издържа и хвърли котела, за да подгони животното.
Малкото животинче сякаш изтръпна от ужас пред този страшен звяр и застана край поляната като че в очакване на преследвача.
Хенри се помъчи да задържи кучетата. Той искаше да улови красивото зверче и се страхуваше, че кучетата ще го разкъсат преди той да го настигне.
В този момент животното се изправи на задните си крака, вдигна опашка, подскочи и се обърна, като че искаше да се хвърли срещу враговете си. Това странно движение има интересен резултат — кучетата веднага побягнаха. Техният победен лай се замени със страшен вой и те започнаха да трият носове о тревата. Хенри също скоро се върна при нас, криейки с ръце лицето си и надавайки страшни викове.
Зверчето — това беше вид американски пор, след като пусна своята зловонна течност, весело размаха опашка, подскочи към гората и се изгуби от очите ни.
Ние не можахме да останем повече на полянката, изпълнена със задушлива миризма. Казах на Хенри да прибере нещата и бързо напуснахме това място.
Кучетата обаче още пръскаха тази противна миризма и се налагаше да ги прогонваме с камъни, за да ги държим на разстояние. Хенри не пострада колкото кучетата. Той се отърва по-леко.
По пътя използвах случая, за да запозная децата с навиците на това необикновено животно.
— Видяхте — казах аз на Франк и Хенри, — че зверчето е с големина на котка, но тялото му е много силно и набито, а муцуната — продълговата. Месоядно е и има здрави и остри нокти и зъби. Не бяга бързо, но при преследване се спасява чрез тази отвратителна течност, с която опръсква своя неприятел. Тя се намира в две малки торбички под опашката. Може да я изхвърля до петнайсетина метра разстояние и по този начин винаги обръща в бягство врага си. Тази течност не я понасят нито вълците, нито кучетата, нито човекът. Понякога тя предизвиква болки и повръщане. Казват, че някои индианци са загубили зрението си, поради възпаления, получени от нея.
Там, където бъде убито това зверче, отвратителната миризма се запазва няколко месеца.
Глава XI
СОЛЕНИЯТ ИЗВОР
Най-после стигнахме брега на соления ручей. Наблизо видяхме връх, където предположихме, че е изворът на този ручей и решихме да отидем при него.
В подножието на върха намерихме множество образувания с форма на полукълба и най-различни размери. Бяха бели на цвят и наподобяваха парчета кварц. Отгоре на някои от тях имаше кръгла вдлъбнатина, прилична на кратера на малък вулкан. От тези отвори излизаше синкава вода, която като че се нагряваше от силен огън.
Бяха всичко около двайсетина, но повечето от тях нямаха отвори на горната си част. Това бяха стари пресъхнали извори.
Хълмът беше покрит с пълзящи растения и много красиви цветя, а също и с храсти диво грозде, което пръскаше приятен аромат.
След като задоволихме любопитството си се приготвихме за добиването на солта. Франк и Хенри събраха сухи съчки за огъня, а Куджо направи стойка за котела. После го закачи на приготвената кука и го напълни с вода от извора.
Огънят се разгоря много бързо и ние само трябваше да чакаме, докато водата съвсем се изпари. Излишно е да ви казвам с какъв дълбок интерес, дори с безпокойство наблюдавахме съда. А ако не излезеше истинска сол? Вярно, че водата беше солена на вкус, но тя можеше да бъде наситена с английска или глауберо-ва сол.
Аз обаче вярвах, че ще получим сол. Мисля, че Творецът така е наредил нещата в природата, че солта, която играе най-съществена роля в живота на животните, да се намира във всички части на земното кълбо: в скалите, в изворите, в големите езера и морета. Забелязал съм, че във вътрешността на сушата, която е доста отдалечена от океана, природата е създала голям брой солени извори. Тези извори са често посещавани от дивите животни в прериите.
