си служи с краката, отколкото с рогата. Не, не е това. Нека да се приближим и да узнаем какво става.
Тръгнахме с най-голяма предпазливост, като се стараехме да не шумим в сухите листа и да не чупим клони.
Скоро се озовахме зад един гъсталак, откъдето можехме да наблюдаваме това, което ставаше на поляната.
Сред нея видяхме големи червени елени. Бяха мъжкари, което лесно се познаваше по разклонените им рога. Те ожесточено се биеха. Ту се биеха по два, ту тричетири се нахвърляха върху един, ту се смесваха всички в обща група.
Понякога се разделяха, изтегляха се на известно разстояние и после с още по-голямо ожесточение се нахвърляха един срещу друг.
Те се биеха с предните си крака, забиваха рога в противника с такава сила, че падаха гъсти снопчета козина.
Жестокият бой на тези великолепни животни беше поразителна гледка, която ние мълчаливо следяхме.
Вниманието ни привлякоха двама едри борци, по-възрастни от останалите — това се виждаше от рогата им.
Другите елени като че не се решаваха да се бият с тях. Те се биеха отделно. Протегнали шии напред, със страшна сила се хвърляха един срещу друг. От удара рогата им тъй пращяха, че ние мислехме, че ще се счупят.
След като се биха няколко минути, те, като по някакво мълчаливо споразумение, се спряха един срещу друг, за да си починат. После отново възобновяваха боя, за да спрат пак с допрени чела. Изобщо сражаваха се съвсем не както другите.
В това време по-младите елени се запътиха към нас и ние им готвехме приятно посрещане. Скоро приближиха на удобно за стрелба разстояние. Тогава стреляхме едновременно. Един от тях падна на земята, а останалите, като видяха общия враг, избягаха с невиждана бързина.
Аз и Хенри тръгнахме към улученото животно и смятайки, че е само ранено, свалихме намордниците на кучетата. После се спряхме да разгледаме поваления младок. Каква беше нашата изненада, когато видяхме, че двата стари елена още бяха на поляната и продължаваха да се бият със същата ожесточеност.
В първия момент посегнахме към пушките, но кучетата бяха пуснати, нахвърлиха се и ги захапаха за хълбоците.
Затичахме се и ние и останахме истински озадачени, когато видяхме, че старите елени, вместо да се разделят, продължават боя и този бой за тях като че ли беше по-важен от всякаква друга опасност.
Едва когато отидохме още по-близо, узнахме истинската причина за това странно явление — рогата им така се бяха преплели, че не можеха да се разкачат. Враждата, разбира се, отдавна беше преминала ведно с фаталното преплитане на рогата им. Сега те стояха един срещу друг с наведени муцуни, сякаш се срамуваха от глупавото си поведение.
Рогата на елените са много гъвкави. Вследствие на страшното напрягане те още повече се бяха извили и заплели. Аз изпратих Хенри за Куджо и триона. Поръчах също да доведат и коня с колата.
Куджо пристигна с всичко необходимо. Вързахме здраво елените, отрязахме един от роговете и така ги разделихме.
После натоварихме и трите животни на колата и тържествено тръгнахме за дома.
Глава XVI
КАПАН
Куджо привърши обора за нашите елени. Той беше ограден с високи колове, за да не може никакво животно да се прехвърли през него. Едната страна на обора се заграждаше от езерото. Вкарахме нашите пленници в този парк, където им предоставихме пълна свобода.
Имахме голямо желание да уловим и женски.
Вечерта край огъня чертаехме хиляди проекти.
— Татко — каза Хенри, — какво ще кажеш да построим голяма ограда, като на нашия парк, само с един вход? Най-добре е да поставим край гората две огради, които да се пресичат под остър ъгъл — нещо като пергел. Щом влязат в оградата, животните ще са в плен. Ще опитаме ли?
