— Какво извика, когато си отиваше?
— Не знам, нещо ни се заканваше.
— Отначало като че ли ни се зарадва. Какво ли му стана изведнъж?
— Паул каза, че предлагал на капитана цялата си къща.
— Как? И двете красавици?
— Разбира се.
— Ей Богу, аз на мястото на капитана бих приел всичко и бих заживял по царски.
— Това е фаянс — каза един от войниците, като разглеждаше парапета на басейна.
— Не, не е фаянс.
— А какво?
— Боядисан камък.
— Казвам ти, че е фаянс!
Чу се шум от счупено украшение. Обърнах се и строго спрях войника. Чен полугласно забеляза на другаря си:
— На капитана му се свиди за тези неща, които ще му принадлежат, когато се ожени за една от красавиците.
В това време се върна старият дон, като носеше голям лист пергамент.
— Аз не съм мексиканец, а испанец! — с достойнство произнесе той, като ми предаде документа, който бе издаден от испанския консул във Вера-Крус и удостоверяваше, че притежателят му, дон Розалес, е чистокръвен испанец.
— Сеньор Розалес — казах, като му връщах документа, — беше излишно. Обстоятелствата на нашата среща и без това ви осигуряваха добро отнасяне от наша страна. Ние не сме варвари и не воюваме с мирното население.
— Вие имате нужда от почивка, господа. Няма ли да влезете в моята къща?
Представих на дон Розалес офицерите. Майорът вече съвсем се оправи.
— Vamonas, caballeros — покани ни стопанинът и ни поведе към своето жилище.
— А вашите войници, капитане? — изведнъж се спря той. — Може ли да им изпратим храна!
— Разбира се, дон Розалес, щом сте толкова любезен. Стига това да не причини щета на вашето домакинство.
След няколко минути се приближихме към описаната вече постройка, подобна на птича клетка.
Глава IX
МЕКСИКАНСКИ ОБЯД
— Влезте, сеньори — произнесе дон Розалес, като дръпна завеската на входа на ранчото. — Седнете, сеньори, ей сега ще се върна. — С тези думи стопанинът изчезна през вратичката, отчасти скрита от очите на наблюдателя с плътна тръстикова рогозка.
— Много изящно — забеляза полугласно Клелей, като оглеждаше стаята.
— Изящно, дявол да го вземе! — потвърди майорът.
Докато Клелей се възхищаваше от мебелите от розово дърво, арфата, диваните, меките килими, аз бях погълнат от други мисли.
— За какво се замислихте, капитане? — обърна се към мен Клелей.
— За нищо…
— А, значи за онези нимфи, които гледахте тайно в басейна. Но де са те?
— Какви нимфи? — осведоми се майорът, който досега още не знаеше добре същината на водното приключение.
В това време дон Розалес завика отвън:
— Франциско, Роман, слагайте обеда, по-скоро!
— Кого вика той? — зачуди се майорът.
Наглед цялата къща беше само от тази стая, в която стояхме ние. От погледите ни беше скрита само малка веранда, дето току-що излезе стопанинът, но беше толкова малка, че едва ли там можеха да се намират слугите, които той викаше. По-далеч, в сянката на маслиновите дървета, имаше две по-малки постройки, също прозрачни. Но там не се виждаше никой. А по-нататък започваше гората. Каква беше тази загадка? Къде се изгубиха нимфите? Отде трябва да се явят Роман и Франциско?
Чу се звън на звънче. Дон Розалес ни попита през стената кой какви ястия обича. Предоставихме избора на него.
— Що за дяволщина! — извика майорът. — Той може да достави всичко, каквото пожелае, като тропне с крак по земята или като позвъни със звънчето!
Това възклицание беше предизвикано от появата на пет или шест спретнато облечени слуги, които носеха разни ястия. Те влязоха през малката врата; но как така бързо попаднаха тук?
Майорът произнесе най-ужасното проклятие и прибави с дрезгав шепот: „Това е мексикански Аладин!“
Да си призная, и аз бях поразен. Слугите излизаха и се връщаха с нови ястия. Скоро масата започна буквално да пращи под тежестта на изобилния обед, сервиран в сребърни, масивни съдове!
— Да пристъпим към обеда, сеньори; страх ме е само, че няма да останете доволни от моята кухня: тя може да бъде наречена изключително мексиканска.
Да наречем обеда лош би значило да излъжем и да не се съгласим с твърдението на майор Джордж Блосъм, който и по-късно си спомняше за него като за най-добър в живота си.
Най-напред супа от костенурки.
— Може би вие бихте предпочели жулиен или вермишел? — попита дон Розалес.
— Не, супата е отлична — отговорих от името на всички, като неволно взех ролята на преводач, тъй като стопанинът през всичкото време говореше на испански.
— Опитайте агваката, това придава особен аромат на супата.
Слугата ни обиколи с чиния, в която бяха поставели продълговати плодове с маслинен цвят, големи колкото круша. Но за нашия северен вкус прелестта на агваката се оказа неуловима.
След това се яви риба с необикновено нежен вкус и други ястия, често съвсем непознати за нас, но вкусни и пикантни. Майорът, когото дон Розалес величаеше със „Сеньор колонел“ (полковник), не пропускаше ни едно ястие, като се стараеше да обогати своите гастрономически познания.
— Puchero, сеньор колонел?
— Благодаря ви — и майорът опитваше puchero.
— Опитайте малко chile relleno.
— С удоволствие! Ах, дявол да го вземе. Гори като огън!
— Pica, pica! — подсмиваше се домакинът, когато гледаше забавните гримаси на майора, непривикнал на шушулковия пипер. — Полейте го с чаша кларет. Ей, донесете чаша Йоханесбергер! Може би някой от сеньорите желае шампанско? Опитайте, сеньор колонел, това quisado de la pato.
— Благодаря ви! Оше ми пари онази проклетия.
— Как мислите, дали разбира английски? — ме попита шепнешком Клелей.
— Едва ли.
— В такъв случай на всеослушание заявявам, че този старец, е много мил човек. Той би трябвало да се сражава в нашите редове, нали, господин майор?
— Да, аз бих желал неговата кухня да бъде по-близо до нашия лагер — съгласи се майорът.
— Сеньор колонел, няма ли да обичате pasteles de Montezuma?
— Моля ви се! Хм! Но не разбирам какво е това във всеки случай много е вкусно.
— Позволете ми сега, сеньор колонел, да ви предложа парче guana.
Майорът го погледна учудено.
— За какво говори той? Да не е за игуана?
— Разбира се.
— Е, покорно благодаря! Не съм любител на гущери.
— Хайде, господин майор, опитайте и ни кажете — рече Клелей.
— Вие сте като аптекаря, който отровил кучето, за да изпита действието на своите церове. Впрочем,
