ние бяхме твърде нетърпеливи: напихме се и напоихме добитъка и се отправихме в откритата равнина.
След няколко часа се озовахме сред съвсем равна пустиня — нито планина, нито хълмове, нарядко само попадахме на слаби следи от растителност; нито капка вода, която да показва, че някога в тази пустинна равнина е падал дъжд. Земята беше толкова суха, че от копитата на мулетата и конете се вдигаха гъсти черни облаци прах. Към това се прибавяше и страшната жега. Скоро изпихме целия си запас вода. Имаше още много време до мръкване, а вода нямаше вече нито капка и всички се оплаквахме от жажда. Добитъкът ни страдаше много повече от нас — ние имахме храна, а той нямаше и какво да яде.
Да се върнем обратно, също не можехме. Като продължавахме пътя си, се надявахме да намерим вода много по-рано, отколкото, ако се върнехме към напуснатата река. По обяд ни порази прекрасна гледка и с чувство на неизразима радост се устремихме напред. Бяхме видели не вода, а някакъв бял предмет с грамадни размери, приличащ на голямо хвърчило. Без съмнение пред нас се издигаше покрит със сняг планински връх.
По вида му разбрахме, че принадлежи към вечно покритите със сняг планини, известни в цяло Мексико под името Невада, или снежни. На нас също така ни беше известно, че в подножието на тези планини през цялата година, особено лете, благодарение на топенето на снеговете се намират множество потоци. Въпреки че от планината ни делеше значително разстояние, това ни зарадва и ние с нови сили забързахме напред. Дори животните, като че разбраха каква е работата, зацвилиха весело и добиха по-добър вид.
С приближаването ни белият триъгълник ставаше все по-голям и по-голям. При залез слънце започнахме да различаваме черни бразди в ниските части на планината и блестящите жълти ивици от слънчева светлина изглеждаха като грамадна златна корона. Какво възхитително зрелище за окото на уморения пътник!
Слънцето залезе и на небето се показа луната. Под нейното слабо осветление вървяхме цялата нощ. И защо трябваше да спираме? Спирането би било равнозначно на смърт.
С настъпването на утрото едва се държахме на крака. От река Пекос бяхме успели да се отдалечим на повече от сто и осемдесет километра, но планината беше все още доста далече от нас. По-късно започнахме да различаваме вече очертанията на полите й и в южния й край забелязахме дълбока долина, която се простираше до самия връх. Западната — по-близката до нас — страна нямаше нищо подобно и ние дойдохме до заключението, че най-удобното място за стичане на водата от разтопените снегове предлага южната долина.
Предвижданията ни се оказаха верни. Когато наближихме планината, забелязахме красива зелена ивица, която рязко се отделяше от кафявия фон на пустинята. Това беше горичка от върби и памукови дървета. Сега вече не оставаше никакво съмнение, че има вода и ние с радост приветствахме тези благоприятни предвестници. Хората весело извикаха, конете и мулетата зацвилиха и след няколко мига хора, коне и мулета се озовахме на брега на голям поток и бързо коленичихме, за да наситим жаждата си в освежителната вода.
Глава II
ОАЗИС В ДОЛИНАТА
След дългото и трудно пътешествие първата ни грижа беше да си отдъхнем и съберем нови сили. На брега на потока искахме да останем цяла нощ, един или два дни. В сенките на дърветата намерихме особен вид трева, която расте само в Мексико. Тя е твърде сочна и хранителна и е еднакво привлекателна, както за дивите, така и за домашните животни. Скоро се убедихме в това: след като утолиха жаждата си, конете и мулетата ни бързо се нахвърлиха на тревата и очите им блестяха от доволство.
Докато връзвахме добитъка и приготвяхме вечерята си, един от ловците на име Линкълн, стреля в долината. Звукът от изстрела ни накара да вдигнем очи нагоре, където видяхме цяло стадо бигхорни (така се наричат дивите овни в Скалистите планини), които скачаха от скала на скала, отправяйки се към върха на планината. Линкълн скоро се появи, носейки в ръце животно, което веднага познахме по извитите като полумесец рога — то безспорно беше принадлежало към току-що скрилото се стадо. Зарадвани от плячката, събрахме без да се бавим дърва и приготвихме вкусна вечеря. След това всеки от нас се зави в одеялото си и съвсем забрави преживените несгоди.
