големи, те са близнаци, бяха вече почти на девет години. Тъй като нямах намерение да се връщам във Вирджиния, към новото местожителство ни съпровождаше и Куджо.
Тежко беше това пътуване, но изпитанието, което ни очакваше с пристигането ни в Кайро, беше много по-тежко. Оказа се, че в целия град има само една къща и тя беше построена на единственото неблатисто място. Почти цялата местност, предназначена за селището беше наводнена, а ненаводнената част представляваше блатист район, покрит с дървета и тръстика.
Нямаше нито театри, нито църкви, нито съдебни учреждения, нито нещо подобно. Беше издигнат само един бент, който да предпазва от наводнение единствената в „града“ къща. Това беше хан, посещаван от груби моряци.
Аз настаних семейството си и отидох да търся своите владения. Градският си участък намерих в блатистата местност, където стоях в кал до колене. За да се посети чифликът, се наложи да наема лодка. Така го и обиколих, тъй като нямаше къге да се стъпи. След този оглед, разбит и разочарован се върнах в хана.
С първия параход се отправих за Сейнт Луис. Градският участък и чифликъ продадох за нищожна сума.
Няма защо да ви казвам, колко бях съсипан, как болезнено се свиваше сърцето ми, когато помислех за съдбата на младата си жека и децата! Оставаше ми само да проклинам Америка и американците.
Глава IV
КЕРВАНЪТ
Когато стигнах в Сейнт Луис, имах не повече от петстотин фунта и ако останех без работа, в скоро време щях да свърша всичките си пари.
По това време се запознах с един млад шотландец, настанил се в хотела, в който бях аз. Той също беше чужденец в Сейнт Луис и като мене беше от „старата родина“. Скоро се запознахме и, много естествено, започнахме да се посвещаваме в работите си. Разказах му за несполуките си във Вирджиния и както ми се стори, спечелих симпатиите му. Той, на свой ред, ми разказа подробности от миналия си живот и ме запозна с плановете си за бъдещето. Няколко години беше работил в един меден рудник в централната част на Великата американска пустиня, на запад от реката Рио Гранде дел Норте.
Моят шотландец от Сейнт Луис беше предприел екскурзия из Съединените щати и сега се връщаше в медния рудник през Сейнт Луис и Санта Фе. Придружаваше го жена му — млада и красива мексиканка, и едно дете. Той чакаше малък керван испанци, които след много кратко време трябваше да потеглят за Ню Мексико. Имаше намерение да продължи пътя си с испанците, за да избегне опасността от индианско нападение.
След като го запознах с положението си, той ме посъветва да тръгна с него и ми предложи доходна работа в този рудник, на който беше директор.
След толкова неуспехи в Съединените щати, с радост приех предложението му. С останалите пари се екипирах много добре. За жената и децата купих два чифта яки волове, а също и необходимите припаси за целия път. Не наех колар, тъй като верният Куджо беше с нас, а знаех, че по-добър колар няма и да намеря.
За себе си купих оръжие. Синовете ми Хенри и Франк имаха малки пушки, купени още във Вирджиния.
Керванът ни не беше многочислен. Големият керван, който всяка година потегляше от Санта Фе, беше заминал преди няколко седмици. Бяхме около двайсет човека с десет коли. Почти всички мъже бяха мексиканци, дошли в Съединените щати по нареждане на губернатора на Санта Фе за покупка на няколко артилерийски оръдия.
Не е нужно, приятели мои, да ви разказвам за всички наши приключения по време на пътуването ни през обширната равнина и големите реки, които се срещат по пътя от Сейнт Луис до Санта Фе. В прериите срещнахме племето поуни, а по брега на Арканзас — малкото племе шайени, но не можехме да се оплачем от тях. След два месеца се отбихме по пътя, по който се движат търговските кервани и се отправихме към реката Канада. Преминахме я и тръгнахме надолу по равния бряг.
Изведнъж стана ясно, че сме попаднали в труднопроходима и пълна с опасности местност. Напредвахме твърде бавно.
