определено време точно един и същ брой крачки.
Така че Вилхелм потегли в права посока с часовник в ръка.
Опонентите на Ханс отначало му се присмиваха за оценката на разстоянието, но когато и след половин час път планината изглеждаше все така далеч, както и преди, постепенно се отказаха от недоверието си.
След още половин час вече бяха стигнали до подножието на планината и никой не изказа учудване, когато младият учен пресметна и тържествуващо съобщи, че са изминали десет километра! Повече никой не смееше да оспорва мнението на Ханс.
XXXIV
Изследването на планината
Отблизо планината изглеждаше много по-различна. Склоновете й бяха образувани от огромни скали, прилични на останките на древни гробници, но това не беше дело на човешка ръка.
Тук-там се забелязваше някаква растителност: кактуси, млечки, отделни дървета с листа, приличащи на мирта, и благоухаещи като нея, виждаше се и цъфнало алое, чиито тъмночервени цветове се открояваха рязко върху тъмния гранит.
Приеха единодушно предложението да се изкачат на самия връх на планината, макар и от различни подбуди: някои от приятелите искаха да огледат местността отвисоко, с надеждата, че може би ще открият по-удобен път. Клаас и Ян разчитаха да видят отблизо орлите, които бяха забелязали още от подножието; Ханс го привличаше растителното царство, което много се отличаваше от това на равнините, а преди всичко споменатите дървета, подобни на мирта.
Завързаха конете един за друг и пеша започнаха да се изкачват нагоре. Всички, с изключение на Ханс, си Мислеха, че само след пет минути ще бъдат на върха. Но като знаеше, че и тези преценки са неверни, Ханс предупреди другарите си, че ще им е необходим най-малко половин час, да се изкачат до върха на конуса.
Сега вече младежите приеха това предупреждение малко по-различно, макар че продължаваха да бъдат недоверчиви.
Но след малко им се наложи отново да признаят грешката си. След като измина четвърт час, а те не бяха изминали дори и половината от пътя до върха, решиха да спрат малко да си починат точно под едно от дърветата, които толкова бяха заинтересували Ханс.
Това дърво, средно голямо, нискорасло и изобщо неинтересно за другите, представляваше всъщност много голям интерес за ботаника. Клоните му бяха покрити с малки, зелени листа, като тези на миртата; цветовете едва се забелязваха. По тях Ханс успя да определи, че това дърво се отнася към семейството на сандаловите. В Европа внасят такава дървесина от Индия или от островите на Индийския архипелаг. Тя се цени много заради силния си, приятен мирис, който не само предпазва самото дърво от гниене, но и всички металически предмети, поставени в сандъци от тази дървесина, от ръжда и вредни насекоми. Това чудно свойство, забелязано отдавна, е станало причина от сандалово дърво да се правят много мебели и сандъци, които не само да предпазват от разваляне нещата, поставени в тях, но и да им придават приятен мирис. От това дърво индийските брамини правеха благоуханно масло за храмовете на бога Вишну. Сърцевината на дървото беше по-твърда и значи — по-ценна, с кехлибарен цвят, а самата дървесина беше бяла.
След отсичането му всяко дърво биваше заравяно за около два месеца в земята и така естественият му мирис ставаше още по-силен и по-приятен. Името на дървото на персийски означава „полезен“ и напълно отговаря на неговите качества. Сандаловите дървета, които растяха по Сандвичевите острови, принадлежаха към друго семейство а не към това на белия сандал от Индия. Всичко това Ханс разказа на спътниците по време на почивката. Щом се ободриха, ловците продължиха изкачването на планината и след още четвърт час стигнаха върха.
XXXV
Гираксът
Над главите им се извисяваше онази остра скала, която бяха видели отдалеч. Висока около десет метра, с изронени стени, стесняваща се към върха, като най-горе беше само около тридесетина сантиметра широка, тя беше обградена от множество също такива остри върхове и изцяло приличаше на голяма готическа кула, оградена от по-малки кулички.
