XL
Лакомото влечуго
Като пристъпваше бързо и леко, антилопата слезе от брега и нагази смело във водата.
Предполагайки, че животното ще мине на отсрещния бряг, Хендрик и Вилхелм тръгнаха към пътеката след него, като се криеха зад тръстиките. Но явно антилопата нямаше такова намерение, а искаше само да засити жаждата си.
На мястото, където антилопата беше навлязла във водата, успоредно на брега лежеше нещо като повалено дърво, на което нито ловците, нито животното обърнаха внимание.
Но за голямо учудване и на ловците, и на антилопата, този дънер изведнъж се размърда и се стрелна към благородното животно. Това се оказа крокодил, който бързо захапа муцуната на антилопата и напрягаше всичките си сили да завлече жертвата към водата.
Антилопата мъжествено се съпротивляваше — гмуркаше се, пак изплуваше, риташе врага си, но всичко беше напразно. Заловена за муцуната, тя не можеше да употреби най-главното си средство за защита — рогата. Крокодилът продължаваше да я държи като в клещи. Най-после той успя да завлече жертвата си на дълбоко място. Водата избълбука и страшно, и скръбно за последен път и двете животни изчезнаха: крокодилът беше завлякъл жертвата си на дъното на реката. Червената пяна, която се появи на повърхността на водата, беше отнесена бързо от течението и отново се възцари предишната тишина.
След връщането на Хендрик и Вилхелм в лагера, заговориха за крокодилите от тази част на Африка. В разговора взе участие и Конго, който дълго време беше скитал по бреговете на Лимпопо — голяма река североизточно от мястото, където се намираха сега нашите пътници. В тази река имаше много крокодили, според думите на Конго, дълги до девет метра и дебели като носорози. Тези крокодили нападаха биволите при водопой, хващаха ги за муцуните и ги отмъкваха във водата. При това, добави Конго, крокодилът никога не започва да яде плячката си, преди тя да се е разложила напълно, и затова, когато удавеше животното, той го извличаше обратно на брега и чакаше то да се разложи.
По време на разговора ловците доловиха необикновен шум и вълнение в тръстиките на брега. Те доближиха дебнешком и видяха нещо грамадно и движещо се. Беше крокодилът, който вадеше от водата, ту с влачене, ту с блъскане, трупа на антилопата. Като издебна момента, когато чудовището си отпочиваше, Вилхелм му изпрати куршум в главата; куршумът попадна в очите му и раздроби черепа. Чудовището успя да влезе във водата и тя се боядиса в червено от кръвта му. След малко то се показа на повърхността пак, но вече се гърчеше предсмъртно, гмурна се още веднъж, отново изплува и потъна като камък, завинаги.
Негрите откриха в тръстиките трупа на антилопата, малко разкъсан от зъбите на чудовището, и го помъкнаха към лагера с тържествени викове.
XLI
Токачки
Вечерята на ловците — прекрасно опечена токачка — разбира се, беше много по-вкусна от вечерята на двамата слуги, които се бяха заели с антилопата, защото месото на водната антилопа никак не е вкусно.
Всеки познаваше токачките. Африка е тяхната родина, но те живееха и навсякъде в Европа, където се ценяха скъпо — заради месото им и като носачки на яйца. А на Антилските острови токачката не беше питомна птица, както в Европа, защото, поради големия си брой, токачките нанасяха големи щети на полетата. Плантаторите там смятаха тази птица за вредна и не ходеха на лов за нея, а просто я унищожаваха.
Дивите токачки се движеха на грамадни орляци по земята и само когато бяха разтревожени, литваха и накацваха по дърветата, където и нощуваха. Хранеха се със семена, плодове и червеи. Улавянето им беше много по-трудно, отколкото би могло да се стори на пръв поглед. Те рядко летяха, но толкова бързо тичаха, че на равно място човек не можеше да ги стигне. Имаха добър слух и не оставяха никой да се приближи до тях. Най-лесно можеха да бъдат уловени с преследване от куче, докато то ги принуди да кацнат на дърво и тогава да се стреля по тях.
Нашите ловци вече се бяха възползвали от този начин на лов. Това се беше случило сутринта, когато бяха убили крокодила.
На полето, където беше разположен лагера, се беше появило ято токачки, и след малко седем от тях станаха плячка на ловците.
На акациите, където накацаха токачките и където ги настигнаха ловците, се виждаха и други птици, а между тях и една африканска едольо, наречена така, както и европейската кукувица, заради особеното й кукане. Африканската едольо снасяше, както кукувицата, яйцата си в чужди гнезда и оставяше грижата за мътенето на другите птици. Изобщо по начина на живот много приличаше на кукувицата.
Скватерите бяха нарекли тази птица новогодишна, защото мислеха, че тя се явява само в началото на януари, пищи, когато е гладна и тогава другите птици й носят храна.
Ханс каза на другарите си, че новогодишната птица всъщност е малкото на едольо. Скватерите не бяха съгласни с това, защото считаха, че малкото никак не прилича на възрастната птица. Появяването на птицата по Нова година съответства на времето, когато малките едольо излизат от гнездото и се учат да летят. Птиците от този вид, които ловците видяха, несъмнено бяха възрастни.
XLII
Червената антилопа
Нагоре по течението на реката, долината постепенно се стесняваше и преминаваше в две тесни ивици по двата бряга, обрасли с гъста гора, която на места стигаше до самата вода.
Равнината се разделяше на отделни тераси.
Макар че навсякъде се срещаше много и различен дивеч, ловците се ограничаваха само с толкова лов, който им беше нужен да попълнят запасите си от прясно месо.
Когато се изкачиха на най-горната тераса над реката, те срещнаха стадо антилопи, които не им бяха известни. Това беше достатъчно да спрат и да се приготвят за лов.
Животните бяха средни на ръст, с ясночервеникава козина, която по главата, шията и предните части на тялото ставаше по-светла и беше млечнобяла на корема. Хендрик и Вилхелм ги нарекоха с името, дадено им от бурите: „червена антилопа“ или „пелахи“, както им казваха туземците. Вилхелм потвърди, че това са точно такива животни, ако се съди не само по цвета на козината им, но и по особената форма на техните лирообразни рога, дълги до петдесет сантиметра и не толкова прави, както у спрингбоките.
В цялата група само едно животно имаше напълно развити рога, а това показваше, че не са стадо, а семейство. Освен стария мъжкар, имаше няколко женски и пет-шест рожби.
Ловците бяха чували, че пелахите се недоверчиви и много пъргави, и тяхното настигане не е никак лесно.
Щом видяха животните от високо, ловците решиха да слязат по-долу и с пълзене да стигнат до животните, криейки се из тревата.
Хендрик и Вилхелм трябваше да застанат от другата страна на хълма, скрити в гъсталака, и оттам да наблюдават пелахите. После, като дочакат удобен момент, да нападнат антилопите, които в този случай щяха да се окажат между два огъня. И тъй като отдясно се издигаха стръмните склонове на планините, а отляво течеше дълбока река, пелахите нямаше да могат да избягнат участта си.
Завързаха конете за едно дърво, слязоха от височината и тръгнаха надолу.
С бърза крачка напред стигнаха до онази част от хълма, която до тогава не можеха да видят. И какво беше учудването им, когато там видяха съвсем други животни, а не тези, които очакваха! По външния им вид можеше безпогрешно да се определи, че те не са кротки, преживни животни, а страшни, хищни зверове!
XLIII
Четирикраките ловци
Пред очите на младите хора стояха дванадесет лъва: стари мъжкари, женски и рожбите им, на различна възраст. Страшна гледка за тези, които са само да шестстотин метра далеч!
