивата му. Дзопино се отлепил от колоната и скочил на земята, накуцвайки.
— Какъв късмет! Какъв късмет! — мяукал Дзопино и целувал Джелсомино по бузата. — Ако не беше ти, щях да си остана залепен тук, на тази колона, и чистачите щяха да ме измият. Аз обичам чистотата — това всички знаят, — но да умра от миене съвсем нямаше да ми хареса!
— Аз нали съм тук! — чул се гласът на Бананито, който едва бил успял да си пробие път с лакти, за да стигне до своите и нашите приятели. — Ако някога ти се случи нещо подобно, отново ще те нарисувам такъв, какъвто си, дори още по-хубав и по-истински от преди!
Тримата приятели, които най-сетне се намерили, имали толкова много неща да си кажат. Затова нека ги оставим на спокойствие сами.
А колоната?
Но какво може да пречи една колона? Нейните лъжи ще служат за това да напомнят на хората, че някога в тази страна царувал страшен лъжец и че една добре изпята песен била достатъчна да разруши царството му.
За да не попречи на играта, Джелсомино изравнява резултата
Историята ще бъде напълно завършена, след като ви съобщя още няколко подробности, които — в бързината си да приключа двадесетата глава — бях забравил в джоба си. Това са последните листчета от бележките, които си бях водил в деня, когато Джелсомино ми разказа своите приключения в Страната на лъжците. В тези именно бележки сега прочитам, че за Джакомоне повече не се чуло нищо, поради което не мога и да ви кажа дали е станал порядъчен човек, или неговите пиратски крака са го повели по лош път.
Чета също, че Джелсомино, макар и общо взето доволен от това, което бил направил, не можел да мине през площада на града, без да се чувства малко неудобно — като човек, който има камъче в обувката си.
„Дали наистина имаше нужда — корял се той — да се разрушава дворецът и да се превръща в куп развалини? Джакомоне пак би избягал, дори ако се бях задоволил да строша само стъклата. След това можеше да се извика стъклар и всичко щеше да бъде възстановено.“
С изваждането на това камъче от обувката се заел Бананито, който възстановил двореца по известния вече начин — с няколко листа хартия и кутия боя. За това му бил необходим половин ден. Той не забравил дори и балкона на последния етаж. Нещо повече, когато балконът изникнал на съответното място, хората настоявали Бананито да се качи и да произнесе реч.
— Послушайте ме какво ще ви кажа — отговорил Бананито. — Гласувайте закон, по силата на който се забранява на който и да било да произнася речи от този балкон. Аз съм само художник и толкоз! Но ако наистина желаете реч, обърнете се към Джелсомино.
Точно в този миг на балкона се появил Дзопино и измяукал:
— Мър-мяу!
Хората му изръкопляскали и не настоявали за други речи.
На друго листче чета, че леля Панокиа станала директорка на един институт за изоставени котки и постъпила много добре, защото сме сигурни, че не ги е принуждавала да лаят. Ромолета се върнала в училище и може би сега вече е не на чина, а на катедрата: оттогава има доста време и тя навярно е станала учителка.
Най-сетне на едно листче, по-малко от останалите, чета: „Войната завърши един на един.“
Представете си, бях забравил една война!
Това се случило няколко дни след бягството на Джакомоне. Тайно от своите поданици, разчитайки на оръдията, които се надявал, че Бананито ще му произведе с молива си, Джакомоне бил обявил война на една съседна държава, която, разбира се, не се шегувала: нейната армия била вдигната, за да брани родината.
— Да, но ние не искаме да воюваме — казали новите министри. — Ние не сме като Джакомоне!
Един журналист отишъл за интервю при Джелсомино, който учел музика, за да се подготви за изнасяне на истински концерт.
— Война ли? — казал Джелсомино. — Предложете на неприятеля да я прекрати и вместо това да организира футболен мач. В него също може да има известни грубости, но във всеки случай ще има твърде малко проливане на кръв.
За щастие идеята се харесала и на противната страна, която нямала никакво намерение да воюва. Футболната среща се състояла следващата неделя. Джелсомино, разбира се, бил запалянко и не бил безучастен към играта на своя отбор. И толкова се запалил, че по едно време, както викал: „Хайде, нашите!“, изпратил топката в противниковата врата, както вече веднъж се било случило, ако си спомняте, в родното му село.
— Това не може да бъде! — казал си веднага Джелсомино. — Тази война не може да завърши с нечестна победа. Тук сме на футболен терен и лъжите не са позволени от правилника.
И веднага вкарал нов гол и на другата страна. На негово място, надявам се, и вие бихте направили същото!
Информация за текста
© 1958 Джани Родари
© 1998 Иван Белчев, превод от италиански
Gianni Rodari
Gelsomino nel paese dei bugiardi, 1958
Източник: http://bezmonitor.com, OCR: Виктор
Хартиената книга предостави Мирела Любенова
Gianni Rodari
Gelsomino nel paese dei bugiardi
Copyright (c) Editori Riuniti, 1958
Джани Родари, Джелсомино в Страната на лъжците
Италианска, първо издание
Всички права над тази книга и серията Световни детски писатели са запазени. Текстът или откъси от него, както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.
