От пръв поглед той разбра каква бе работата.
— Няма вече омлет — каза той, — но ще ядем печени пилета!
— Гледайте, гледайте! — извика Елена.
— Боже мой! — възкликна и Хенрих. — Сигурно малките ще излязат ей сега!
— И ще видите колко са вкусни! — каза усмихнат Лало малаецът. — Ето ги! Гледайте!
Както предсказа той, скоро от черупките изскочиха пилетата. Но те не бяха голи. По тях имаше толкова перушина, че те сякаш бяха готови да хвръкнат.
Тази странна сцена бе така интересна, че всички стояха смаяни и новородените щяха да избягат в гората, ако малаецът, привикнал на подобни рождества, не бе запазил хладнокръвие и присъствие на духа.
Въоръжен с куката, той пребиваше на място всяко пиле, което се покажеше от черупката си.
В края на краищата нещастните корабокрушенци трябваше да се откажат от омлета и варените яйца, но не съжаляваха за това, тъй като имаха вече крехки и вкусни пилета.
14. ЛОВКИЯТ ГИМНАСТИК
След богатото и неочаквано ядене приятелите се почувстваха щастливи за известно време. Но не преставаха да мислят как да си набавят провизии, тъй като не след дълго гладът пак щеше да се обади.
Искаха да намерят храна, за да възвърнат силите си преди всичко и да не тръгнат съвсем без нищо.
Макар на Борнео да имаше много птици, някои от които доста едри, а други с чудна перушина, съвсем не бе лесно да ги приближиш и убиеш.
Срещаха се също и едри четириноги като индийския носорог и тапира на Суматра. Месото на тези дебело-кожи не бе твърде крехко и вкусно, но корабокрушенците се чувстваха щастливи, когато успееха да убият някое от тях.
Изгладнелите приятели не бяха видели досега нито тапир, нито носорог. При своите обиколки не бяха забелязали дори следи от такива животни.
Капитан Редууд се надяваше, че щастливата звезда ще го срещне с такъв дивеч и непрестанно обикаляше околната гора. Муртаг го придружаваше понякога със старата си пушка.
Уви! Въпреки честите търсения и хитрости, те се връщаха с празни ръце.
Лало малаецът, който бе отишъл отново на лов за яйца и костенурки, също нямаше успех. Скоро те трябваше да се помирят с горчивата истина, че на този бряг няма нито яйца, нито костенурки, нито други някакви животни, които можеха да им послужат за храна.
Като изядоха и последното пиле, нещастниците трябваше да прекарат няколко дни само с плодове от дуриона.
Но и тази храна стана съвсем оскъдна.
Малкото плодове, конто бяха останали по дърветата, взеха да привършват.
Наистина голямото дърво, под което се бяха разположили на стан първия ден, бе отрупано още, но неговото гладко и високо тридесет метра стъбло отчайваше и най-ловкия катерач.
Капитанът бе съборил няколко плода с пушката, но това бе неоправдана загуба на патрони. При тия условия съвсем не бе благоразумно да се пилее барутът. Все пак, за да не гладуват, те трябваше да се сдобият по някакъв начин с дуриони, без да изразходват барут.
Но това не бе никак лесно.
За радост на приятелите си, Лало бе от Суматра и бе израснал сред горите при условия, сходни с тези, при конто се намираха сега. Откакто случаят ги бе изхвърлил на този бряг, той бе станал най-полезният в групата.
Всички разбираха от каква важност са за тях познанията, които имаше малаецът за плодовете в тази страна. Той бе станал оракул на малката група, като й даваше възможност да се справя с най-тежките положения и да довежда до добър край най-трудните начинания.
Въпреки това колебанията му не бяха незначителни, когато след дълго обмисляне реши да се покатери по стъблото на дуриона. По лицето му се четеше неувереност. Муртаг, който имаше навика да се съмнява, заяви с висок глас, че това е невъзможно.
