Най-сетне Куджо избра едно крайно средство, което често беше използвал в своята стара Вирджиния. Той построи клетка, прилична на мишеловка. В нея постави парче месо, при допирането на което падаше тежка греда и смъртно нараняваше животното.
Това изобретение на Куджо за кратко време ни избави от много вълци. Но скоро вълците станаха по- предпазливи и престанаха да влизат в капана.
Веднъж аз и Франк тръгнахме из долината. Хенри остана у дома при майка си. Целта на експедицията ни беше да съберем испански мъх, който расте по дънерите на ниските дъбове в най-долните части на долината.
От този мъх, след като се изсуши и се очисти от полепналите по него листа и кори, става превъзходен пълнеж за дюшеци.
При полите на планината намерихме един стар дъб. Клоните му се свеждаха много ниско и бяха покрити с мъх, който висеше като конска грива. Най-напред събрахме мъха от по-ниските клони, после, стъпвайки на вече оголените вейки, го обирахме все по-нагоре.
Глава XVII
АВЛИГИ
Неочаквано нашето внимание беше привлечено от вика на няколко птички майки, които хвъркаха край едно дърво, недалече от нашия дъб.
Погледнахме към тях и веднага ги познахме. Това бяха авлиги, или птиците на лорд Балтимор, както обикновено ги наричат. Това име им е дадено, защото в първите години на колонизирането на Америка било забелязано, че тъмноморавите им пера напомняли цвета на военния мундир на лорд Балтимор.
Ние помислихме, че тук трябваше да се намират и гнездата им, тъй като крещяха жално, когато отидохме при тях.
Коя беше причината за тяхната възбуда? Защо хвъркаха от клонче на клонче и крещяха така?
На земята забелязахме някакъв странно движещ се предмет. Отначало не можахме да разберем какво е това. Животно? Не, ние никога не бяхме виждали подобно нещо. Целият този странен предмет беше покрит с уши, глави, очи и опашки и се движеше напред много бавно.
Изведнъж тези глави започнаха да се откъсват и по земята наскачаха няколко малки животни с големина на плъхове. Едва сега животното се показа в истинския си вид.
Веднага познахме женската двуутробна. Тя беше голяма колкото котка. Покриваше я лъскава сива козина. Муцуната й приличаше на свинска, но беше малко по-дълга и с мустаци подобни на котешките. Ушите й бяха къси и изправени, устата — широка, с остри зъби. Краката — къси и дебели. Опашката й беше дълга колкото тялото, тънка и без косми. Но най-голямата особеност у това животно беше неговата торба под корема.
Като се освободи от децата, майката изведнъж започна да подскача на разни страни, поглеждайки тънкото дърво, на което се намираше дървото на авлигите.
След няколко секунди двуутробката взе определено решение. Тя се доближи до децата си, които си играеха из тревата и с един многозначителен вик ги събра около себе си. Някои от тях се хвърлиха в отворената торба, други, сплели опашките си с опашката на майката, се качиха на гърба й. Две или три увиснаха на шията й.
Помислихме, че двуутробката ще се отдалечи от децата си. Но тя тръгна към дървото, откъдето я мамеше гнездото и започна да се катери по него. Когато стигна първите клони, които стърчаха хоризонтално, тя се спря и окачи по тях всичките си деца с главите надолу. След като ги настани по този начин на по-ниските клони, се заизкачва нагоре. Накрая стигна клона, на който се намираше гнездото.
Тук тя се спря — навярно преценяваше дали клончето щеше да издържи тежестта на тялото й, тъй като беше доста тънко.
Гнездото, пълно с вкусни яйца, така привличаше нашата лакомка, че след известно колебание, тя тръгна по клона, но насред пътя той започна да пропуква и да се огъва. Това обстоятелство накара двуутробката да отстъпи назад. Тогава съсредоточи вниманието си върху един дъб, чиито клони се простираха над гнездото.
