Белите носорози са най-едрите четирикраки след слоновете; хранят се само с трева, докато техните събратя — черните носорози — ядат листа на дървета и храсти и поради това тяхната долна устна е по- развита и подвижна.
Белите носорози са по-тромави и по-бавни.
Като излязоха от потока, двата носорога се намериха в средата на долината. Ловците можеха да ги огледат много добре. Видяха им се особено големи, най-вече единият — едър почти колкото женски слон.
Като доближиха мухохо, ловците за голямо свое учудване забелязаха и трети носорог. Той беше колкото едра свиня, без характерния рог на носа. Очевидно това беше малкото на двете животни. Това много зарадва ловците, особено Фацетане, защото месото на младия носорог е много по-крехко от това на възрастните.
Увлечени от ловна страст, младежите съвсем бяха забравили колко е опасно да се закачат белите носорози когато с тях са малките им. Започна се честа стрелба, единственият резултат от която беше свирепото и съвсем неочаквано за ловците нападение на леко ранените мухохо.
Без да дочакат сблъсъка с побеснелите животни, шестимата ловци, към които се присъединиха и бушменът, и зулусът, хукнаха да бягат.
XLVII
Езда на носорог
За тяхно щастие, наблизо бяха колите им. Ако не беше така, само след двадесетина крачки, поне двама от тях щяха да бъдат нанизани на рога на чудовището или да бъдат смачкани от краката му.
Щом и последният конник успя да се скрие в колата, тя бе разтърсена от удара на рога на разяреното животно. Ловците осъзнаха колко ненадеждно е укритието им, но нямаха друго на разположение. Младежите се надяваха, че чудовищата ще се откажат от нападението си, като не ги виждат повече. И колко голямо беше отчаянието им, като видяха, че най-едрият мухохо с наведена глава се нахвърля върху колата, където те се бяха скрили.
Ударът беше страшен. Рогът проби предната дъска на колата, а цялата тя се премести на няколко метра встрани.
Носорогът се готвеше за второ нападение, но изведнъж в хълбоците му се впиха две кучета, а трето увисна на опашката му — най-чувствителното място на носорога. Дълго време всички усилия на животното да отърси от себе си кучетата бяха напразни. Най-после двете кучета полетяха към тревата; едното от тях веднага беше стъпкано от мъжкия, а женската разпори корема на другото.
Все пак храбрите кучета успяха да отвлекат мухохо надалеч от колата и имаше надежда, че разярените животни няма да подновят нападението си.
Малко поуспокоени, пътниците започнаха да се безпокоят за конете, които бяха побягнали при появяването на носорозите, преминаха на отсрещния бряг на реката и бяха се събрали при една скала. Носорозите се запътиха натам, гонени от другите кучета. Щом видяха конете, те ги подгониха. За щастие тясната долина даде възможност на ловците да си послужат с пушките. Вилхелм и Хендрик сполучиха да спрат най-напред двата възрастни носорога, а после рожбата им.
Тогава стана нещо, което отначало изплаши ловците, но после ги накара да се смеят много.
Рядко се случва засегнатият от куршум носорог да падне настрани, на хълбок. Също като бивола, той обикновено пада напред и запазва това си положение. Точно по този начин паднаха двата мухохо.
Според обичая на бушмените — да възседнат животното и да забият ножа си в тялото му, за да определят дебелината на сланината му, а значи и неговата ценност — Фацетане скочи на гърба на грамадното четирикрако и с тържествуващ вик заби в него ножа си. Но в този миг носорогът, поради силната болка, която изпита, се изправи на крака и бързо побягна напред.
Тържественият вик беше заменен с викове на безпокойство и страх. Фацетане не се решаваше да скочи от гърба на животното от страх да не бъде прободен от страшния му рог и здраво се държеше за дръжката на ножа, като за единствена опора.
Кой знае как щеше да свърши това, ако носорогът имаше още сили. Но тичането му постепенно ставаше по-бавно, а след малко той коленичи и повече не се вдигна.
Бушменът, който излетя при падането на няколко метра напред, хукна да бяга без да се оглежда към колата, където то посрещнаха с буен смях.
След малко воловете бяха открити и заведени обратно в лагера. Вилхелм одра на място младия мухохо и той послужи за вечеря на ловците.
XLVIII
Ян и курхааните
Следващият престой на ловците беше в една чудесна долина, приличаща на онази, в която бяха срещнали лъвовете, но много по-широка и цялата покрита с цветя. От всички страни беше защитена от вятъра с високи планини. През средата й течеше буйно поточе. По неговите брегове имаше извънредно богата растителност — плачещи върби и акации, а също и други цъфтящи дървета. Много пъстри птици и рояци пчели прелитаха от дърво на дърво и от цвят на цвят.
Ловците стигнаха до това чудесно кътче още по светло и се приготвиха за нощувка по-рано от друг път. Направиха лагер до водата и легнаха да си починат под олеандрите. Унасяни от пеенето на птиците, от бръмченето на пчелите и тихото бълбукане на потока, някои от тях скоро заспаха.
Клаас и Ян, изморени повече от другите, видяха близо до колата две птици, които много ги заинтересуваха. Ян, който гореше от нетърпение да се прояви като ловец и да достигне Клаас, който беше повалил антилопата в планината, не спираше да мисли какво необикновено нещо да извърши. Може би сега му се падаше удобен случай за това? И щом видя птиците, които му бяха познати, той реши да покаже на Клаас как се ловят те.
Какви бяха тези птици? Не по-големи от домашна кокошка, но много красиви, те бяха известни в Южна Африка с името курхаани и принадлежаха към порода, междинна между дроплата и глухаря; месото им е много вкусно.
Ян направи нещо като примка от конски косми и като я закрепи на камшика си, възседна своето конче и препусна надалеч от лагера. Клаас учудено следеше приготовленията му.
Като наближи на стотина метра до курхааните, Ян накара коня си да обикаля в кръг около птиците. Като стесняваше постепенно кръговете, ездачът не сваляше очи от птиците, които следяха спокойно неговото обикаляне. Най-после Ян се доближи достатъчно, за да може да използва дръжката на камшика си и ловко метна примката върху една птица. После тържествено завлече жертвата си в лагера.
XLIX
Вилхелм и боата
Вилхелм се събуди преди другите, два часа преди залез слънце, и забеляза надалеч един червенеещ се предмет. Той подсвирна на кучето, взе пушката и се запъти към този предмет, който му приличаше на животно.
Наблизо до този предмет, в самия край на долината, имаше горичка и ловецът тръгна към нея с намерение да се примъкне незабелязано до животното и да го застреля.
Когато наближи, Вилхелм успя да разгледа животното: беше малка антилопа, мургава, с тъмна глава и муцуна, и с бял корем. Направи му впечатление странното й поведение. Тя изглеждаше неспокойна. Застанала срещу няколко олеандрови храста, антилопата се мяташе отляво надясно, пак заставаше точно срещу храста, без да сваля поглед от една определена точка.
Ясно беше, че това, което й действаше толкова особено, се намира в храстите. Там Вилхелм забеляза неподвижна, лъскава маса и след като я разгледа внимателно, откри, че това е грамадна змия.
Дебела колкото човешко бедро, тя се беше навила на спирала и опашката обвиваше стъблото на дървото. Туземците я наричат каменна боа, заради местата, където тя се среща.
Всички змии от тази порода изчакват плячката неподвижно, улавят я със зъби, увиват се около нея и я удушват, след това я поглъщат цяла, колкото и голяма да е.
Змията изведнъж вдигна главата си и се изправи на около половин метър над земята. Въпреки страшния
