риба.
Той знаеше едно място, където тя беше в изобилие. Приготвихме влакно от див лен, който растеше в нашата долина. Това растение, по думите на Мария, вирее във всяка страна със скалисти планини. Въдичарските пръчки направихме от тръстика, каквато също имаше много, кукичките — от игли, а за примамка сложихме разни треви.
Потеглихме. Франк и Хенри носеха всички принадлежности. Куджо и аз носехме на ръце децата, а Мария из целия път разглеждаше всяко срещнато растение. Кастор и Полукс също вървяха с нас. Куджо ни служеше за водач и ние го следвахме през гората към мястото, което той беше избрал за риболов. Пътувахме спокойно около три четвърти час. Изведнъж се чу викът на жена ми. Тя сочеше с пръст едно дърво, което растеше край пътя.
— Какво има, мамо? — попита Хенри.
— Виждам — каза жена ми — три белега от присъствието на животно, което обича да унищожава всичко. Вижте тук!
Посочи група млади памучници, чиято кора и листа бяха изгризани. Можеше да се помисли, че са го направили кози.
— О, мамо, виждам, че искаш да кажеш — обади се Хенри, — че това е работа на някой гризач…Но какъв може да бъде този гризач? Бобрите не пълзят по дърветата, нито катериците могат да доведат кората на едно дърво до такова състояние.
— Да, не е нито едно от тези животни. Баща ти ще каже какво животно е унищожило тези млади дръвчета, които, както виждате са най-красивият вид памучник.
Ние огледахме отвред огризаната горичка. Много скоро се появи животното, което търсехме. Беше дълго около метър, доста дебело и широко отзад; гърбът му се издигаше като свод. Главата и муцуната му бяха твърде малки в сравнение с размерите на тялото му. Неговите къси и здрави крака, въоръжени с дълги нокти, се подаваха през дългите косми. Звярът пълзеше по земята и като че ли ни видя, че го доближаваме, защото явно искаше да се скрие, но не можеше да бяга бързо, за да го направи.
Аз се опитах да задържа кучетата, но беше твърде късно. Когато те го доближиха, животното се спря, сви глава до гърдите си и стана двойно по-голямо, отколкото беше. Ужасно възбудено, то въртеше рошавата си опашка ту на една, ту на друга страна.
Чак сега видяхме, че това, което преди бяхме взели за гъста козина, беше истинска броня от дълги бодли и Хенри извика:
— Бодливец! Бодливец!
Кучетата, за свое нещастие, не познаваха това животно. Те се върнаха при нас с широко отворени уста, като виеха жално. Техните ноздри, устни и челюсти бяха покрити с остри бодли! Бодливецът през цялото време отстъпваше и когато стигна до едно дърво, се закатери по него. Но Куджо, ядосан, че неговите любими кучета пострадаха толкова много, се хвърли към него и го уби с копието си.
Аз разказах на децата всичко, което знаех за това животно. След време един случай, очевидци на който бяхме Хенри и аз, ни убеди, че то въпреки защитата си от бодли, има враг, способен да го убие.
Глава XIV
ХИТРОСТТА НА СТАРИЯ ЕНОТ
Щом приключихме с бодливеца, ние се заехме с ранените си кучета — те престанаха да вият, но се виждаше, че силно страдат. Много внимателно извадихме всички бодли. Въпреки това вдигнаха висока температура и изпитваха страшни болки.
Продължихме към мястото, което Куджо беше избрал за риболов. Преди това той окачи убитото животно на едно дърво, за да го вземе на връщане — възнамеряваше да приготви от него обяд само за себе си, тъй като намираше, че месото му е твърде вкусно и ни най-малко не отстъпва на свинското.
Скоро стигнахме до брега на едно заливче, недалече от езерото — водата на това място беше доста дъл I бока. По-високият бряг беше покрит с големи гъстолистни дървета. Дръвчетата по другия бряг бяха дребни и наполовина се къпеха във водата.