Да се метне на дъба й беше нужна само секунда. Тя се скри между листата и в миг се появи на височината на гнездото. Увисна с опашката си на клона и силно се залюля, за да стигне плячката. Устата й беше отворена, ноктите — извадени, но въпреки усилията, не достигна целта си. В един момент разви почти всичките колелца на опашката си и вече мислехме, че ще падне, но и това не помогна. Най-сетне трябваше да се откаже от намерението си. Слезе надолу, крещейки от гняв и недоволство.
След като се изкачи отново на клона, където бяха децата й, тя сурово ги хвърли на земята. После ги събра в торбата и на гърба си и започна бързо отстъпление.
Тогава решихме, че е време да се намесим и да й попречим да се скрие. Щом наближихме, майката се сви на топка, скривайки главата и лапите си — преструваше се на мъртва. Нейният пример последваха и някои от децата й.
Ние я вързахме за дървото, за да я вземем със себе си, когато тръгнехме за дома.
Върнахме се при нашия дъб, за да продължим прекъснатата си работа — събирането на мъха. Весело коментирахме току-що наблюдаваните интересни сцени.
Изведнъж птиците, които се бяха успокоили, отново се раздвижиха и закрещяха.
— Друга двуутробка — пошегува се Франк. — Сега може би бащата е дошъл за семейството си.
Оставихме работата и погледнахме нататък. Скоро открихме причината за новата възбуда. Това беше една много голяма отровна змия — страшният мокасин. Тя се приближаваше към дървото с гнездото. Ние внимателно следяхме движенията й.
Змията стигна до дървото и с изваден език вдигна глава нагоре.
Авлигите, смятайки, че тя ще се изкачи на дървото, слязоха на долните клони, крещейки с все сила от ужас и безпокойство.
Като видя, че птиците я доближават, змията залюля глава и се приготви да се хвърли върху им. Очите й така блестяха, че заслепяваха горките създания. Вместо да се отдалечат, птиците все повече доближаваха своя враг, без да свалят поглед от него. Движенията им ставаха по-бързи. Едната от тях застана до самата змия; ние помислихме, че влечугото ще се нахвърли върху жертвата си, но за голяма наша изненада, тя се изви и започна да се оттегля от дървото.
Като се поуспокоиха, птиците отново литнаха към горните клони и престанаха да крещят.
Ние постояхме мълчаливи известно време, поразени от неочаквания завършек на тази сцена.
— Какво я пропъди? — попита ме Франк.
Аз не можах да му отговоря. Нашето внимание беше привлечено от ново същество, което се появи от храсталака. То беше голямо колкото вълк и сиво, или по-скоро тъмно на цвят. Дебелото му закръглено тяло не беше покрито с косми, а с гъста четина, дълга на гърба около петнайсетина сантиметра. Главата му приличаше на свинска и наистина това беше мексиканска дива свиня, или пекари. Когато излезе от храсталака, видяхме край нея две малки животни. Това беше майка с двете си деца. Трите новодошли спряха недалече от дървото с авлигите. Щом ги видяха, птиците веднага нададоха вик. Но пекари не им обърна внимание и продължи пътя си.
На излизане от храстите, подуши следите на змията. Вдигна муцуната си и пое въздух.
Змията още не беше изминала и половината път, когато пекари попадна на следите й и бързо взе да я догонва. Когато я съгледа, се спря, сякаш измерваше разстоянието между себе си и змията. Четината и се изправи като бодлите на таралеж. Змията застана нащрек.
Но пекари се хвърли с цялата си тежест върху нея, удари я със силните си крака, стисна я за шията и я умъртви за миг.
Глава XVIII
БОЙ МЕЖДУ КУГУАР И ПЕКАРИ
Свинете бяха заети с разкъсването на змията. След като уби влечугото, пекари откъсна главата, раздра кожата и с апетит започна да яде бялото месо на влечугото, подхвърляйки по някой голям къс на децата си, които с весело грухтене изказваха своето доволство.
В това време видът на едно ново същество ме ужаси.
