Разбира се, в първата минута нашите ловци се уплашиха и веднага забравиха за лова на антилопите. Те се обърнаха бързо назад, към конете, и едва когато ги възседнаха, се поуспокоиха малко. Храстите ги скриваха от лъвовете, а вятърът не донасяше миризмата им до чувствителните ноздри на хищниците, които явно не подозираха близкото си съседство с ловците. При това те бяха сигурни, че конете им, дори и кончетата на Клаас и Ян, ще спасят и себе си, и конниците от преследването на лъвовете.
Интересно им беше да наблюдават лъвовете от толкова близко разстояние. Те изпратиха Клаас и Ян в лагера, а четиримата по-възрастни се върнаха на мястото, откъдето видяха за пръв път лъвовете.
Пелахите си пасяха кротко сред долината, без да подозират близостта на страшните съседи. Посоката, в която духаше вятърът, не донасяше до тях миризмата на лъвовете, скрити от гъстата горска завеса. А лъвовете, очевидно, знаеха за присъствието на антилопите. От време на време някой от лъвовете пълзешком се приближаваше, разглеждаше антилопите и после се връщаше при другите, които сякаш се събираха на съвещание и изслушваха съобщенията на наблюдателя. След малко всички лъвове се разпръснаха в различни посоки. Някои навлязоха в долината, други, обратно, се доближиха до височината.
Ясно беше, че лъвовете, които бяха слезли надолу, щяха да подгонят плячката.
Те бяха три, а ролята на „ловците“ трябваше да се изпълнява от другите девет лъва.
Преследвачите се скриха след малко в гъсталака. А „ловците“ се разпръснаха и чакаха, скрити в храстите. Антилопите вече подушиха опасността. Мъжкарят вдигна глава, огледа се, изсвири и заудря земята с крак; другите застанаха нащрек. След като повтори призива си, мъжкият хукна да бяга, колкото му позволяваха силите, последван от семейството си, точно натам, където беше засадата. Когато се изравниха с нея, от храстите изскочиха и другите лъвове, сякаш изхвърлени от невидима пружина. Всеки от тях с огромен скок връхлетя върху предварително набелязаната си жертва и след още няколко секунди лъвовете, победоносно настъпили труповете на антилопите, вече ги разкъсваха със зъби и нокти.
Трите пелаха, които успяха да избягат нападението от засадата, станаха жертва на тримата преследвачи.
Благоразумният Ханс трудно успя да разубеди Вилхелм и Хендрик да отидат на мястото на борбата и да изпратят няколко куршума по хищниците. Той също така настояваше да се отдалечат от това опасно съседство и да пренесат лагера си на отсрещния бряг. Успяха да намерят брод и да прекосят реката, където се настаниха за нощуване.
През цялата нощ до тях достигаше рев, който потвърждаваше колко беше прав Ханс в опасенията си. Очевидно, лъвовете бяха заели твърдо другия бряг на реката, като свое временно местоживеене.
XLIV
Видуа
Когато се разсъмна, потеглиха нагоре по течението на реката.
Терасите продължаваха, ставаше все по-трудно да се върви и заради планинските склонове, които се доближаваха до брега. Понякога изкачването беше толкова трудно, че и хора, и животни трябваше да проявяват големи усилия. За да се пребори с упоритостта на воловете, Конго използваше един много прост, но остроумен начин: намазваше с техния тор камъните по пътя и по такъв начин ги измамваше, че предстоящият път е по-лесен от изминатия, защото други волове вече са минавали по тези места.
Най-после слязоха в тясна и камениста долина. На това място реката беше тясна като поточе. Коритото й беше толкова притиснато от двете страни с грамадни скали, че се образуваше само тесен проход. Понеже водата беше малко, това беше най-удобното място за преминаване на другия бряг.
Като решиха да постъпят именно така, пътешествениците отложиха преминаването за другата сутрин и се разположиха за нощувка в долината, която отвсякъде беше обградена от високи скалисти планини. В долината растеше сочна трева, наблизо имаше вода, т.е. всичко нужно за измъчените волове.
