равнодушни към смъртта. Не се бояха от гърмежите.
Не знаех какво повече да направя и се изкачих на горните клони, където се настаних до Франк. Оставаше ни само да чакаме търпеливо, надявайки се, че с нощта ще дойде и избавлението.
Известно време прекарахме в това положение, когато изведнъж видяхме, че към нас се издига пушек. Отначало помислихме, че е димът от стрелбата. Но той ставаше все по-гъст и цветът му съвсем не приличаше на барутен дим; влизаше в гърлото и очите ни — не можехме да виждаме нищо. Разбрах, че от изстрелите се беше запалил мъхът. И наистина, щом димът се разпръсна, видяхме ярък пламък. Видяхме и че пламъкът не стигаше до нас, защото беше съсредоточен само при мъха.
За да се отървем от дима, се изкачихме на най-високите клони. Въпреки това все още се страхувахме да не би огънят да обхване долните клони и да ни принуди да слезем на земята, където ни чакаха нашите диви врагове.
Когато се намерихме извън дима, видяхме, че пекари, изплашени от него се бяха струпали на известно разстояние от дървото.
— За момента — казах аз — се освободихме от тях. Ако успеем да слезем, без да ни забележат, ние сме спасени.
Започнахме да се спускаме надолу, когато чухме далечен лай — познахме нашите кучета. Нямаше съмнение, че с тях беше Куджо или Хенри, или и двамата заедно. Осъзнахме, че кучетата щяха да бъдат веднага унищожени от разярените свине и че бедният Хенри можеше да бъде разкъсан на парчета. При тази ужасна мисъл сърцето ми се късаше. Да, това бяха нашите кучета! Техният лай все повече се приближаваше и като че долавяхме вече гласове на хора. Това можеха да бъдат само Куджо и Хенри, които бяха тръгнали да ни търсят. Не знаех какво да предприема. На всяка цена трябваше да ги предупредя за опасността.
Предадох пушката на Франк и взех само ножа. След това се хвърлих през дима и горящия мъх. Още кракът ми не беше стъпил на земята, когато съгледах на около сто крачки пред себе си кучетата, а след тях Куджо и Хенри. В същото време, обръщайки се назад, видях, че цялото стадо пекари с диви крясъци се носи след мене.
Аз успях да предупредя Куджо и Хенри, които започнаха да се катерят по дърветата, в момента, когато пекари се готвеха вече да ме обградят. Кучетата се хвърлиха към стадото, но боят се ограничи с няколкото удара, които получиха. Разбрали силата на противника, те побягнаха към Куджо и Хенри. За щастие на нашите бедни кучета, клоните бяха много ниски, така че Куджо можа да ги вземе при себе си. В противен случай, сигурно щеше да ги стигне участта на кугуара. И наистина, разярените пекари ги гониха до самото дърво, което веднага наобиколиха, надавайки пронизителни викове.
Въздъхнах свободно. От мястото си не можех да видя нито Куджо, нито Хенри, нито кучетата, обаче ясно различавах черното стадо. Чувах също виковете на Хенри и Куджо, лая на кучетата и глухото грухтене на пекари. Всичко това се смесваше в някакъв дивашки концерт. Куджо крещеше с все сила и неговото дълго копие от време на време се забиваше в пекари. С всеки удар броят на враговете намаляваше. В същото време Франк не спираше да стреля. Куджо и Хенри така успешно действаха, единият — с копие, другият — с пушка, че след няколко минути цялото място около дървото беше покрито с трупове и живи врагове останаха твърде малко. Те явно се изплашиха от участта на другите и скоро обърнаха гръб и се скриха в гората. Победата ни беше пълна, защото свинете очевидно нямаха вече желание да ни безпокоят.
Уверени в това, ние напуснахме дървото и тичешком се върнахме в къщи, за да успокоим Мария, която ни очакваше силно разтревожена.
За една година имахме две жътви, тъй като посятото узря само за два месеца. Получихме около двайсет коли снопи. Това беше достатъчно, за да изхраним и себе си, и добитъка.
Втората година преживяхме така, както и първата. През пролетта събрахме кленова захар и засяхме голямо количество храни. Увеличихме колекцията си от животни с елени и антилопи. Хванахме също и жива вълчица с голямо потомство. Сами се досещате, че се наложи да убием майката, поради нейния хищен инстинкт, но рожбите й успяхме да опитомим. Те станаха кротки като кучетата и много добре си живееха с тях, сякаш имаха еднакъв произход.
