Но тъкмо да отворят уста за молитва, Хенрих и Елена бяха подложени на ново изпитание.
След като достатъчно се бе насладил на страданията на своя противник, орангутанът се бе обърнал към гората с намерение да напусне мястото си.
Критичният момент наближаваше.
Коя пътека щеше да избере животното?
Едва си бяха задали този въпрос, когато Хенрих и Елена видяха, че то се обърна към дървото, дето се бяха скрили.
Нямаше никакво съмнение.
То тръгна право към тях.
29. ОТВЛИЧАНЕТО
— Загубени сме! — прошепна неволно Хенрих.
Едва произнесе тези думи и съжали, защото забеляза колко усилиха страха на сестра му.
Нещастната! Тя имаше нужда от окуражителни слова, а не от такива неблагоразумни разсъждения.
Добра или лоша, казаната дума не се връща.
Хенрих нямаше време да мисли какво трябва да изрече, за да окуражи сестра си. Орангутанът крачеше с неловки, но бързи стъпки и скоро щеше да бъде на мястото, дето двамата правеха отчаяни усилия да се свият по възможност повече.
Движенията на орангутана доказаха, че е още раздразнен от борбата с гавиала.
Бе несъмнено, че ако ги видеше, незабавно щеше да възобнови гнева си.
И нима можеше да не ги види?
Те се бяха прилепили до кората на стъблото и се мъчеха да се закрият с листата на пълзящото растение.
Миасът вървеше все така право към тях.
Навярно смяташе да се покачи на дървото.
За миг Хенрих си каза, че ще бъде по-добре да грабне Елена и да побегне в гората.
Но веднага разбра, че е глупаво.
Късно!
Дървото, зад което се бяха скрили, се намираше сред полянка, която не можеха да прекосят, без да бъдат забелязани от орангутана.
Хванати ръка за ръка, смълчани и неподвижни, те се притиснаха плътно към дървото и престанаха да наблюдават маймуната, защото това можеше да ги издаде.
Ако тя се покатереше на дървото, храброто момче бе готово да влезе в бой с нея: пушката бе подпряна на рамото му и готова за стрелба.
Стояха така известно време, без да дишат. Стори им се, че животното забави крачките си.
Посред пътя ли щеше да спре?
Или се канеше да поеме друга посока?
Изпитанието бе ужасно. Хенрих тъкмо се накани да погледне към маймуната и чу дращене от другата страна на дървото.
След малко шумът се усили.
Юношите разбраха, че орангутанът се изкачва по дървото.
Хенрих се зарадва на обрата, който вземаха нещата. Дървото бе много високо, а през големите му листа нищо не се виждаше от лианата, която обвиваше всички клони.
Щом маймуната се скриеше в зеленината, той щеше да се отстрани бързо със сестра си, без да става нужда да гърми. Щяха да се скрият някъде наоколо, за да дочакат завръщането на ловците.
За нещастие, неочаквана случка предизвика страшната катастрофа.
Завръщайки се от риболов, дърводелецът връхлетя на гавиала, който се валяше край брега на езерото.
Макар че бе лишено от едната си челюст, влечугото не бе още умряло. Като не знаеше как да си обясни зрелището, ирландецът остана страшно изненадан и смутен, Безпокойството му се усили, като погледна към дървото и не видя юношите под него.
Ако честният дърводелец бе мълчал, всичко щеше да бъде добре. Но като видя качващата се по дървото маймуна, той си помисли, че юношите са убити и разкъсани от косматото чудовище. Тази мисъл го влуди и той нададе отчаян вик.
Ехото отекна в околността.
Въпреки болезнения топ на този вик, той прозвуча радостно за слуха на юношите. Те се почувстваха спасени и бързо излязоха от скривалището си.
За миг страшните очи на чудовището се спряха върху тях. От дълбоките орбити сякаш изскочиха светкавици.
Гневът му пламна отново.
То започна да ръмжи.
Спусна се от дървото и се хвърли към Елена.
Муртаг, който продължаваше да надава викове, Се помъчи да я защити.
Хенрих натисна спусъка, но от пушката не изхвръкна дори искра.
Фитилът се бе овлажнил при преминаването през гората и не можа да се запали. Момчето стисна пушката за цевта и се помъчи да разбие с приклада черепа на маймуната.
Един, два, три удара по главата, покрита с дълга червена коса, но преди да бе нанесен четвъртият удар тя се разтърси, чудовището протегна бързо дългата си ръка, привлече младото момиче до косматите си гърди и започна да се катери по дървото.
Нито виковете, нито стоновете, нито заплахите — нищо не можеше да спре ужасния похитител.
Хенрих успя да хване маймуната за единия крак и я свлече няколко педи, но със силен удар тя го замая и той падна на земята.
Като се опомни, чу отчаяните викове на Елена.
Имаше усещането, че потъва в кошмарен сън.
Обърна поглед нагоре и видя сестра си в прегръдките на маймуната, която продължаваше да се катери към пърха на дървото.
30. КАКВО ЩЕ СТАНЕ
Не може да се опише отчаянието на бедния Хенрих, когато видя, че не е в състояние да направи каквото и да било за спасението на сестра си.
Скръбта на Муртаг не бе по-малка: той обичаше Елена като собствена дъщеря.
Смълчани и неподвижни, те чакаха края на страшната катастрофа.
Капитанът и Лало малаецът бяха чули виковете на Елена, на Хенрих и на Муртаг и дойдоха тичешком, запъхтени.
Уви! Завръщането им не донесе никаква утеха!
Маймуната се движеше все още между листата. Но капитан Редууд чувстваше, че неговата пушка не може да му бъде полезна при този случай.
Същото чувство изпитваше и Лало, гледайки своя сарбакан.
Пушката можеше да изпрати куршум по миаса, а сарбаканът — да го прониже с отровна стрела, но каква полза от това? Смъртта на маймуната щеше да повлече след себе си и тази на момичето.
Колкото и малък да бе шансът за спасението на Елена, те още повече щяха да го намалят, ако си послужеха с оръжие.
Сърцето на капитана се късаше от мъка.
Другите не бяха по-малко смаяни и отчаяни.
Внезапно забелязаха, че горилата променя направлението си.
Тя се отклони от стъблото и тръгна по един от най-дебелите стволове, който стигаше до друго дърво.