Хвърлихме въдиците. Разговаряхме тихо, за да не изплашим рибата. След няколко минути забелязахме във водата леко вълнение, малки кръгове, в които се виждаха черни точки, подобни на змийски глави. Куджо по-добре познаваше това явление от нас — той често го беше наблюдавал, ловейки риба в заливите на Вирджиния.
— Боже мой! Погледнете господине, заливчето е пълно с костенурки! Те са по-вкусни от рибата и месото им е по-крехко.
Докато Куджо говореше, една костенурка излезе надалече от мястото, където седяхме. По продълговатата форма на главата, по здравата броня, която я покриваше, познах, че принадлежи към рода „Тпопух“. Това е костенурката, която гастрономите предпочитат пред всички други.
Аз исках да попитам Куджо, как да уловим тази костенурка, но видях, че съм хванал една и то по всяка вероятност същата, която току-що бяхме наблюдавали.
За няколко минути всеки от нас улови по няколко риби. Мълчаливо продължавахме да следим въдиците си.
В това време вниманието ни бе привлечено от едно животно на отсрещния бряг, на около стотина крачки от нас. Изведнъж всички го познахме и Хенри прошепна:
— Мамо, татко, вижте! Това е енот!
Нямаше никакво съмнение — широкият гръб, лисичата муцуна, дългата рошава опашка, редуващите се бели и черни ивици на кожата, всичко това беше достатъчно, за да го познаем.
Щом видя животното, очите на Куджо светнаха. Никакъв друг лов не развлича така негрите от Съединените щати, както лова на еноти. Това е единственото забавление на бедните негри през красивите лунни нощи на американския юг. Погледът на Куджо блесна, защото гледката събуди у него твърде много спомени.
Енотът не ни видя, тъй като беше доста далече от нас. Той предпазливо се движеше по брега, като се поспираше, за да разгледа водата.
— Старият енот иска да лови риба — прошепна Куджо.
Стори ни се невъзможно да хване нещо, тъй като не плува така добре, както рибата. Но той имаше други намерения. Недалече от едно дърво, чиито клони висяха над водата, видяхме на повърхността няколко глави на костенурки. Енотът също ги беше забелязал. Той много тихо отиде до дървото и се покачи на него. После скри глава между предните лапи, обърна се гърбом към залива и започна да се спуска с опашката напред. Спускаше се бавно, докато дългата му опашка докосна водата. Тогава той започна да я движи насамнатам.
Това не продължи много. Скоро една костенурка видя движещия се предмет. Привлечена отчасти от любопитство, отчасти от надеждата да намери нещо за ядене, тя се приближи съвсем и улови с устата си дългите косми на опашката.
Почувствало допира до опашката си, хитрото животно рязко изхвърли костенурката на брега.
Ние продължихме риболова. Повече костенурки не ни се удаде да хванем, но затова пък риба имахме достатъчно.
През зимата много рядко виждахме нашите бобри. През този сезон, криейки се от студа, бобрите остават в колибките си, но не в летаргия, както някои други животни. Просто не излизат от гнездата си и прекарват времето в хранене и сън. Само от време на време бобърът напуска дупката си, за да се измие и почисти. Бобърът е много чистоплътно животно.
В продължение на няколко седмици езерото беше покрито с толкова дебел лед, че можехме да ходим по него. Използвахме това обстоятелство, за да посетим къщичките на бобрите, които се издигаха над повърхността на леда като миниатюрни копи сено. Бяха тъй здраво построени, че дори и да стъпехме на тях, нямаше опасност да пробием покрива. Входът се намираше под леда и беше свободен за обитателите.
Ледът на езерото беше много гладък — това ни наведе на идеята да си направим пързалка. Франк и Хенри много обичаха да се пързалят с кънки, а и аз не се отказвах.
За целта беше нужно по някакъв начин да се снабдим с кънки. Ние ги направихме от същото дърво, от което бяхме направили лъковете си. Със своя чук Куджо изкова на силен огън тънки железни плазове. Желязото, което използвахме, не трябваше да се пилее — то щеше да ни послужи и за други цели. Така
