една на всеки два реда… после по една на всеки ред… по една на всяка дума… Най-сетне тя се прозяла по- дълго и когато затворила уста, затворили се и очите на добрата жена.
— Винаги става така — обяснила Ромолета, — заспива на средата на книгата.
— Е, а сега какво, трябва да чакаме да се събуди ли? — попитал Дзопино. — Така здраво ме е зашила, че ако искам да се прозея, не бих могъл да си отворя устата. А освен това трябва да побързам да намеря един приятел, когото не съм виждал от снощи.
— За това ще се погрижа аз! — казала Ромолета.
Тя взела ножици и без да вдига много шум, прерязала конците. Дзопино се смъкнал от креслото, скочил на пода и въздъхнал с облекчение.
— Бързо! — прошепнала Ромолета. — Ела да се измъкнем през кухнята.
Мракът в кухнята бил по-гъст от смола, но в един ъгъл се виждали четиринадесет зелени пламъчета.
— Усещам мирис на котки! — казал Дзопино. — Нещо повече, усещам мирис на седем котки.
— Това са котките на леля.
Откъм ъгъла се чул смехът на седемте котки.
— Братко — казал някакъв глас, — освен че си куц, но, изглежда, си и сляп. Не виждаш ли, че сме кучета като теб?
— Ама че лъжливи котки! — извикал, сериозно разгневен, Дзопино. — Имате щастие, че бързам, иначе щях да ви науча да мяукате, като ви изподраскам. И за това нещо леля Панокиа щеше да ми бъде само благодарна.
— Хайде де! — отговорили в хор седемте котки. Дзопино прекосил кухнята, като накуцвал, и отишъл при своите седем събратя.
— Мяу! — измяукал предизвикателно той.
Това накарало седемте котки да се почувстват много неудобно.
— Чухте ли? — казало най-малкото коте. — Наистина знае да мяука.
— Да, и нелошо за едно куче!
— Мяу! — повторил Дзопино. — Мяу-мяу-мяу!
— Сигурно ще е някой от ония, които имитират гласа на котките по радиото — казала най-старата от седемте. — Не му обръщайте внимание. Иска да му ръкопляскаме.
— Мяу! — измяукал пак Дзопино.
— Ако трябва да кажа истината — измърморило едно от седемте котета, — и аз бих искал да мяукам така добре. И ако искате да знаете, омръзна ми вече да лая. Всеки път, когато лая, ме хваща такъв страх, че козината ми настръхва.
— Глупак такъв! — казал Дзопино. — Знаеш ли защо се плашиш? Защото си коте, а не куче!
— Я не обиждай! Стига сме те слушали. Кой те знае какъв си!
— Коте съм като вас!
— Куче или коте, на мен повече би ми харесвало да мяукам! — казало малкото коте.
— А защо не опиташ? — насърчил го Дзопино. — Ще видиш колко е хубаво. В устата си ще усетиш вкус, по-сладък от…
— По-сладък от млякото на леля Панокиа ли? — попитало най-малкото коте.
— Сто пъти по-сладък!
— Струва ми се, че ей сега ще опитам! — казало най-малкото коте.
— Мяу-мяу! — насърчително мяукал Дзопино. — Хайде малко смелост, братя котаци, научете се да мяукате.
И докато Ромолета цяла се тресяла от смях, най-малкото от седемте започнало боязливо да мяука. Второто му пригласяло малко по-силно, а също и третото се присъединило към хора. Само миг след това и седемте започнали да мяукат като седем цигулки, насърчавани с пълен глас от Дзопино.
— Как ви се струва?
— Наистина е сладко.
— По-сладко от мляко със захар!
— Хей, по-тихо! — извикала Ромолета. — Ще събудите леля Панокиа. Хайде, Дзопино, тръгвай!
Но вече било твърде късно, за да могат да се вземат предпазни мерки. Леля Панокиа се била събудила и се появила на вратата на кухнята. Чуло се щракането на ключа на лампата и се видяло лицето на възрастната жена, обляно в сълзи от щастие.
