Свинята беше на около петнайсет крачки от дървото, на което бяхме ние, а на около трийсет крачки видяхме друго животно, приближаващо се към пекари.
Този нов гост имаше размери на малко теле, но краката му бяха по-къси, а тялото — по-дълго. Беше тъмноръждив на цвят, само гърдите и коремът му бяха бели. Изправените уши, късата муцуна и плоската глава го правеха приличен на котка.
Ако това животно ни беше неизвестно, достатъчна беше неговата външност, за да ни ужаси, но ние го познавахме. Това беше кугуар.
За пръв път от нашето идване в долината се изплашихме. Казах на сина си да не мърда.
Кугуарът пълзеше напред, устремил поглед в групата пекари. Той се намираше на разстояние по-голямо от един скок и се мъчеше да се приближи незабелязано. В един момент видя клоните на дървото над свинята. Тихо се обърна, доближи бързо дървото и като стрела се изкачи горе. Чухме скриптенето на ноктите му, забиващи се в кората. И пекари го чу, защото вдигна глава и се спря за миг. Но може би остана с впечатлението, че е катерица и спокойно продължи заниманието си.
След като се изкачи на клоните кугуарът със страшен рев се хвърли върху жертвата си. Ноктите му се забиха в тила на пекари, а тялото му изцяло легна на гърба й. Изплашената свиня продължително извика и направи усилие да се освободи от кугуара. Двете животни се затъркаляха по земята. Викът на свинята отекваше в цялата гора. Но кугуарът не пускаше жертвата си — ноктите и зъбите му бяха здраво забити.
Боят не трая дълго. Скоро пекари престана да стене. Тя падна на една страна, без да може да се освободи от прегръдките на своя страшен враг. Кугуарът, разкъсал вратните артерии, пиеше топлата силно шуртяща кръв.
Ние намирахме за благоразумно да не се намесваме в този бой. Знаехме, че хищникът не би пожалил и нас, ако попаднехме в лапите му. Затова останахме на дървото, без да се движим. Кугуарът беше на около трийсет крачки. Аз можех да стрелям в него, но се боях, че това силно животно нямаше да падне от първия куршум. Предпочетох да не прекъсвам неговия пир и да го оставя спокойно да си отиде.
Внезапно до нас долетяха страшни викове. Стори ни се, че идват от близката гора. Кугуарът също се изправи и неспокойно се ослуша. Поколеба се за миг, огледа се наоколо, хвърли поглед и на убитото от него животно. После изведнъж заби зъби в пекари, метна го на гърба си и намери за благоразумно да напусне това място.
Едва измина и няколко крачки, когато шумът още повече се усили. Когато погледнахме към тази страна, откъдето идваше, видяхме няколко тъмни фигури да излизат на поляната. Това бяха пекари. Най-малко трийсетина на брой, всички те се отзоваваха на вика на вече убития си другар.
Застанаха между дървото и кугуара, преди хищникът да скочи на него. За миг образуваха кръг, който кугуарът не можеше да разкъса без бой. Като видя, че пътят му за отстъпление е прерязан, той пусна тялото на пекари и се нахвърли върху най-близкия враг.
Преди обаче да успее да се обърне, няколко пекари се спуснаха към него и скоро кръвта рукна. Разяреният кугуар уби няколко свине, но живият кръг не му позволяваше да се доближи до дървото.
Пекари следяха всяко негово движение. Едни забиваха в него страшните си зъби, докато останалите постепенно свиваха кръга.
Най-сетне кугуарът успя да се отскубне от своите врагове. Но какъв беше нашият ужас, когато видяхме, че побягна към нашето дърво.
Най-старателно се прицелих. Но преди да стрелям, животното полетя като стрела на шест метра височина и застана над главите ни. Почти дишаше в лицето ми.
Пекари го гониха до самото дърво. Едни го обикаляха, гледаха нагоре, други, ядосани гризяха кората, а всички ужасно крещяха.
Най-озлобените подскачаха, смятайки, че ще достигнат врага си.
Аз и синът ми онемяхме от страх. Ръцете ми като че се парализираха. Не знаехме какво да правим в този момент.
