Прояви великодушието на бивш пушач към човек, който си е запалил цигара.

Но не се засмях повече. Само започнах да мънкам:

— Знаете ли, другарю академик…

— Да, момчето ми, зная — каза той натъжен. — Зная, че цял живот се въртя около един проблем, и сега, когато съм пред прага на десетото десетилетие, все още не съм успял да го атакувам ребром.

Можете да си представите колко слисан го погледнах.

— Аз… — продумах стеснително.

— Болшинството от учените — рече Погор с оттенък на горчивина — не са имали възможност да стигнат до моята възраст. По-голямата част от тях са умрели на 50–60 години. Да не говорим за Абел, покосен, преди да навърши 30, или пък за Еварист Галоа, който, едва навършил 20 години, бил пронизан от куршум. Всички те напуснаха сцената, преди техните идеи да станаха действителност. А на всяко откритие му е необходим инкубационен период, разбираш ли?

— Аз съм… — успях да удвоя изблика на чувствата, които исках да предам на събеседника си.

— Знам — добави той с досада. — Ти си Бърла.

— Откъде знаете?

— Професор Гряву ми каза, че ще дойдеш.

И отново подхвана разказа си:

— Херц е имал скептично отношение към практическото използване на вълните, открити от него. Осуалд се е усъмнил в съществуването на атома! Понякога умът, който е родил величествени мисли, попада в плен на нещо като склероза и ученият отрича прогреса, за който самият той е спомогнал. Общо казано, ретината на застаряващия човек се втвърдява и той вече не може да разбере младото виждане. Аз имах щастието да стигна до матусалемска възраст, без да платя такъв данък. Артритът, старостта и злополуките засегнаха някои части на тялото ми, но пощадиха ума ми. И все пак каква полза!

Замислих се за миг. И сметнах, че е време да подхвана прекъснатата нишка:

— Дойдох да ви помоля за нещо.

— А, да — рече Погор и се усмихна притеснено. — Кажи, драги!

В този момент ни в клин, ни в ръкав се сетих за Ориана. „Какво ли, по дяволите, искаше да ме моли? Да участвам в театралната трупа или в литературния кръжок?“

— Малко е странно, че идвам при вас — започнах да отстъпвам, вместо да мина направо към темата.

Видният академик се възползва от несръчността ми и подхвана тирадата си:

— Все пак дълголетието ми даде възможност да се запозная с много бележити хора. Колко от моите съвременници могат да се похвалят, че са разговаряли с Димитрий Войнов, с Паул Бужор или Йон Борча? Че са посещавали курсовете на Бабеш, Йоан Атанасиу или Кантакузино? А аз споменавам само няколко от нашите големи биолози…

Пак направи пауза, за да регулира дишането си. Старият учен говореше с удоволствие, макар че положените усилия го уморяваха.

— Дойдох при вас, защото ме изпрати другарят директор Гряву — побързах да кажа в настаналата тишина. — Разговаряхме с него за моето бъдеще…

Сега в същия ритъм трябваше да му кажа всичко, в същност само няколко думи: „Искам да се върна в Института по молетроника.“ Обаче досадният въпрос: „Какво искаше Ориана от мене?“ — отново изплува от гънките на мозъка ми.

— Да, бъдещето! — продължи Погор. — Все пак е чудесно да наблюдаваш ретроспективно от върха на собственото си бъдеще! Целият път се простира ясно в нозете ти. Но не е ли възможен и обратният път? Не е ли възможно да разгледаш изпитателно бъдещето си още в началото? Не след като си го изживял. Не във вълшебен кристал, нито пък с фантастична машина на времето. — (Признавам, едва сега долових смътно, че „приказливостта“ на стареца има определена цел.) — И не клати глава! Не ми казвай, че не е така!

— Аз… — промълвих, сякаш бях пуснал същата безобидна плоча. — Не съм си клатил главата… Тоест поклатих я, за да разберете, че…

— Разбирам, разбирам! Обаче забелязах, че ме прекъсваш, без да ми съобщиш нещо.

