Майн Рид
Оцеола
ГЛАВА I
СТРАНА НА ЦВЕТЯТА
Linda Florida! Прекрасна страна на цветята!
С тези думи те приветства смелият испански авантюрист, застанал на носа на своя кораб, който пръв съзря твоите брегове.
Бе Връбница — празникът на цветята — и набожният кастилианец видя в тебе подходящ символ на празника. Обладан от благочестиви мисли, той ти даде това достойно име, което наистина заслужаваш.
Оттогава минаха триста години. Три пълни столетия се изтърколиха от часа на твоето кръщение, но ти и днес достойно носиш името си. И днес цветята ти цъфтят с ярки цветове както в часа, когато Леон1 стъпи на твоя бряг — така ярки, както в мига на твоето сътворение.
Лесовете ти са все още девствени и непокътнати; саваните — свежи и зелени; горичките — тези ароматни горички от ананасови и портокалови дървета, от мирта и магнолия — са все така уханни. Все още сияе из твоите равнини небесносинята иксия; все още бляскат в твоите води златистите езерни лилии; над мочурищата се извисяват огромни кипариси, гигантски кедри, каучукови и лаврови дървета; все още по полегатите склонове от сребрист пясък се полюшват дълголистни борове, преплели зеленината си с разперените листа на палмата. Необичайно съчетание на растителността — представителите на Севера и на Юга, на мраза и на топлика събрани тук, в тези области на умерен климат — изправени един до друг и преплели клони!
Linda Florida! Кой може да те съзерцава, без да се вълнува от особени чувства, без да се убеди, че си благословена земя? Когато те гледа, човек престава да се чуди на вярата, на оная безгранична вяра на някогашните авантюристи, че от твоите недра блика изворът на младостта, водите на вечния живот.
Няма нищо чудно в това, че повярваха и подкрепиха тая очарователна мечта; нищо чудно, че една толкова примамлива мисъл намери многобройни последователи. Хиляди се стекоха отдалеч, за да се подмладят в твоите кристални потоци. Хиляди се стремяха към това с много по-голям копнеж, отколкото към белия метал на Мексико и жълтото злато на Перу. Вместо да се подмладят, хиляди остаряха или загинаха, преследвайки измамния си блян. И все пак в това няма нищо чудно!
Дори и сега на човек му се струва, като че ли това не е празен блян, а в онзи пълен с романтика век е било още по-лесно да повярва. Бяха открили нов свят, не беше ли естествено да се появи и ново схващане за живота? Човек виждаше страна, където листата никога не окапват и цветята никога не увяхват. Цветята вечно цъфтяха, вечна бе песента на птиците. Нямаше зима. Нищо не напомняше за смърт или разрушение. Естествено бе да се породят мечти и лесно бе да се повярва, че в такава прекрасна земя човек също може да бъде безсмъртен.
Заблуждението отдавна се разсея, но красотата, която го бе породила, остана. Ти, Флорида, си все същата, ти и сега си истинска земя на цветята. Твоите дъбрави са все така зелени, твоето небе е все така ясно, твоите води — все така прозрачни. Твоята красота не се е променила.
Но аз виждам, че все пак нещо се е променило. Сцената е същата, но героите са други. Къде е червената раса, къде са твоите червенокожи деца, закърмени от твоята гръд? Няма ги. По твоите поля виждам бели и чернокожи, но не и червенокожи — европейци и африканци, но не и индианци. Няма нито един от потомците на древния народ, който някога те населяваше. Къде са те сега?
Няма нито един от тях. Те всички са си отишли. Те вече не стъпват по осеяните с цветя пътеки, канутата им не порят кристалните рекички, напоеният с ухание зефир не разнася техните гласове, тетивата на техните лъкове не звънтят сред дърветата — те се разделиха с тебе завинаги и отидоха надалеч.
