— Не се отчайвайте, капитане, Хенрих… не всичко е загубено! Напротив! Твърдо вярвам, че ще намерим жива нашата мила госпожица! Защо миасът да я убива? Нека имаме вяра! Аз в Аллаха, вие във вашия Христос! Кой знае? Може би небето пак ще ни помогне!
Последните думи паднаха като животворна роса върху убитото сърце на бедния баща.
Той се възроди, надеждата рожбата му, неговото крехко цвете, което сякаш завинаги бе увяхнало, отново да разцъфне, го изпълни с нова сила за борба. Щом малаецът казваше, че има надежда, значи такава наистина съществуваше!
— О, милостиви Господи, Исусе Христе! — извика той пламенно. — Направи това, което казва нашият прескъп приятел Лало!
33. ТРЪГВАНЕ
Бедният капитан възвърна наистина силите си. Тръгна към блатото, за да измери дълбочината му и да види дали няма някое място, отдето може да се премине. Скоро се убеди, че е невъзможно каквото и да било преминаване.
На около десет метра от брега водата стигаше до мишниците, а по-нататък ставаше изведнъж дълбоко.
Редууд се обърна отчаяно, но нямаше намерение да излиза на брега. Той гледаше към средата на езерото, откъдето продължаваха да идват прегракнали гласове.
Шумът не слизаше от високото. Един от гласовете приличаше на момичешки, но не бе този на Елена. Малаецът позна в това врякане малък орангутан.
Нещо шепнеше на капитан Редууд, че неговата прескъпа Елена живее и той ще може да я освободи. Ако е ранена, с каква нежност ще се грижи да оздравее! В обятията му тя ще забрави преживения ужас. Той трябваше да я види, по-скоро да я види и прегърне! Каквото и да му се изпречеше на пътя!
Езерото не можеше да се прегази.
Но капитанът бе отличен плувец.
Веднъж бе преплувал осемстотин метра в бурно море. Нима не можеше да преплува такова разстояние в тихата засенчена вода на езерцето?
Тръгна към водата, но внезапно му хрумна мисъл и спря. В същия момент верният малаец го настигна и сложи ръка на рамото му:
— Да плуваш ли искаш, капитане? Но каква полза от това, когато си без оръжие? Трябва да вземеш пушката, сарбакана и ножа. Без тези оръжия не можем да се справим с миаса.
— Имаш право, Лало — каза капитанът. — Ще взема пушката, но как ще мога да я запазя от водата? Няма време да правим сал!
— Няма нужда от сал, капитане! Дай ми пушката! Аз мога да плувам и с една ръка!
Капитанът знаеше, че малаецът никога не се хвалеше. Лало бе от онези малайци, за които плуването бе така естествено, както и ходенето и на двадесет километра от брега, дори изоставен на вълните, той не би се удавил!
Без да възрази, бащата отиде над стръмния бряг, съблече част от дрехите си, превърза рога с барута и част от мунициите на главата си, захапа ножа и повери пушката на малаеца.
Приготовленията на Лало не отнеха много време, тъй като той нямаше какво до съблича.
Над чалмата, плътно прилепнала върху дългите му черни коси, той забоде бамбуковия калъф, пълен с отровни стрели; крисът, това оръжие, от което нито един малаец не се разделя и насън, бе привързан за кожения колан, с който се запасваше. С лявата си ръка взе сарбакана и пушката на капитана.
Без да губят и минута, двамата се хвърлиха в дълбоките води и заплуваха към средата на езерото.
Хенрих и Муртаг стояха прави на брега.
Тежко им беше, че остават назад в този критичен момент, но дърводелецът не бе добър плувец, а Хенрих не бе достатъчно силен, за да устои на такова дълго разстояние.
Въпреки това честният ирландец, който така силно бе привързан към своя капитан и към неговия син и се безпокоеше така силно за участта на Елена, желаеше страстно да изпита щастието и той да се хвърли във водата. Но капитанът не бе позволил, бе заповядал двамата да останат на брега. Трябваше да чакат с молитви на уста.
Стояха на брега, гледаха към плувците и се молеха все по-горещо за добрия изход на това ново странно приключение.
34. ПОД СЯНКАТА
Плувците плуваха в мрачна полусветлина, тъй като дърветата над водата бяха много кичести и не пропускаха слънчевите лъчи.
Можеха да се заблудят сред сенките, ако прегракналите гласове, които се чуваха все още, не ги направляваха.
Плувайки, капитанът и неговият верен моряк се питаха какво трябва да правят, щом се срещнат с орангутана.
Като стигнаха на стотина метра от гнездото, станаха по-предпазливи. Гледаха да не пляскат с ръце и се взираха нагоре, за да видят някой нисък клон или извит нагоре корен, за който да се заловят и отдъхнат.
Внезапно почувстваха земя под краката си.
Усетиха, ме водата под тях е само няколко педи.
Полутъмнината улесняваше приближаването на капитана и неговия верен кърмчия, които се провираха като сенки между гъстите клони на смокинята.
Скоро намериха наблюдателен пост, отдето ясно виждаха какво става на платформата.
Клетият баща забеляза сцена, която дълбоко развълнува душата му!
Неговото момиче, което му се стори в сумрака смъртнобледо, лежеше на платформата с разчорлени коси и изпокъсани дрехи.
Не се виждаше дали очите му са затворени, но изглеждаше, че бедното създание бе мъртво — само едно безжизнено тяло можеше да остане спокойно и неподвижно в такава обстановка.
Спряха за момент и се огледаха. Недалеч забелязаха твърда земя.
Това бе островче, което едва се издигаше над водата, покрито с кичести дървета, приличащи много на индийските смокини и банани.
Между тях имаше едно, което се отличаваше от другите с дебелото си стъбло и множеството клони.
Откъм неговите листа идваше странния шум, който направляваше плувците. Нямаше съмнение, че тук бе жилището на орангутана!
Капитан Редууд стисна здраво пушката.
Даде знак на малаеца да го последва.
И тръгна към дървото.
35. „ОЧАРОВАТЕЛНО“ СЕМЕЙСТВО
След малко обсадителите бяха сред многобройните разклонения на банана. Дебелата сянка на кичестите клони бе станала още по-дебела поради натрупаните сухи клони да самия връх на дървото.
Лало малаецът веднага разбра, че това е гнездото на миаса ромби.
Дървото не бе много високо, но се оказа твърде широко разклонено. Платформата, дето се намираше гнездото, не бе по-висока от седем метра. Тя се състоеше от преплетени клони, покрити с дебел пласт листа и сухи треви.
Около момичето стояха три космати същества, с човешки форми. В най-едрото капитанът позна похитителя на своето дете. По-дребната космата персона имаше закръглени форми, изглежда това бе съпругата на грамадното четириръко същество. Третото бе високо около четиридесет и пет сантиметра — това бе новороденото, вряканията на което направляваха капитана и Лало при прекосяването на езерото.