На втория ден се събудихме със свежи сили и след като закусихме, започнахме да се съветваме в коя посока да продължим.
С удоволствие бихме следвали потока, ако не знаехме, че отива на юг, накъдето нямахме работа. Трябваше да се движим на изток. Докато се съвещавахме, вниманието ни бе привлечено от вика на Линкълн. Той стоеше недалече от върбата сред равнината и гледаше на юг. Ние обърнахме погледи натам и за голямо наше учудване видяхме висок стълб дим.
— Това са индианци! — извика един от нашите спътници.
— Снощи — каза Линкълн, — когато дебнех бигхорна, забелязах долу в равнината странна падина. Оттам излиза димът, който виждате сега. Където има дим, има и огън, а огънят сам не се запалва. Следователно там има хора — или червенокожи, или бели.
— Индианци! Без съмнение са индианци! — извика някой от нас. — Кой друг може да бъде тук, на стотици километри от всякакво жилище? Това са индианци.
Започнахме да се съвещаваме какво ще правим по-нататък. Огънят загасихме, а конете и мулетата скрихме в сянката на дърветата.
Едни съветваха да изпратим разузнавателна група по течението на потока, други бяха на мнение, че е необходимо да се изкачим на планината, за да разгледаме мястото, откъдето излизаше димът. Това очевидно беше най-правилно. Шестима веднага тръгнахме нагоре.
Ние се катерехме по стръмното, като от време на време се спирахме, за да хвърлим поглед към равнината. По такъв начин достигнахме значителна височина. Най-после забелязахме светъл лъч, който изглеждаше, че излиза от дълбока пропаст, където се хвърляше потокът, но това беше толкова далече, че не можехме да различим нищо повече. Пред нас се разстилаше широка, суха и безплодна равнина. Само на запад се виждаше растителен пояс с няколко дървета, разхвърляни по едно, по две. Сред този пояс се открояваше светла ивица — това без съмнение беше коритото на потока, който излизаше от пропастта. Тъй като от планината не можехме да видим нищо повече, спуснахме се надолу, за да се присъединим към другарите си.
Тогава решихме да изпратим малка група по течението на потока чак до границата на тази странна долина, за да бъде внимателно огледана. Тръгнахме шестима, оставяйки конете си. Вървяхме мълчаливо, като се стараехме да се крием между върбите по възможност по-близо до брега. По такъв начин изминахме два километра и се озовахме почти до самата пропаст. Чухме шум от падаща вода. Предположихме, че това е водопад, образуван от потока при изливането му в загадъчната долина, която се беше открила пред нас. Предположението ни излезе вярно. След минута се намерихме на края на отвесна пропаст, в която потокът пропадаше от шейсет метра височина.
Това наистина беше великолепно зрелище! С какво възхищение се любувахме на този голям водопад, извит като конска опашка, който се хвърляше в пенесто езеро сред облак от милиони капчици, блестящи на слънцето с всички цветове на дъгата. Да, зрелището беше красиво, но нашите очи начаса бяха привлечени от друга възхитителна гледка: на известно разстояние под нас се разстилаше величествена долина, покрита с разкошна растителност. Тя имаше почти елипсовидна форма и беше ограничена от всички страни с естествена каменна стена. Дълга беше около шестнайсет километра, а най-голямата й ширина беше около осем километра. Намирахме се на самия връх и следователно можехме да я виждаме в цялата й дължина. По склоновете на пропастта растяха хоризонтално дървета и някои от тях с върховете си достигаха земята. Това бяха кедри и борове. Виждахме също преплетени разклонения на грамадни кактуси, пуснали корени в пукнатините на скалите. Около върха беше мрачно, а в низината природата галеше очите с чудно разнообразие от багри.
Сред долината блестяха прозрачните води на езеро, чисти като кристал и гладки като огледало. Слънцето залязваше и отразените му във водната повърхност лъчи й придаваха вид на огромен лист златна хартия. Бреговете не се различаваха, защото ги закриваха дърветата.
Ние се върнахме при спътниците си и решихме да обикаляме, докато намерим място, откъдето лесно да се спуснем надолу.
Беше очевидно, че такова място съществува. Защото в противен случай, как бяха слезли там онези,