В нашата низина имаше четириноги, които никога не бяха я напускали. Природата е трябвало да се погрижи за тях, като им даде всичко необходимо за тяхното съществуване, а най-вече сол. С други думи, ако в долината нямаше солени извори, ние нямаше да намерим тук нито една жива твар.
Сметнах за полезно да обясня това на моите синове, за да им покажа могъществото на Твореца, проявяващ навред своята сила.
— Татко — попита Франк, който беше голям любител на естествознанието, — искам да знам по какъв начин водата на тези ручеи е станала солена.
— Явно — отвърнах аз — водата, която виждаш, среща по пътя си солени пластове и се просмуква през тях.
— Солени пластове! Нима солта, която употребяваме, се намира в планините?
— Не всичката, но значително количество от нея добиват в планините. В много страни има солени залежи, огромни пластове сол са намерени и в нашата пустиня. Но да погледнем котела, че съвсем го забравихме.
Отидохме до огъня и вдигнахме капака. Отгоре видяхме гъста пяна, прилична на кристали полуразтопен сняг. Взехме малко от нея и я близнахме. О, щастие! Това беше готварска сол.
Тази вест се посрещна с радостни викове. Всеки искаше лично да се убеди, че това е истинска готварска сол.
Бяхме налели в котела около две кофи вода и след изпаряването й добихме не по-малко от килограм и четвърт сол. От това можахме да заключим, че водата на нашия извор съдържа много по-голям процент сол от морската вода.
Извадихме от котела всичката сол, отново го напълнихме и го сложихме на огъня. До котела поставихме скара с дивеч, за да се изпече за обяд.
Изведнъж, недалеч от нас, чухме силен вик, който взехме за крясъка на синята сойка. Викът на тази птица посред бял ден не е нещо рядко. Но тя така особено викаше, сякаш я гонеше някой. Гласът й започна да става все по-рязък и неприятен. Именно затова и привлече вниманието ми.
Погледнах нататък, откъдето се чуваше викът. Клоните на едно дърво силно се клатеха, а между тях се блъскаше птица със светлосин цвят, мъчейки се да хвръкне. Едва когато погледнахме надолу към земята, видяхме това, което толкова много плашеше птицата.
По тревата и сухите листа бавно и безшумно пълзеше отвратителна змия. Нейното светложълто, с черни петна тяло силно блестеше. Тя ту се надигаше, ту се снишаваше и продължаваше напред по права линия. Вдигнатата й нагоре глава се люлееше хоризонтално, огненочервеният й език докосваше тревата. Опашката й завършваше с твърд израстък, приличащ на броеница от нееднакви жълти зърна или на оголен от месото гръбначен стълб.
Пред нас стоеше страшната гърмяща змия. Аз спрях моите спътници и кучетата. Неведнъж ми бяха говорили за способностите на това отвратително животно да омайва животни. Сега имахме възможност да се убедим вярно ли е това или не. Щеше ли гърмящата змия да омае сойката или не? Трябваше само да мълчим и да наблюдаваме.
Гърмящата змия изпълзя до една голяма магнолия. След това бавно се нави в конична спирала. Очите й бяха затворени. Имаше вид, сякаш спеше.
Погледнах към едно дърво. Беше от онези, на които катериците обичат да правят жилищата си. На известна височина на дървото имаше дупка. Кората около нея беше обелена и се виждаха следи от лапите на катерицата.
Гърмящата змия се беше скрила толкова близо, че нито едно животно от дупката не можеше да избяга от нея. Сега си дадох сметка, че змията причакваше катерицата и в мене се породи желание да видя как щеше да свърши всичко това.
Ние гледахме дупката, откъдето трябваше да се появи катерицата. Най-после оттам се подаде една малка глава, прилична на главата на плъх. Животното обаче оставаше в същото положение, готово пак да се скрие.
Изгубили надежда да видим нешо интересно, ние се канехме да се откажем от по-нататъшните наблюдения, когато изведнъж нашето внимание бе привлечено от шум на сухи листа. Погледнахме нататък и