— Котенцата ми, милите! Най-сетне, най-сетне!
Дзопино и Ромолета вече били избягали в двора.
Седемте котета останали за миг разколебани. Гледали господарката си и мяукали с половин глас, без да знаят какво да мислят за сълзите, които бликали от очите й. Те поглеждали към вратата и решили — едно подир опашката на друго — да се измъкнат в двора, без да престават да мяукат.
Леля Панокиа продължавала да бърше сълзите си и да нарежда:
— Чудесни! Чудесни сте ми! А котетата й отговаряли:
— Мяу! Мяу!
Свидетел на това странно зрелище станал обаче скрилият се господин Калимеро, собственик на къщата, който, за да даде и последната стая под наем, се бил заврял да живее в един тавански килер. Той бил отвратителен човек, грозен като всеки шпионин. Неведнъж господин Калимеро казвал на леля Панокиа да не държи животни вкъщи, но старата жена естествено не му обръщала никакво внимание.
Голяма част от времето си Калимеро прекарвал, като следял от таванското си прозорче какво правят другите. И тази вечер станало така, че именно той видял котките, чул ги да мяукат, чул и леля Панокиа да ги хвали, като повтаряла: „Браво! Чудесно, котетата ми!“
— Най-сетне! — казал Калимеро и потрил ръце. — Ето защо тази стара вещица ходи нагоре-надолу и събира безстопанствени кучета. И не за друго, а за да ги учи да мяукат. Този път ще я поставя на място. Веднага ще напиша писмо до министъра.
И като затворил прозореца, взел писалка, хартия и мастилница и написал:
Господин министре,
Случват се невероятни неща, които поставят на сурово изпитание търпението на гражданите. Госпожа леля Панокиа направи това и това и т. н., и т. н.
Подпис: приятел на лъжата
След това поставил писмото в плик и изтичал да го пусне в пощенската кутия. За нещастие точно когато Калимеро се връщал вкъщи, Ромолета и Дзопино се били спрели на улицата, за да правят нещо, за което заслужавали да им бъдат прочетени още десетина глави от книгата на леля Панокиа. Както вече знаете, от време на време Дзопино усещал особен сърбеж и тогава трябвало да пише по стените. Тъкмо тогава той пак се подчинявал на този сърбеж, а Ромолета го наблюдавала с известна завист, тъй като нямала в джоба си парченце тебешир. Но нито единият, нито другият забелязали, че Калимеро е зад тях.
Още като ги видял, шпионинът разбрал, че става нещо тайно. Притаил се в един вход и оттам съвсем спокойно и удобно можал да прочете новото съобщение на Дзопино, което гласяло:
Замяукат ли котките — същия ден Джакомоне ще падне, от гръм поразен!
Дзопино и Ромолета едва се отдалечили, когато Калимеро се затичал към вкъщи, потривайки ръце, и написал до министъра следното писмо:
„Ваше превъзходителство,
В състояние съм да ви съобщя, че авторите на писанията по стените, които обиждат нашия владетел, живеят у госпожа леля Панокиа. Касае се за нейната внучка Ромолета и за едно от кучетата, които тя е прибрала, за да ги учи да мяукат, противно на всички закони. Сигурен, че ще ми изплатите обещаното възнаграждение от сто хиляди фалшиви талера, подписвам се: Калимеро Полицата“
Междувременно на улицата Дзопино забелязал с известна загриженост, че неговият десен крак се бил скъсил с още няколко милиметра.
— Трябва да намеря начин да пиша, без да изхабявам крака си! — казал той и въздъхнал.
— Почакай! — казала Ромолета. — Колко съм глупава, че не се сетих по-рано. Познавам един художник, който живее тук наблизо. Неговата мансарда е винаги отворена, тъй като е беден като черковна мишка и не се страхува от крадци. Ще можеш да влезеш и да вземеш назаем някоя и друга боя и дори цяла кутия. Ела,
