Тези характерни за негрите черти не се срещат непременно у всички. Познавам и други негри с чисто африканска кръв, чиито черти са съвсем правилни като на Черния Джейк. По телосложение той можеше да мине за етиопски Аполон.
Имаше един човек, който го смяташе за красив — за по-красив от неговия жълт съименник. Това бе квартеронката Вайола, първата красавица на плантацията. От дълго време двамата се състезаваха за ръката на Вайола. Двамата се надпреварваха за нейните усмивки. Но Вайола беше малко капризна и не й липсваше кокетство. В края на краищата обаче тя показа явно предпочитание към Черния Джейк. Не е необходимо да добавям, че негърът и мулатът ревнуваха квартеронката един от друг. Мулатът изпитваше неудържимо чувство на омраза към своя съперник, чувство, което предпочитанието на Вайола бе разпалило в свирепа злоба.
Неведнъж те бяха мерили силите си и всеки път Черния Джейк излизаше победител. Може би по-скоро заради това, отколкото заради вида му Вайола го даряваше с усмивки. По целия свят, през всички времена красотата се е прекланяла пред смелостта и силата.
Жълтият Джейк бе нашият дървар. Черният Джейк се грижеше за конете и караше ландото на „белия масса“9.
История като тази на двамата съперници, с тяхната любов и ревност, е нещо обикновено в живота на една плантация. Аз я разказвам не защото е интересна сама по себе си, а защото доведе до редица събития, които изиграха важна роля в моя живот. Първото от тези събития бе следното: Жълтият Джейк, изгарящ от ревност поради успеха на съперника си, бе станал зъл към Вайола. Веднъж, срещайки я в гората далеч от къщи, той й направил обидно предложение. Отказът го направил безразсъден. Само неочакваното появяване на сестра ми му попречило да извърши насилие. Ние не можахме да затворим очи пред намеренията му. Мулатът бе наказан главно по настояване на сестра ми.
За пръв път Жълтият Джейк получаваше наказание, макар че не за първи път го заслужаваше. Баща ми бе снизходителен към него — дори всички твърдяха, че е прекалено снизходителен. Той беше добър по природа и никак не обичаше да прибягва до крайната мярка — камшика. Но в този случай сестра ми бе настоявала упорито мулатът да бъде наказан. Вайола бе нейна прислужница и сестра ми не можеше да отмине неговото престъпно държание.
Наказанието не го изцери от склонността му да върши злини. Скоро се случи още нещо, което доказваше неговата отмъстителност. Намериха хубавото сърне, което сестра ми така обичаше, мъртво на брега на езерото. Не беше вероятно да е умряло от естествена смърт — само час преди това го бяха видели да подскача на поляната! Не бе възможно да го е умъртвил някой алигатор или вълк. По него нямаше нито капка кръв, нито рана, нито дори драскотина. Всичко това показваше, че сърнето трябва да е било удушено. Впоследствие предложенията се потвърдиха. Оказа се, че Жълтият Джейк бе удушил сърнето, а Черният Джейк го бе видял. Той работел в портокаловата горичка и станал свидетел на престъплението. Неговите показания станаха причина мулатът да бъде бичуван повторно.
Много скоро след това последва и трето събитие — между негъра и мулата избухна разпра, която доведе до бой. Последният бе търсил случай да отмъсти на своя съперник в любовта и на човека, станал свидетел на последната му постъпка.
Разпрата не мина само с бой. Жълтият Джейк, тласкан от инстинкта, наследен от испанските му прадеди, извадил нож и нанесъл тежка рана на невъоръжения си противник.
Този път наказанието бе още по-строго. Аз самият бях вън от себе си от гняв, тъй като Черният Джейк беше мой „телохранител“ и любимец. Макар да бе чернокож и неук, неговият весел характер го правеше приятен събеседник. В дните на моето детство той беше спътникът, когото предпочитах и по реката, и в гората.
Справедливостта изискваше Жълтия Джейк да бъде наказан. Заслуженото наказание обаче се оказа безрезултатно. Той бе непоправим. Като че ли зъл дух се бе вселил в душата му и го беше обладал напълно.
