които палеха огън?
Оставихме мексиканците с мулетата, възседнахме конете и потеглихме. Отправихме се на изток, наведени над шиите на животните, за да се приближим незабелязани до долината. Когато се озовахме срещу мястото, откъдето идваше димът, спряхме и двама от нас пеша продължиха към края на пропастта, държейки се за храстите. Най-после можахме да разгледаме какво има долу. Вцепенихме се от учудване — никога не бяхме очаквали да видим картината, която се разкри пред очите ни. На отсрещния бряг на езерото, на около двеста метра от водата, се издигаше много красива къща; недалеч от нея видяхме друга, по-малка. Голямо разработено пространство беше разделено на участъци — едни от тях бяха засети, а други служеха за паша на добитъка.
Цялата тази местност напомняше красив чифлик със своите конюшни, жилища, градини, поля, коне и работен добитък. На такова далечно разстояние беше невъзможно да различим видовете животни, но ясно беше, че бяха от различни породи.
От четирите фигури, които излизаха от оградата и се връщаха обратно, разпознахме мъж и дете, а също и една жена, която стоеше на вратата на къщата. Трудно беше да се каже със сигурност, че това бяха бели, но във всеки случай нямахме пред себе си индианци — те не умеят да строят такива жилища. Това неочаквано зрелище ни хвърли във възторг и учудване — ни най-малко не бяхме очаквали да видим такава картина сред безплодната пустиня.
Не се отказахме от решението си да вървим, докато намерим пътя към този необикновен оазис. Забелязали наклона в долния край на долината, ние се отправихме в тази посока. След като изминахме няколко километра, стигнахме до мястото, където потокът извива на изток.
Този беше пътят, който търсехме. Той водеше долу за потока. Беше коларски път — макар и тесен, лесно се слизаше. Без да се колебаем, тръгнахме по него.
Стигаше до самата долина. Оттук беше лесно да дойдем до брега на езерото, откъдето можехме да разгледаме къщата. Порази ни голямото разнообразие на дървета и птици.
Бяхме вече почти на брега, близо до мястото, където беше разположена къщата. Благоразумието ни подсказа да не продължаваме по-нататък преди да направим нови разузнавания. Аз и един от спътниците ми слязохме от конете и отидохме в гъстата горичка, под чието прикритие можехме да наблюдаваме къщата.
Хубавата постройка беше съградена от дебели греди, както обикновено се строят къщите в западните щати. От едната й страна имаше градина, оградена със засети полета. Нашите предположения действително се оправдаха. Засятото на едното поле се оказа царевица, а на другото — пшеница. Но особено ни удиви разнообразието от животни в оборите. На пръв поглед можеше да се помисли, че това са животни, каквито срещаме в чифлиците на Англия и Америка, т.е. коне, крави, овце, кози, свине и всякакви видове домашни птици. Като се вгледахме обаче по-внимателно, не намерихме нито едно подобно на току-що споменатите, с изключение на конете, но те пък бяха по-ниски от обикновената порода и целите покрити с петна, подобно на ловджийски кучета. Това бяха така наречените мустанги, диви пустинни коне.
Черните животни, които помислихме за крави, се оказаха биволи! Двете животни, които бяха впрегнати в колата, също бяха биволи — те работеха с голямо спокойствие и търпение, като нашите волове.
Вниманието ни беше привлечено от други животни, които по големина надминаваха бивола. Някои от тях спокойно стояха във водата. Грамадните им тела и разклонени рога се отразяваха в нея като в огледало.
Видяхме големия американски рогач, няколко породи елени, антилопи с вилообразни рога; по-нататък забелязахме животни, прилични на антилопи, но с по-големи, завити като на елен рога. Имаше и много други животни, а също и различни птици, сред които особено привличаше вниманието твърде големият и строен див пуяк. Това животинско сборище наподобяваше зоологическа градина.
После съзряхме двама мъже: единият, доста висок и едър на ръст, беше бял, а другият нисичък, с груби черти на лицето — негър. Негърът водеше колата. Около жената, която стоеше на вратата заета с някаква работа, имаше две момчета и две момичета, очевидно нейни деца.
Но най-много ни порази следното зрелище. Близо до къщата, недалече от мястото, където стоеше жената, свободно играеха две големи черни мечки; по-нататък имаше други животни, които в началото взехме за кучета, но които по всички признаци бяха вълци. Бяха най-малко половин дузина. Но най-страшно беше, когато видяхме две малки животни с червеникав цвят да лежат в краката на жената. Закръглените им глави, котешките уши, черните и къси муцуни, белите шии, светлочервеникавите гърди ни говореха твърде много.