— Който иска много, нищо не постига — обърна се той към капитана. — Малаецът се подиграва с нас. Само една катеричка може да се изкачи по такова стъбло. А и тя ще се умори, докато стигне клоните. Я гледай, то е гладко като носа на кораб. За какво ще се хване малаецът? Казвам ти, той се подиграва с нас!
— Лало не се подиграва никога с човека! — отвърна малаецът със свойствената си твърдост. — Казах, че ще се кача, и ще се кача. Но трябва да ми помогнете. Това искам от вас!…
— О! На това можеш да разчиташ!
Лало взе малката брадва, която бяха донесли от лодката, и се отправи към букета бамбуци, които растяха недалече от лагера.
Отсече пет-шест от най-здравите стъбла и помоли Муртаг да ги отнесе до дуриона. След като насече достатъчно стъбла, отиде на мястото, дето ирландецът ги бе струпал, и започна да ги реже на парчета, дълги до тридесет-четиридесет сантиметра.
В качеството си на дърводелец Муртаг му даде истинска помощ и земята около тях се покри бързо с бамбукови дръвчета с еднаква дължина.
След това всяко дръвче бе разцепено на две и единият му край заострен много добре.
Докато Муртаг, заинтересован все повече, продължаваше да цепи и заостря бамбуковите стъбла, Лало малаецът отиде отново в гората. Скоро домъкна сноп сякаш от заплетени корабни въжета.
По зеления им цвят и отрязаните листа сълзеше сок.
По всичко личеше, че това е част от сплетено пълзящо паразитно растение, душещо горите на Борнео и другите тропически острови.
Лало хвърли на земята лианите.
Взе едно от заострените дръвчета и го заби в кората на дуриона, малко по-високо от главата си.
Брадвичката, която имаше доста широк гръб, му служеше за чук.
Първият клин му се видя достатъчно здрав и той остави за момент брадвичката, хвана се за хоризонталното дръвче с две ръце и увисна, за да разбере дали ще може да го удържи. След този опит стъпи на земята доволен и за трети път се върна в гората, за да сече бамбукови стъбла. Този път избра по- тънки. Събра пет-шест, каквито му трябваха, и ги донесе в сянката на дуриона.
Взе едно от най-дългите и го изправи успоредно със стъблото на дървото, като подпря върха му до здраво закования клин.
После отмери парче от растителното въже, завърза с единия му край бамбука с клина и направи възел, какъвто само диваците и моряците знаеха да правят.
Капитан Редууд и неговият дърводелец започнаха да се досещат за плана на туземеца и станаха по- услужливи. Двамата юноши следяха с жив интерес странното приготовление.
След като отвесният бамбук бе здраво привързан до хоризонталния клин и твърде дълбоко забит в земята, Лало се приготви да започне изкачването. Взе със себе си няколко добре заострени клина, брадвичката и уви няколко лиани около кръста си.
Муртаг му подложи здравото си рамо и за миг малаецът се намери върху първия клин. След това заби втори клин, който не беше на такова голямо разстояние от първия, както последния от земята, и върза отвесния бамбук с парче от лиана. Привдигна се и се покачи на втория клин.
По този начин постави трета, четвърта подпора. Като му свършиха клиновете и въжетата, слезе да вземе други и пак продължи да се изкачва.
Хенрих и Елена го гледаха зяпнали и безкрайно възхитени си казаха, че ако оживеят, ако се спасят, ще има да разказват цял живот за този чуден малаец, за това как ги е научил да се борят за живота си до пълна победа.
За по-малко от двадесет минути Лало бе на около три-четири метра от клоните на дуриона.
Наистина бе страшно да гледа човек това измършавяло тяло на височина двадесет метра над главата си. Поради разстоянието той изглеждаше още по-слаб. Сякаш бе неразумно дете, рискувало живота си, за да намери гнездото на някоя птица. Безпокойството на наблюдателите се увеличаваше с всяка минута, тъй