Из храсталаците и високата трева пърхаха много птици, навярно се криеха и леопарди. Клаас и Ян бяха заинтересувани най-много от едни особени птици, които приличаха на врабци и прехвърчаха около гнезда, които по формата си приличаха на пъпки. Те бяха направени от трева и оплетени отвън с някакво влакнесто вещество от растителен произход. Ловците познаваха този вид птици; те бяха от семейството тъкачи. Бяха наречени така заради особения начин, по който построяваха гнездата си. Гнездата, които ловците откриха, се оказаха много полезни: с техните влакна можеше да се поднови материалът за пълнене на пушките, който беше вече на свършване. Но това не беше лесно — първо трябваше да се разрушат гнездата, за да се вземат само влакната.
След малко видяха една още по-рядка и по-интересна птица, голяма колкото канарче. Опашката й беше няколко пъти по-дълга от тялото. Лъскавочерна с оранжева огърлица, тази чудна птица поразяваше с дългите си и правилно разположени пера на опашката. Ханс поясни, че тя се наричаше видуа, по името на една местност от Западна Африка, където тези птици за пръв път са били видени от португалците.
Веселият характер и красивите пера са направили тази птица любимка за птицеловците. Тя се храни със семена и трева, сменя перата си два пъти в годината, като през единия от тези периоди мъжкият започва да прилича изцяло на женската. Тази птица по навиците си прилича на райската птица, която се среща само в Западна Африка.
Ловците убиха две птици видуа и попълниха с тях колекцията си.
XLV
Буфага
Ловците се занимаваха с препариране на убитите птици, когато вниманието им беше привлечено от някакъв шум — като глас на дрозд. Птичката, която го издаваше, беше голяма колкото дрозд, но и ловците, и кучетата, и воловете бяха обхванати от безпокойство при нейното съседство. Конете се отвързаха и бясно препуснаха далеч от лагера, а воловете започнаха да мучат страшно. За да се обясни такова извънредно безпокойство, ще бъде достатъчен един откъс от съчинението на френския орнитолог Левалян:
Птиците от това семейство се срещат в Америка и Африка, като следват стадата бизони, биволи и овце. Някои от тях, които нямат толкова здрави човки, се задоволяват с това да ловят насекомите, които безпокоят животното. Другите, които имат силни човки, извличат самите личинки изпод кожата на животните. Тези последните се наричат „буфага“ (волояд). Различават се два вида буфаги: с червена и с жълта човка. И двата вида се срещат в Африка, а само първият — в Мадагаскар.
Буфагите живеят на малки семейства, от шест до осем птици.
Те са много плахи и могат да бъдат издебнати и убити само с хитрост — като напред за примамка се подкарва вол.
Но от всички животни, след които вървят, буфагите предпочитат носорозите. Грамадното тяло на тези дебелокожи е подходящо и широко поле за снасянето на яйцата на насекомите, а следователно — изобилен запас от храна за буфагите. И четирите породи носорози, които се срещат в Африка, винаги се придружават от буфаги. Накъдето и да се запъти носорогът, те са винаги след него. Той се отнася към тях съвсем спокойно, защото съзнава ползата от тях. Птиците, освен че го освобождават от личинките, но го и предупреждават за опасност — с гласа си и с удари на човката по неговата глава. По същия начин постъпват тези птици и при хипопотама и слона.
Това беше известно, както на ловците, така и на всички животни, които се намираха в лагера. Страхът, който обхвана всички, се дължеше на осъзнаването на близостта на страшен враг, когото тези птици съпровождаха.
XLVI
Мухохо
След малко, от посоката откъдето се чу писъкът на буфагите, прелетя леопард, изчезна като стрела, после се появиха два големи бели носорога. Ханс веднага позна по грамадните рогове, които бяха извити малко към очите, че тези носорози принадлежат към породата, наречена от туземците „мухохо“.