Но не по своя воля си отидоха. Та кой би те напуснал по свое желание? Не, прекрасна Флорида, твоите червенокожи деца ти останаха верни и те напуснаха с горчиво нежелание. Те дълго се съпротивяваха и не искаха да се отделят от любимите места, където бяха прекарали своята младост. Те дълго водеха отчаяната битка, която ги прослави завинаги. Изгонването им струваше на бледоликите цели армии и продължителни, тежки борби. Индианците си отидоха, но насила — откъснаха ги от твоята гръд като вълчета, изтръгнати насила от вълчицата, и ги отправиха в далечна страна на запад. Скръбни бяха сърцата им и бавни стъпките им, когато се отправиха към залязващото слънце. Те вървяха безмълвно или плачеха. Нито един от тях не отиваше доброволно в изгнание.
Разбирам защо не искаха да те напуснат. Разбирам силата на тяхната мъка. Аз също съм се наслаждавал на радостите, които дава твоята цветуща земя, и те напуснах със същото нежелание. Разхождал съм се в сенките на твоите величествени гори и съм се къпал в бисерните ти потоци, но не с надеждата да се подмладя, а защото това ме е правило здрав и радостен. Често постелята ми е била под балдахина на твоите магнолии и палми с разперени листа, много пъти съм лежал, потънал в зелената трева на твоите савани, с очи, обърнати към синевата на небето, и съм се вслушвал в думите на източния поет, които сърцето ми повтаряше:
ГЛАВА II
ПЛАНТАЦИЯТА ЗА ИНДИГО
Баща ми притежаваше плантация за индиго. Казваше се Рандолф. Аз нося неговото име — наричам се Джордж Рандолф.
В жилите ми тече индианска кръв. Баща ми е от семейството Рандолф от Роанок — и следователно е потомък на принцеса Покахонтас2. Той се гордееше със своя индиански произход.
Може да звучи странно, най-вече за европейците, че белите в Америка, у които тече индианска кръв, се гордеят с нея, вместо да се срамуват от това позорно петно. Но това е истина. Не се смята за срамно дори човек да е „метис“, особено ако тази смесица от различна кръв е придружена с богатство. Само фактът, че ние не се срамуваме да признаем индианците за наши прадеди, говори по-красноречиво за благородството на индианския характер, отколкото всички томове, писани по този въпрос.
Стотици бели семейства претендират, че са потомци на принцесата на Вирджиния. Ако техните твърдения са верни, то прекрасната Покахонтас трябва да е била истинска благодат за своя господар.
Мисля, че баща ми наистина беше неин потомък. Във всеки случай той принадлежеше към едно от гордите семейства на „Стария доминион“3 и в ранните си години е бил заобиколен от стотици чернокожи роби. Но богатите земи, наследени от баща му, накрая се изтощили, а разточителното му гостоприемство почти го разорило. Той не можал да се примири с мисълта за по-ниско обществено положение, събрал остатъците от богатството си и се „пренесъл“ на юг.
Родил съм се преди това преместване и затова моята родина е Вирджиния. Но най-ранни спомени за нашия дом пазя от бреговете на красивата река Суони във Флорида. Там премина моето детство, там са местата, където преживях радостите на младостта и омаята на първата любов.
Аз и сега виждам нашия дом от времето на моето детство. Забравя ли се такава прекрасна картина! Великолепна бяла къща със зелени капаци на прозорците. Просторна веранда заобикаля къщата от всички страни. Дървени колони, украсени с резба, подпират покрива на верандата. Ниски изящни перила я отделят от лехите с цветя, които са пред къщата, от портокаловата горичка на дясната й страна и от просторната градина вляво. Зад цветните лехи една равна поляна леко се спуска към брега на реката. На това място реката се разширява и прилича на великолепно езеро с далечни брегове, покрити с гори. Из реката са пръснати островчета, които сякаш са увиснали във въздуха. Диви патици летят над нея или плуват по водата.
На поляната растат високи палми от вида „ореодоксия“, чиито листа са дълги и заострени, и малки южни „палмето“ с широки ветрилообразни листа. Тук има магнолии, групички от уханното дърво илисиум, виждат се и блестящите корони на юката — те всички са местни растения. На поляната се издига и едно друго