Кугуарът впери в нас страшните си очи и само с един скок можеше да ни достигне. Помислих, че наистина ще се нахвърли върху ни. А долу имаше врагове, които бяха не по-малко опасни за нас. Пекари веднага биха ни нападнали, ако се опитахме да слезем от дървото.
Положението ни беше повече от критично и трябваше добре да помислим преди да предприемем нещо. Дадох си сметка, че най-голямата опасност в момента за нас беше кугуарът. Докато стояхме на дървото, пекари не ни застрашаваха. Но при мисълта, че всяка минута кугуарът можеше да скочи отгоре ни, ме побиваха тръпки. Трябваше да направим всичко възможно да се освободим от този страшен враг.
Звярът стоеше неподвижен на дървото. Само очите му зловещо се впиваха ту в нас, ту в пекари, които със злобно ръмжене продължаваха да обикалят отдолу.
Несъмнено хищникът не би се отказал да се нахвърли върху ни, ако не го задържаше страхът от пекари. Спускайки се към нас, той можеше да се подхлъзне и да падне долу. А пекари това и чакаха.
Именно този страх го караше да стои неподвижен. Но аз добре знаех какво ни чака, ако се махнеха пекари.
Младият ми другар беше без оръжие. Аз го оставих зад себе си, за да не бъде между мене и кугуара, ако не успеех да раня врага. Всичко това беше извършено мълчаливо, за да не предизвикаме застаналото над нас чудовище.
Щом бях готов, полека вдигнах пушката, опрях я здраво на един клон, премерих се в главата на кугуара и стрелях.
В продължение на няколко секунди димът не ми позволи да видя какво става, но чух шум на падащо тяло.
В същото време пекари се раздвижиха. Окървавеният кугуар се мяташе сред тях, но боят не продължи дълго. За броени минути звярът беше разкъсан на парчета.
Аз и Франк си отдъхнахме. Изпитахме щастието на хора, успели да се спасят от сигурна смърт.
Предполагахме, че пекари скоро щяха да се разотидат и да се скрият в гората, тъй като техният враг беше вече убит, но за наш ужас, видяхме, че сметката ни е била погрешна.
След като свършиха с кугуара, те не само че не си отидоха, ами наобиколиха дървото, яростно поглеждаха към нас и диво крещяха. Изглежда бяха решили и нас да унищожат, стига да им се удадеше удобен случай. Странна благодарност за това, че ги отървахме от общия враг!
Ние бяхме на най-долните клони. Можехме да се изкачим още по-високо, но беше безполезно, тъй като и без това пекарите не можеха да дойдат при нас.
Най-лошото беше, че можеха да ни държат обсадени, докато умрем от глад и жажда. Положението ни съвсем не беше розово.
Аз много добре познавах упоритостта на тези животни и затова опасенията ми не бяха неоснователни.
Отначало нямах намерение да стрелям, защото все още се надявах, че след време пекари щяха да се успокоят и да се разотидат. Двамата с Франк се изкачихме по-нависоко, за да се скрием в клоните. Там с нетърпение зачакахме оттеглянето на нашите обсадители.
Глава XIX
СПАСЕНИЕ
Изминаха повече от два часа и ние се убедихме, че пекари нямат никакво намерение да си вървят.
Животните наистина се успокоиха, но продължаваха да ни държат обсадени. Някои от тях даже легнаха, за да прекарат времето по-удобно, но нито една не се отдели от останалите.
Аз започнах да губя търпение. Знаех, че домашните ни много се безпокоят поради нашето забавяне. Ето защо реших да видя как ще подействат на пекари единдва изстрела с пушка.
За по-сигурно слязох на най-долните клони и започнах да стрелям. Стрелях пет пъти и всеки изстрел костваше живота на една пекари.
Другите обаче вместо да се изплашат и да избягат, яростно се хвърляха към телата на убитите, после към дървото, удряйки го с крака, сякаш искаха да се изкачат при нас.
След шестия изстрел, с ужас забелязах, че имам само един патрон. Отново напълних пушката и убих още една пекари. Но с това положението не се подобри. Животните продължаваха да ни обсаждат, съвсем