Ловците изобщо не си и помислиха, че биха могли да се изкачат на тази игла, защото това беше по силите само на котка или птица.
След като се огледаха, младите скватери започнаха да изучават основата на скалата. Успяха да се покатерят на скалистата площадка, от която тя започваше. В този момент видяха на гранитния връх една едра птица, цялата почти съвсем черна, с изключение на едно белоснежно петно на раменете и кафявите пера по краката.
— Орел! — завикаха някои от ловците.
Това беше наистина орел, и то най-едрия от всички видове орли, хищникът веро.
Отдалечен на около двеста метра от ловците, той изглежда и не подозираше, че те са толкова близо. Вниманието му беше погълнато от нещо, което той зорко следеше с глава, наведена към земята. Можеше Да се предположи, че хищникът дебнеше плячката си.
Точно така беше. След малко, на тясната площадка, двадесет метра по-ниско от мястото на орела, се появи малко, четирикрако животно, сивокафяво на цвят, с по-светъл корем, малко по-голямо от заек, и с по-къси уши от неговите. То беше без опашка. Четирите пръста на предните му крака образуваха копито, а от трите пръста на задните му крака, два бяха сраснали в копито, а средният завършваше с нокът.
Разбира се, всички тези подробности не бяха веднага забелязани от ловците, които бяха доста далеч от животното. При това то постоянно се местеше от място на място и си похапваше листа. За всичко това по- късно им разказа Ханс, а също им съобщи и името на животното — гиракс. То обитаваше скалистите планини, живееше на групи, криеше се из пукнатините на скалите и излизаше да се погрее на слънце или да се нахрани с трева и листа от някои храсти. Поради недостъпността на своето убежище, това животинче, наречено още черен заек, благополучно избягваше нападенията на читирикраките хищници, но не и на орлите.
Щом се появиха три или четири такива животинки, орелът се стрелна към тях. Чу се остър писък, но нито едно от тях не попадна в страшните му нокти — толкова бързо се разбягаха те и се изпокриха из дупките си. Нашите ловци бяха страшно учудени, а орелът прелетя на другия склон на планината.
XXXVI
Планинската антилопа
Орелът беше толкова далеч, че нямаше смисъл да се стреля по него. Можеше да се очаква, че хищникът, като не намери плячка тук, ще се отправи към съседните планини. Птицата се издигна много високо и вече се скриваше от очите на ловците, когато изведнъж се спря и пак се загледа в някакъв предмет в подножието на планината.
С надежда да стреля по него, Ханс беше пропълзял напред и след малко, вперил поглед вече не в планинските зайци, а в съвсем други животни, забеляза, че и орелът се е насочил към тях. Това бяха четирикраки животни, с маслинен цвят, преливащ в жълто, и различни по големина: най-едрите имаха рога и бяха големи колкото ловджийски кучета. Най-малките бяха големи колкото козле, а имаше и по-едри, но без рога. Това беше семейство антилопи, които живееха в скалистите планини и теснини, недостъпни за ловците, кучетата и хиените. Те никога не слизаха в долините и не напускаха планините, като превъзхождаха всички четирикраки по катерене на най-стръмни височини и прескачане на огромни пропасти. Недостижими за ловци и хищници) тези планински кози имат само един враг — орелът.
Около петдесет сантиметра високо, това животно беше много по-силно от антилопите, които живееха в равнините. Рогата му, около девет сантиметра дълги, стърчаха малко приведени над главата. Козината му беше гъста, дълга, твърда, щръкнала и това му придаваше далечна прилика с бодливеца.
Главната разлика между този вид антилопа и другите бяха копитата й — с цилиндрична форма, назъбени по краищата и само благодарение на тях животното се изкатерваше и по най-гладките скали.
Като набеляза новата си жертва, орелът спря и я връхлетя стремително. Но със същата бързина и трите