— Пуми! — прошепна моят другар, дишайки учестено и с уплаха в погледа.
Да, това бяха пуми, както ги наричат ловците, или по-точно кугуари.
Двете момиченца свободно се разхождаха сред тези зверове, без да се опасяват от присъствието им; зверовете като че не им обръщаха никакво внимание. Тази мила картина ми напомняше думите на Светото писание, които казват, че ще дойде такова време, когато ще се възцари пълен мир на земята, когато „лъвът ще живее дружно с агнето“.
Нямаше какво повече да наблюдаваме. Бяхме удовлетворени и се върнахме при другарите си. Цялата ни група се отправи към къщата. Нашето неочаквано появяване предизвика всеобща изненада. Хората се развикаха, конете зацвилиха, кучетата залаяха и даже птиците се разхвърчаха. Без съмнение ни взеха за някаква индианска шайка. След като се разбрахме, белият човек много вежливо ни покани вкъщи и ни предложи да се възползваме от гостоприемството му. Веднага след това се разпореди да ни приготвят обед.
Не можахме да дойдем на себе си от учудване. Всичко, което видяхме беше така странно и непонятно. Животните, които досега бяхме виждали само в диво състояние, бяха толкова кротки и питомни, като работния добитък в някой чифлик. На всяка стъпка срещахме нови видове животни и растения — тук както в полята, така и в градината, растяха само редки видове. Наблюдаваната картина беше и любопитна, и приятна. Скитахме около час, докато ни поканиха на обяд.
— Заповядайте господа — каза нашият домакин, сочейки ни входа на къщата.
Ние влязохме и заехме места около голямата маса, на която димяха няколко блюда с вкусни ястия.
По време на обяда с любопитство разглеждахме окръжаващите ни вещи. Всички мебели се отличаваха с простата си и груба изработка, явно бяха местно производство. С особен интерес се вглеждахме във вазите, направени от дърво или червена глина. Масите също бяха грубо изработени и покрити с кожи от дивеч.
На обяда присъстваха домакинът и семейството му. Бяхме ги видели всичките още при пристигането си, когато дойдоха насреща ни, за да ни поздравят. Но колко бяхме поразени, когато чухме разговора на децата. Ние бяхме първите бели, които те виждаха от десет години! Това бяха красиви, здрави, живи и развити деца: две момчета — Франк и Хенри, и две момичета. Едното от тях имаше твърде тъмен цвят на лицето — беше брюнетка, испански тип. Другото беше блондинка, малко прелестно създание със златисти коси, гълъбови очи и дълги черни ресници. То се казваше Мария, а сестра му — Луиза. Бяха много красиви, но никак не си приличаха. Най-интересното беше, че изглеждаха връстници. Момчетата също бяха еднакви на ръст, но бяха значително по-големи от сестрите си. Бяха на около седемнайсет години, но кое беше по- голямо, не можеше да се определи. Хенри със светлите коси и мъжественото си румено лице приличаше на баща си, а Франк беше брюнет и приличаше на майката. Тя нямаше повече от тридесет и пет години и беше все още твърде красива.
Нашият домакин беше четиридесетгодишен мъж със свеж, румен цвят на лицето и прошарени коси. Не носеше нито брада, нито мустаци — ясно беше, че се бръсне всеки ден. По всичко изглеждаше, че държи много на външния си вид. От начина му на говорене разбрахме, че имаме работа с образован човек.
Облеклото на цялото семейство беше своеобразно на вид. Главата на семейството носеше ловджийска куртка и кожени панталони. Юношите бяха облечени по същия начин, само под куртките си имаха особени жилетки от домашен плат. Видях няколко шапки, твърде сръчно изработени от палмови листа.
Докато седяхме на масата, на вратата се показа негърът, който се поклони и хвърли към нас поглед, изпълнен с любопитство. Среден на ръст, той беше здрав и черен като смола и около четиридесетгодишен. Главата му беше покрита с гъсти и къси косми, пЪдобни на мъх, което придаваше на черепа му кълбовидна форма. Постоянно се усмихваше и всеки път показваше ред бели зъби. В изражението на черните му очи имаше нещо, което будеше симпатия.
— Куджо, трябва да изпъдиш тези животни — каза стопанката.
