Кларк застана мирно и му докладва. Генералът взе папката и преди да я прелисти, запита строго:
— Къде е бордовата книга на кораба?
— Тя е в моя помощник Хуарес. Изпратих го в министерството преди три дни.
— Не съм го виждал.
— Сигурно все още ви търси.
— Що за помощник имате? Да не успее за три дни да се свърже с мен!
— Лейтенантът твърди, че са го задържали в Психотехническата служба…
— Че какво търси там? За какъв дявол…
— Моля ви, господин генерал, да не се занимаваме с бюрокрацията и правилниците. Аз ви нося последните новини. Земята е в опасност.
Генералът го изгледа невъзмутим:
— Това не може да бъде причина да нарушавате реда! Напротив… — И наведе глава над документите. — Ама вие… наистина ли сте капитан?… Не, не, трябва да намерим бордовата книга… Секретарката ще потърси вашия помощник, ако такъв наистина съществува. Как се казва?
— Хуарес.
Първата секретарка се свърза с различните служби; всички знаеха за лейтенанта, но всички твърдяха, че допреди малко е бил при тях, но после бил отишъл в съседната стая.
— Това е работа на Психотехническата служба! — заяви гневно секретарката.
Старият генерал кипна:
— Рано или късно ще трябва да поставим тия доктори на място…
— Припомням на господин генерала — прекъсна го с леден глас секретарката — какво предвижда правилникът: всеки субект, който не е с всичкия си, трябва да бъде подложен на преглед, преди да бъде допуснат при вас.
— Що за човек е вашият помощник? — запита недоверчиво генерал Панда Тун. — Как е възможно да се обърка така?
— Извинете, господин генерал! Но вие просто не си давате сметка! Марсианците се канят да нападнат Земята!
Генералът сбърчи вежди:
— Кой сте вие, та твърдите подобно нещо? Да не би да сте министър? Не прекалявайте, капитане. Вие, астронавтите, сте хора с болно въображение… помня… марсианците са наши съюзници от векове. Не ми се вярва. А пък вие, молете се на бога, защото не виждам как ще се отървете от военен съд; вашият помощник е тук от три дни, а още не е дошъл да ми съобщи такава новина!
— Но, господин генерал, аз поисках да се свържа с вас още от космоса!
— Точно така — потвърди първата секретарка. — Аз имам феноменална памет. Спомням си: кораб Алтаир пети, капитан Владимир Кларк иска среща. Папката е за подпис при директора.
— Още ли не я е подписал?
— Той подписва по две на час.
— Толкова малко?
— Толкова много, искате да кажете. Секретарите пишат писмата, електронният мозък обработва данните, но всичко се дообработва от директора; нали той най-добре знае какви са изискванията на министерството, нали единствен той може да влиза в контакт с господин министъра.
— Ами ако новината е спешна?
— В такъв случай се изпозува спешната процедура. Червеният формуляр.
— Та-нали с този червен формуляр изгубих цяла сутрин! Не можете ли да разберете, че аз стигнах до вас благодарение на нормалната процедура, която вече никой не използува?
— Не сте постъпили правилно. Сега вашето досие ще се забави при секретарите.
Кларк пребледня, изпружи ръка и рече:
— Тогава вие ще носите отговорност за това, което ще се случи със Земята!
— Аз не мога да нося никаква отговорност. Господин генералът — също. Досието следва обичайния си път.
Капитанът простена:
— Обзалагам се, че Хуарес вече е разговарял с вас, затова е и мръднал!
— Внимавайте… без намеци… правилникът предупреждава изрично, че персоналът трябва да се уважава! Тук, в службата, аз съм служителка, която изпълнява дълга си, а вие сте обикновен посетител; приканвам ви да се държите прилично!
Първата секретарка се ядоса и излезе; генералът я проследи с поглед — гледаше очарован бедрата й. Кларк забеляза всичко и разбра, че този старец няма да му помогне. Захлупи лицето си с ръце, стори му се, че вижда Мария, която го гледаше изплашена; той трябваше да направи нещо, и то на всяка цена, на всяка цена!
— Ще отида направо при директора! — викна Кларк.
— Вие сте луд — отвърна генералът. — Ще ви арестуват за обида на държавен служител. Всъщност — измърмори той — вие сам забъркахте тази каша, оправяйте се сам… да изпратите помощника си с бордовата книга и да го изгубите, сякаш е… какво да кажа… сякаш става дума за чифт ръкавици.
— Та нали ония от Психотехническата служба…
— Прав сте! — възкликна генералът и се зарадва, нали намери на кого да стовари вината. — Вземете тези документи и идете на последния етаж, при заместник-секретаря. А Психотехническата служба оставете на мен. Щура работа! — Той се развика. — Навират си носа в работи, които не ги засягат! Във военни тайни! Това е бойкот! Какво ти, саботаж, направо саботаж. — Грабна диктофона и започна яростно: — До главния лекар на Психотехническата служба, копие…
Капитанът се понесе със свръхзвукова скорост, следван от Чериър.
— Насам… в асансьора!
Отвориха вратата, влязоха, качиха се, отново затвориха вратата и беж по ярко осветения коридор.
— Вече е нощ! — изръмжа Чериър.
Усърдните служители продължаваха да работят; след малко щяха да бъдат заместени от други, не по- малко усърдни свои колеги. Откъм кабинета на заместник-секретаря дочуха два гласа — единият приличаше на кучешко скимтене, а другият — по-рязък, се опитваше да го заглуши. Капитан Кларк изведнъж се досети:
— Искаш ли да се хванем на бас, че това е Хуарес? И отвори вратата.
— Как си позволявате? — викна с възмущение заместник секретарят.
Кларк не му обърна внимание и се втурна към Хуарес:
— Драги Хуарес, най-после!
— Господин капитан! — викна зарадван Хуарес. — Ще полудея. От три дни…
— Знам, знам всичко! — отвърна Кларк и го потупа по рамото. — Сега тук сме ние! Къде е първият секретар?
Кларк и двамата офицери сякаш изпълниха цялата стая. Дребничкият заместник-секретар излая:
— Кой? Дневният или нощният?
— Няма значение. Търся някого, който би могъл да уведоми министъра, че марсианците се канят да нападнат Земята!
— Не може да бъде! Сериозно ли говорите?
— А вие как мислите? Че трима офицери ще дойдат чак дотук, за да си правят шеги, така ли?
Дребничкият заместник-секретар се сгърчи ката изстискан сюнгер. Порови се из документите, прегледа ги и рече смаян:
— Но резултатите от проверката на тестовете… четете… тук пише… че лейтенант Хуарес иска да се жени за марсианка и че капитан Кларк хич не го е еня, че зайците ще изядат тревата в лабиринта!
— Това е бойкот от страна на психоаналитиците! — кресна Кларк. — Призна го и генерал Панда Тун!
— Напълно възможно. — Заместник секретарят огледа тримата астронавти; беше объркан; той познаваше задкулисните машинации, тия машинации, от които все той страдаше.
— Родината е в опасност! — започна Чериър и дребничкият секретар подскочи; май беше настъпил