През лятото и зимата, по време на лов, преживяхме много приключения, които тук ще премълча. Едно от тях обаче беше доста необикновено и опасно, затова няма да е безинтересно, ако подробно ви разкажа за него.
Беше студена зима, земята беше покрита с дебела снежна покривка — най-суровата зима от нашето заселване в долината. Езерото се покри с гладък като стъкло лед. Доста често се пързаляхме с кънки.
Веднъж на пързалката отидоха само Франк и Хенри, а аз и Куджо останахме у дома, за да свършим една неотложна работа.
До нас долиташе веселият смях на младите хора.
Изведнъж чухме тревожен, остър вик.
— Ох! Робърт! — извика жена ми. — Сигурно се е пропукал ледът под тях!
Зарязахме работата и изтичахме към вратата. Грабнах някакво въже, а Куджо се въоръжи с копието, смятайки, че може да му потрябва. С учудване видяхме, че двете момчета се пързаляха бързо, стремейки се колкото е възможно по-скоро да стигнат брега на езерото. В същото време станахме свидетели на нещо ужасно — недалече от момчетата, почти по петите им, тичаше цяла глутница вълци.
Дотичахме до езерото без да спираме. Хвърлих въжето и грабнах първия прът, който ми попадна. Куджо с копието бягаше пред мене. Мария също не се изплаши, а се върна у дома за моята пушка.
Хенри бягаше напред, а Франк едва не бе застигнат от вълците.
— Боже, те ще го разкъсат! — извиках отчаяно. Но за моя радост Франк зави рязко в друга посока и аз нададох тържествуващ вик.
Измамените вълци хукнаха след Хенри. Ние изтръпнахме. Вълците почти го настигаха, когато той направи същата маневра като Франк и остави далече зад себе си глутницата, увлечена от бързия си бяг.
Вълците обаче се обърнаха и тъй като Хенри се оказа по-близо, те се спуснаха подир него. Тогава Франк се върна назад и със силен вик хукна след тях, стараейки се да отвлече вниманието им от брат си. После изкрещя на Хенри да бяга към брега. Когато Хенри се отдалечи, всички вълци се хвърлиха към Франк.
Недалече от брега имаше изкопана дупка в леда и Франк полетя нататък. Ние помислихме, че не я е видял и с викове се опитахме да го предупредим. Но той знаеше какво прави. Когато доближи до ръба на дупката, зави под прав ъгъл и след минута беше вече при нас. Вълците толкова се бяха увлекли в гонитбата, че не видяха опасността и всичките изчезнаха в дупката, където лесно се разправихме с тях.
След три години бобрите ни толкова се размножиха, че решихме да използваме кожите им. Те съвсем бяха свикнали с нас и взимаха всичко от ръцете ни. Това ни позволи без труд да убием известен брой от тях, без да наплашим останалите.
Първата година събрахме кожи за около петстотин фунта стерлинги. През втората година добивът съответстваше на сума от хиляда фунта. Тогава построихме новата си къща, същата, в която живеем и сега. Старата постройка използвахме за склад и за сушене на кожите.
Третата година беше толкова доходоносна, колкото и втората. Такива бяха и четвъртата, и петата година. В склада се събра стока за повече от четири хиляди фунта.
Една сутрин, тъкмо се бяхме събудили, чухме тревожен шум, който изплаши всички. Това беше тропот на коне, а цвиленето, което се смесваше с него, не остави никакво съмнение. Помпо изцвили в яхъра, на което отговориха няколко гласа.
— Това са индианци! — спогледахме се ние отчаяни.
Всички грабнахме оръжието. Аз бързо отворих един от прозорците и погледнах навън. Там наистина имаше коне, но нито един ездач! Конете бяха дванайсет — имаше бели, черни и пъстри. Разбрах, че са диви коне, мустанги, привлечени от богатата растителност на долината. Ние решихме да не ги пуснем от тук.
За това беше необходимо само да затворим изхода на долината. Но как да станеше това без шум? Те бяха застанали точно срещу нашия дом и беше невъзможно да се отвори вратата, без да ни види цялото стадо.
Изскочихме през задния прозорец на къщата, оставяйки я между нас и стадото, минахме край склада и обора без да бъдем забелязани от конете. Стигнахме до изхода на долината, Куджо се залови за работа и за по-малко от половин час отсече едно дърво, с което запрени прохода. Върху дървото натрупахме клони така,