На едно място се счупи процепът на колата ми. Куджо и аз разпрегнахме воловете, отвързахме въжетата и започнахме да поправяме колата. Спътниците ни бяха успели да се отдалечат на значително разстояние. Моят приятел, младият шотландец, бързо се върна и изяви желание да остане с нас. Но аз не приех любезното му предложение, като го уверих, че няма да ни бъде трудно да ги настигнем, когато спрат да нощуват. Знаейки колко опитен дърводелец е Куджо, ни най-малко не се съмнявах, че ще успеем да се присъединим към групата преди настъпването на нощта. Когато се увери в това, шотландецът ни остави и се върна при колата си.
След час поправихме колата с гвоздеи и въжета и подкарахме воловете по следите на нашите спътници. Едва бяхме изминали два километра и обръчът на едното колело, което се беше разсъхнало от страшната суша, падна. За щастие, веднага спряхме колата и я подпряхме. Отначало помислих да изтичам напред и да повикам на помощ някои от нашите спътници. Но вече им бях причинил достатъчно неприятности по пътя — част от мексиканците неведнъж изразяваха недоволството си и на няколко пъти отказаха да ми помогнат. Аз, разбира се, можех да се обърна към младия шотландец, но предпочитах да не оставам в дълг към никого.
Без да губим време с Куджо, усърдно се заловихме за работа. Моята скъпа Мария, която беше израсла в големи удобства, но умееше да се приспособява към всякакви обстоятелства, ни ободряваше с веселостта и закачките за Кайро и „подводния“ чифлик. Нищо не ободрява повече хората, озовали се неочаквано в трудно положение, от мисълта, че биха могли да бъдат още по-зле. Такива разсъждения повдигат духа и водят към успех, помагайки да се преодолеят всички трудности.
Трудът ни се увенча с успех — удаде ни се да поправим колелото и да приведем в изправност колата. Но слънцето вече беше започнало да се спуска на запад. Тъй като не познавахме пътя, не можехме да продължим през нощта, а и наличието на вода наблизо ни накара да изчакаме до другия ден.
Останахме до зори. След закуската тръгнахме по следите на кервана. Учудвахме се, че нито един от спътниците ни не се върна през нощта при нас и всяка минута се надявахме да срещнем някого от тях. Пътувахме до обед без да срещнем никого. Пред нас се простираше дива страна от скалисти хълмове и малобройни дръвчета, пръснати из долината.
Както се движехме, чухме откъм планината грохот, приличен на гръм от бомба. Какво ли означаваше това? Знаехме, че нашите спътници имат снаряди. Да не би керванът да беше нападнат от индианци? Това изглеждаше най-правдоподобно. Спряхме, за да се ослушаме. Изтече половин час, но нищо друго не чухме. Тогава отново се впуснахме на път, като гърмежът по-малко ни безпокоеше от обстоятелството, че никой от нашите спътници не дойде да ни пресрещне, за да се осведоми за съдбата ни. Движехме се по следите на колите — видяхме, че предната вечер те бяха изминали много път. Когато стигнахме височината, слънцето клонеше вече на запад, а още бяхме далече от мястото, където миналата нощ бяха спирали нашите спътници. Най-сетне стигнахме там. Каква ужасна гледка! Като си спомня, кръвта застива в жилите ми! Видяхме коли, разкъсани кошници и разхвърлян багаж. На земята лежаха човешки трупове. Вълци с ръмжене ги разкъсваха, отнемайки си ги един на друг.
Очевидно нашите спътници бяха нападнати и избити от дива индианска шайка. Бихме се върнали обратно, но вече беше твърде късно. Бяхме се озовали сред самия лагер без да забележим това. Ако диваците бяха наблизо, всякакъв опит за отстъпление би бил безполезен. Съдейки обаче по опустошението, което вече бяха успели да направят вълците, индианците си бяха отишли отдавна.
Жена си оставих в колата, където останаха Хенри и Франк с малките си пушки, а ние с Куджо тръгнахме да разгледаме мястото на това кърваво сражение. Прогонихме вълците от тяхната ужасна плячка. Когато се наведохме, познахме труповете на нашите нещастни спътници; но те бяха толкова обезобразени, че беше невъзможно да ги различим един от друг. Те всички бяха скалпирани от индианците. Нашият керван не беше търговски, затова нямаше голям товар, но индианците бяха взели всичко, което малко или много им се беше сторило ценно. Тежките и едри предмети обаче се валяха по земята. Оставахме с впечатление, че индианците бяха избягали в безпорядък. Може би се бяха изплашили от избухването на снаряда, не
