Ана Ринонаполи
Нощен министър
— Ясно… Ясно… — Едрият портиер го изгледа търпеливо. — Има три вида процедури — обикновена, бърза и извънредно спешна. Коя ще предпочетете?
— Извънредно спешната! Въпросът е от изключително…
— Разбрах, Нататък.
Мъжът хукна. Портиерът викна подире му:
— Къде отивате? Първо на гишето, за формуляр! Мъжът се нареди на опашката пред гишето; за щастие бяха само трима. Щом дойде неговият ред, рече:
— Трябва да говоря с…
— Не ме интересува, аз продавам формуляри.
— Дайте ми един извънредно спешен.
— На съседното гише.
— Не може ли да го получа от вас?
— А вие не можете ли да прочетете какво пише тук?
— Младежо, по-бързо! — възропта старицата, която стърчеше зад него. Мъжът се запъти към другото гише.
— Застанете на опашката! — викна му някакъв мъж.
— Но аз вече бях на другата…
— Хич не ни интересува! — кресна друг. Намеси се един полицай:
— Хайде.
Наложи се мъжът да се нареди зад още двайсет души; опита се да се овладее. Когато дойде неговият ред, получи червен формуляр.
— Хиляда и двеста.
— Защо толкова скъпо?
— Петстотин за спешност, триста за извънредно, четиристотин такса за секретариата; ясно?
Мъжът не възрази и тръгна из залата; щом зърна свободна маса, хукна към нея, размахвайки формуляра; седна и почна да го попълва, като остави много празни графи. А сега накъде? Правилникът бе окачен на стената; състоеше се от тридесет и три члена и деветдесет и седем параграфа, заемаше няколко метра от стената. Мъжът започна да го чете най-търпеливо, но издържа до параграф пети от член трети. Отчая се, озърна се и видя гише, на което пишеше „Справки“. Пред гишето имаше голяма опашка. Тогава мъжът отиде отново при портиера, който решаваше някаква кръстословица.
— Моля…
— На гише „Справки“ — измърмори портиерът и го погледна.
Мъжът се примири и застана на опашката. След четвърт час дойде и неговият ред.
— Така ли се попълва формуляр? На толкова години сте, а не можете да… — Служителката се ядоса и започна да нанася поправки, ама толкова бързо, че мъжът се зачуди как тя можеше да разбере какво е написал.
— Знаете ли какво си мисля? Не дай, боже, да се наложи човек като вас да управлява космически кораб…
— А вие знаете ли кой съм аз? — възкликна мъжът и се опита да измъкне значката си от петлика, за да й я покаже.
— По-спокойно. Не ме интересува. Днес всеки е нещо. Нямам време за губене; щом не сте попълнили формуляра, както трябва, толкова по-зле за вас. — И момичето го отпрати.
Мъжът побесня и тръгна да обикаля с червения формуляр в ръка. В дъното на коридора зърна някакъв разсилен, седнал на стол. Отиде при него.
— Извинете… Разсилният не го и погледна.
— Извинете… Видя, че разсилният попълва фиш от Тото-космос.
— Аха, и вие ли играете? — запита го той, като се престори, че му е интересно. — Имате ли някаква система?
Разсилният повдигна глава:
— Как мислите, дали Андромеда ще победи Кентавър? Мъжът се позамисли:
— Те са от една класа. Би трябвало да знаем имената на екипажите.
Разсилният възрази:
— Един мой приятел играе по научна система… на времето беше в космическата милиция.
— Кога?
— Преди седем години.
— Доста отдавна, значи. Ако искате, бих могъл да се осведомя.
— Наистина ли? — погледна го разсилният. — Астронавт ли сте?
— Аз съм капитан Владимир Кларк.
— За пръв път чувам името ви. В кой отбор участвувате?
— В никой; аз съм офицер от кариерата. Я ми кажете, къде трябва да отнеса този формуляр?
— Ама нали ще ми се обадите, преди да си тръгнете?
— Разбира се. И аз съм запалянко. А за формуляра?
— Елате.
Поведе го по коридора, отвори една врата и излязоха пред някакво стълбище.
— На първия етаж, в петнайсета стая.
Капитанът се качи. Почука на вратата на стая номер петнайсет; отвори му някаква черноока жена, без грим, облечена в бяло. Тя дръпна формуляра и му посочи стола:
— Дайте ми документите си.
Капитанът ги подаде; жената взе една жълта папка, пъхна в нея формуляра заедно с документите, затвори папката и надписа корицата.
— Как се казвате?
— Нали ви дадох документите си?
— Как се казвате?
— Владимир Кларк.
— Кое е името, кое — презимето? Човек днес не може да се оправи с тези имена.
— Кларк — отвърна примирен капитанът. — Вижте какво, въпросът е извънредно спешен. Става дума за…
— Излишно е да ми го казвате; червеният формуляр е достатъчно красноречив. Докторът ще ви приеме веднага щом се освободи.
— За какво ми е?
— Вие ме смайвате! Бих могла да ви бъда майка; защо говорите такива работи? Знаете ли колко души идват тук, за да дрънкат какви ли не глупости? Нашата служба е необходима, за да отсява хората с болно въображение.
— Но аз…
— Знаете ли колко са?
— Но аз…
— Не се вълнувайте. Успокойте се, това може да се отрази на психотехническия изпит.
— Но аз…
Нищо не помогна; медицинската сестра излезе, преди той да успее да й каже, че… Вратата се отвори почти веднага, сестрата му се усмихна:
— Заповядайте. Капитанът влезе и започна:
— Господин докторе…
— Всичко ми е ясно — прекъсна го психоаналитикът. — Разположете се удобно. Предполагам, че не за пръв път попълвате тестове.
— Не. Исках да ви кажа…
— Ясно. Заповядайте. Този часовник е точен; ще отбележи времето за всеки попълнен тест. Вие трябва да сложите формуляра в онзи процеп; после, внимавайте, има три кутии — жълта, червена и синя;