— Това е невъзможно. Първо, ще трябва да работим няколко седмици за направата на необходимите колове. Второ, не разполагаме с достатъчно хора, коне и кучета, за да изсечем гората и да подгоним кошутите. А спомняш ли си мястото между двете дървета, където намерихме много следи от елени?
— Да! Да! При соления извор!
— Прекрасно! Между тези две дървета ще изкопаем един трап, ще го покрием с клони, трева и листа и ще чакаме. Какво ще кажеш за това?
На сутринта взех лопатата и брадвата и тръгнах с Куджо, Помпо и колата. Щом стигнахме до определеното място, най-напред съставихме плана за работа. Тъй като почвата беше мека и не оказваше голяма съпротива, то за целия труд отидоха пет часа. Ямата беше дълбока два метра. Това беше достатъчно, падналата в нея кошута да се окаже в плен.
Покрихме ямата с клончета, върху които нахвърляхме сухи листа и трева. После заличихме всичките си следи и се върнахме у дома.
На сутринта посетихме нашия капан. Доближавайки го, с радост видяхме, че повърхността беше разровена.
— Все нещо се е хванало, татко — каза Хенри, изтичвайки до покритието.
Какво беше разочарованието ни, когато видяхме вътре само скелета на една кошута! Останали бяха и рогата и част от кожата. Около трапа личаха следи от жестоката драма, разиграла се през нощта. По клоните и тревата имаше кръв и части от вътрешностите на животното. Явно, вълци бяха разкъсали падналата в трапа кошута.
Куджо, когото повиках да дойде с инструментите, и аз започнахме да копаем още по-дълбок трап. Скоро той достигна три и половина метра дълбочина. Изравнихме стените, като ги направихме почти отвесни и отново го покрихме с трева и листа.
На следващия ден дойдохме много рано. Цялото семейство беше с нас. Всички искаха да узнаят резултатите от нашето предприятие. Куджо беше взел копието си, а Хенри и аз — пушките. Само Франк беше въоръжен със своя лък. Всички очаквахме да намерим вълците в трапа.
Скоро стигнахме до него и погледнахме вътре. Дупката, която беше направена на повърхността, не беше много голяма и на дъното беше доста тъмно. В тъмнината различихме светещи очи. Бяха няколко чифта и блестяха като разпалени въглени. Какви ли животни се бяха уловили, се питахме ние.
Аз отстраних децата, легнах по корем до ръба и внимателно разгледах дъното. Преброих шест чифта очи и, за моя изненада, тези очи, по форма и цвят принадлежаха на различни животни.
Отстранихме чимовете, за да проникне повече светлина и отново погледнахме. За голяма радост, първото животно, което разпознахме, беше именно това, заради което бяхме изкопали ямата — една кошута. До нея видяхме две красиви животинки, нейните малки. Имаше и три вълка, които Куджо веднага уби с копието си.
Мария дойде при нас. Куджо влезе в ямата и ни помогна да извадим кошутата, заедно с малките й, които сложихме в колата. После отново нагласихме ямата както беше преди, за да я използваме още веднъж и се върнахме у дома зарадвани, че така скоро увеличихме своето богатство.
Бяхме доволни и от това, че убихме трите вълка, тъй като долината беше пълна с тези зверове, които откакто се настанихме тук, ни бяха причинили немалко пакости.
При все това, от всички животни, населяващи нашата долина, вълкът безспорно е най-умното. Ето защо по-късно у нас се породи желание да уловим и вълк. Построихме капан, подобно на този, който Хенри направи, за да улови дивите пуяци. Поставихме примамка, но нито един вълк не се хвана.
Приготвихме и друг род капан, но и това не помогна — вълците бяха много предпазливи.
Накрая изкопахме яма, като онази при соления извор. Избрахме за нея мястото в долината, което, както знаехме, най-много се посещаваше от вълците. Върху листата наслагахме парчета месо, но не го и побутваха. Вълците идваха нощем, до ямата обаче не се доближаваха.
Ние доста се обезкуражихме от този неуспех.