ГЛАВА IV
ХОМЪКЪТ
Зад портокаловата горичка се намираше една от онези своеобразни естествени вдлъбнатини, които се срещат, струва ми се, само във Флорида.
Обикновено вдлъбнатината представлява кръгъл басейн, подобен на огромна захарница, който зее в земята на много фута10 дълбочина. Диаметърът му обикновено е над 40 ярда11. На дъното се виждат няколко дупки, които по размер и вид приличат на широки кладенци с правилна цилиндрична форма, освен когато скалите около тях са се срутили. Тогава целият басейн прилича на голяма медена пита с разрушени килийки.
Понякога кладенците са сухи, но обикновено в тях има вода. Често цялата вдлъбнатина е пълна с вода.
Такива естествени резервоари, макар и да се срещат сред равнини, винаги са частично обградени от възвишения — малки хълмове или отделни скалисти масиви с кафявочервен цвят. Те са покрити с вечнозеления листак на местни дървета — магнолии, червени лаври, дъбове, черници и разни видове палми. Понякога тези сенчести гъсталаци се срещат сред борови гори, а понякога се издигат сред зелената савана като островчета в океана.
Това са „хомъците“ на Флорида, известни от историята на индианските войни. Един от тях се намираше точно зад портокаловата горичка. Скали с кафявочервен цвят го заграждаха в полукръг. Той бе скрит под тъмния листак на вечнозелените дървета, за които вече споменахме. Водата в басейна бе прозрачна и чиста. В кристално бистрите дълбочини играеха златни и червени риби, жълта платика, петнист костур и много други представители на подводния свят. Вдлъбнатината представляваше естествен рибник. Освен това семейството ни го използваше за къпане. Под жаркото слънце на Флорида банята е не само удоволствие, а и необходимост.
От къщата до басейна се стигаше по пясъчна пътека, която минаваше през портокаловата горичка. По няколко големи каменни стъпала можеше удобно да се навлезе във водата. Разбира се, достъп до този очарователен кът имаха само белите членове на домакинството. Около басейна се простираха обработваеми поля, които стигаха в далечината до величествени гори от кипариси и бял кедър, а зад тях, на много и много мили, се простираше непроходимо мочурище.
От едната страна на плантацията се простираше широка равнина, покрита с трева и без никаква ограда. Това бе саваната: естествена ливада, където пасяха свободно конете и добитъкът. По тази равнина често се появяваха елени и диви пуйки.
Бях във възрастта, когато човек се увлича по лова. Ловът стана за мене главно занимание, както за повечето младежи от Южните щати, които нямат какво друго да правят. Татко ми бе подарил чифт прекрасни хрътки. И любимото ми развлечение бе да се крия в близкия „хомък“, да дебна приближаването на елените и пуйките и след това да препускам подир тях в саваната. По такъв начин хващах доста дивеч и от двата вида. Бързоногите кучета лесно догонват дивата пуйка.
Обикновено се отдавах на това приятно занимание рано сутрин, преди другите членове на семейството да са станали от сън — най-подходящото време за лов в саваната.
Една сутрин както обикновено аз се отправих към обичайното си укритие в шубрака. Изкачих се на една скала, на чийто плосък връх имаше място и за мене, и за кучетата. От тази удобна позиция можех да наблюдавам цялата равнина и всичко живо, което се движи по нея. Аз самият оставах скрит. Широките листа на магнолията образуваха нещо като беседка. Между клоните на дърветата се образуваше пролука, през която наблюдавах.
В деня, за който разказвам, аз бях в шубрака още преди изгрев слънце. Конете бяха още в конюшните, а добитъкът в оборите. От пръв поглед видях, че по саваната няма никакви елени. По цялата шир не се виждаше нито един еленов рог.
Бях малко разочарован. Този ден майка ми очакваше гости. Бе пожелала да има еленово месо за обед. Аз й бях обещал, че ще й донеса, и сега се разочаровах, като видях, че саваната е пуста.
В същото време бях и малко изненадан. Гледката бе необичайна. Почти всяка сутрин тук или там по обширното пасбище имаше елени.
Дали някой по-ранобуден ловец не ме е изпреварил? Беше твърде вероятно. Може би младият Рингоулд