Не повиши тон, обаче едва доловимо напрежение или може би само промяната в стила и насмешливия блясък на очите показваха, че бях успял да ядосам и него.

— Развълнуван съм, другарю академик.

— Какъв кибернетик си ти! — продължи да напада Погор. — Информацията за молекулите, необходими за възпроизводството на човека, възлиза на около 10 на 25-та степен бита1, а ти едва успя да нанижеш няколко клети бита, ако могат да се нарекат така възклицанията, които имах честта да слушам. Казваш, че си развълнуван. Хм! Какво е могло да те развълнува? Искаш да си отидеш оттук! Лесно е за казване. Между другото свободен си да тръгнеш, когато искаш. Обаче ще ме натъжиш…

Почувствувах се извънмерно смутен. Този достопочтен учен, който в началото ми се стори малко смешен, се оказа по-ловък от двамата директори, отклонили живота ми в нежелана посока. И защо ще го натъжи моето заминаване?

— Нямам… — продумах, обаче той ме прекъсна.

— Имаш! Не разбираш защо би ме натъжило твоето заминаване. Ще ти кажа, че аз пожелах да дойдеш при нас.

— Без да ме познавате?

— А, възвърна се гласът ти! Е, добре, познавам те. Дори не можеш да си представиш колко добре те познавам! Донеси ми, моля те, папката от бюрото. Да, онази, която взе от рафта. Благодаря. Виждаш ли какво пише тук? „Лични документи“. Отварям я и…

С движения на фокусник отвори тежката папка, извади един плик и ми го показа.

— Михня Бърла! — прочетох удивен.

— Да, тук е записана малката ти научна биография. Зная всичко, което е съществено. Бележките, получени на изпитите; работите ти в института; знам също, че имаш страст към ултрамикроминиатюризирането.

— Но защо са ви интересували тези неща, лишени от…?

— А ето още един плик!

На него пишеше: „Тоадер Погор, на 21 години“.

— Ще имаш ли търпение да чуеш няколко мисли на младежа, за когото става дума?

— Естествено, другарю академик — отговорих аз и не знам защо ме обхвана внезапна симпатия към човека, който стоеше до мене.

След като си сложи очилата, той взе една тетрадка, начертана с линии, разлисти я и започна да чете: „Проучих книгата на професор Димитрий Войнов «Принципи на микроскопията». При все че е била публикувана през 1900 година, тази разработка е останала чудесен пътеводител за всички, които искат да усвоят хистологията2. Кои са обаче изобщо границите на оптическия микроскоп? Подобен уред може да направи видими клетъчните организми, чиито размери не надминават 0,2 микрона. Това изглежда много в сравнение с възможностите на човешкото око и все пак е твърде малко. Тази разделителна способност3 наистина ни дава възможност да видим голяма част от бактериите, обаче най-малките ни убягват. А освен това самият микроб има сложна структура, на която трябва да направим дисекция. Какво да кажа повече за вирусите! За биологията на микроорганизмите стана необходимо като въздуха създаването на уреди, които да използуват лъчи с дължина на вълната по-къса от тази на светлината.“

Погор спря за миг да чете и ме погледна над очилата. Искрено да ви кажа, бях разочарован. С тези исторически баналности ли искаше той да ме съблазни? Почувствувах и леко съжаление към него, от което ми стана още по-симпатичен. Нали можеше да ми бъде прадядо. В замяна на това ме заинтригува пликът с моето име. Като оставим настрана другите потайни подбуди, тези неща породиха в мене смътно желание да открия нещо, което да обезсили първоначалното ми решение. Давах си сметка, че ако в този миг ми възложи интересна задача, трудна и поне отчасти свързана с моята специалност, щях да бъда окончателно загубен.

— Това съм го писал преди близо 70 години — обясни старецът. — Младежки химери! В същност това са

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×