правилно разположени от двете страни на дънера клони, леко издигнати в краищата. Срещаме и чудовищни, яйцевидни или сферично образувани чудновати буци от дърво, разстилащи се по земята без стъбла и клони.
Тук се таят само грамадния ботрак, мимозата, тази чувствителна „не ме пипай“, която трепери, усети ли приближаването ни, и моментално прибира нежните си листенца, за да ги разгърне пак, когато се махнем. Тук почвата е напълно благоприятна за акацията; грамадни пространства са покрити с нейни разновидности, които образуват непроходими гъсталаци. В един от тях ще видите медоноската с дългите кичури от пурпурни цветове, algarobe и бодливия mezguite. Над всички тия видове се издига стройната Fouguieta splendens, която носи върху самия си връх на тънки стъбла металовидни багрени цветове.
Животни се срещат нарядко. Впрочем, царството на насекомите тук има немалко представители. По кактусите пълзят кошенили; голямата крилата мравка си гради землени гнезда по клоните на акацията; мравкоедът лови с лепливия си език насекомите, които огризват миризливите листенца на мимозата. Броненосецът, покрит с ризница, която се състои от ромбовидни люспи, търси убежище в някоя пукнатина на скалата, или се крие от преследвания, търкулва се като кълбо от върха на планината. Въздухът се раздвижва от zopilotes, които търсят с острите си очи дали не се валя нейде труп на животно, за да им послужи за плячка. Из покритите с трева поляни пасат стада от полудиви четириноги. Понякога те могат да се срещат и при водата — на водопой.
Тук-там се срещат следи и от култура — къщица на пеон или ранчо на дребен собственик. Сградите тук са по-яки, отколкото в областта на палмите, тъй като се изграждат от камък. Нарядко се забелязва и hacienda с ниски бели стени и тесни, препречени прозорци, които напомнят тъмничните решетки. Съвсем рядко се среща малко село, струпано около черква с кръст на камбанарията.
Захарната тръстика се измества от кукуруза и големи пространства са покрити с широки тютюневи листа. Тук растат в изобилие също изключително миризливи и лековити видове.
Катерим се по стръмни скали, спускаме се в мрачни, зинали пропасти, от които някои са дълбоки повече от триста метра. Нейде пътеката върви по самия край на скалата, надвиснала като балкон над бездънната урва, където се плиска и реве пенливият поток.
Планини и пропасти се редят, докато преминем предните вериги и достигнем най-сетне прохода между Мексиканските Анди.
Влизаме в гъста гора, в която се издигат сини порфирени скали. От другата страна на Сиера ни очаква нова картина и неволно ни кара да спрем в нямо възхищение и изумление. Това е една от мексиканските равнини, които се простират в Андските Кордилери и се разгръщат успоредно на планините от Тропика, почти до самия бряг на Арктическото море.
Тази равнинност има съвършено гладка повърхнина — сякаш езерото от всички страни е заобиколено от планини, само тук-там прорязани с проходи, които пропускат към съседните възвишения. Тези планини нямат склонове, но се повдигат като вертикална или пък малко наклонена, но все пак непристъпна стена.
Сега се намираме в умерената област, която няма нищо общо с горещата. Тук всичко е ново — изгледът, флората, фауната и дори въздухът — пресен и още пролетен. Впрочем аз, който дойдох направо от горещата област, имам усещането, че ми е дори студено, и се загръщам по-добре с шала си.
Хоризонтът е грамаден, тъй като в равнината почти не се забелязват дървета. Земята е обработена: тук е главната резиденция на мексиканската култура. Тук ще видите големи градове с богати манастири и събори и навсякъде ще срещнете хора.
Издигнати от горени тухли ранчо, заградени с високи кактусови огради, спират погледа ми. Големи селища с бордеи са заети от коренните потомци на древните ацтеки.
Наоколо ми — плодоносни полета. Очите ми се спират върху гигантските дънери на култивираните magucus (agare americana). Копиевидните стъбла на кукуруза се разклащат шумно от вятъра; тук кукурузът достига най-голямата си височина. Необгледни пространства са посети с пшеница, грах и испански боб. Погледът ми с удоволствие си почива върху пълзящите трендафили, които покриват стените и ограждат вратите на къщите. Картофите цъфтят тук върху родната си почва. В плодните градини много ябълки, круши, нарове и дюли — смес от тропически плодове с чисто местни.
Тясната пътека, утъпкана откъм планината, ме води от една равнина в друга. Нова промяна! Цялата тази плоскост, покрита със сочна трева, е пълна с безбройни стада, охранявани от пастири на коне.
Промъквам се през друг проход — отново нова картина! Сега виждам песъчлива пустиня, по повърхността на която се издигат грамадни вихрушки от прах, образуват чудовищни фигури, които ми се виждат като въплъщение на образи от приказките. Когато прахът се уляга, макар и не за дълго, виждам широки езера, едва ли не морета, оградени със сребриста рамка от замбак, със зелени савани и огромни блата, обрасли с различни видове тръстика.
По-нататък, до самия хоризонт, се простира море от вкаменена лава и сгурия, които доказват, че някога тук е работил усърдно вулкан. Това черно море е съвършено пусто и безплодно; по него не се забелязват нито дръвче, нито тревица, нито атом човешки живот.
Такива са различните пейзажи, съсредоточени върху една площ сред планините — пейзажи интересни и поучителни като доказателство за разнообразието на природата.
Да оставим сега тази област и да се качим още по-нагоре. Да се покатерим по стръмните пътечки на Кордилерите и да проникнем в студената област.
Ето ни на три хиляди и петстотин метра над морското равнище. Изпадаме отново под сенчестите сводове на гъста гора. Чудовищните дънери ме обграждат все по-плътно и заслоняват целия останал свят. Къде сме? Съвсем не под тропиците. Гората принадлежи към онези гори, които се срещат в северните страни. Ето разбърканите клони и лопатовидните листа на дъба, сребърната кора на планинския ясен, коническите люспести шишарки на бориките. Вятърът, който повдига и носи миналогодишните окапали листа, ни кара да треперим от студ; като се носи по върховете, той жаловито напява печалната песен на зимата. А отдавна ли бе, когато същото това слънце, което сега свети, но не топли, ни изгаряше под ветрилата на палмите!
Излизаме на поляна, виждаме обработени полета, покрити с лен, коноп и други растения, свойствени на северните страни. Тук ранчото на работника се издига от греди и се охранява с издаден напред дъсчен покрив. Тази сграда не прилича на онези, които видяхме в tierra Caliente u templada.
Минаваме покрай задимената яма на въглищаря; срещаме arriero — в неговия живописен костюм — да кара цяло стадо мулета, натоварени със сняг за зимниците в богатите градове.
Изкачваме се още нагоре. Дъбовете изчезват, бориката отслабва и се превръща в джудже, вятърът свири все по-пронизващ и студен.
По-нагоре, още по-нагоре, читатели. Бориката се скрива съвсем и се заменя от разни видове мъх и лишеи, които отвсякъде обвиват канарите.
Намираме се там, дето започват вечните снегове. Преминаваме ледниците и през прозрачните маси на бляскавия лед виждаме все същия мъх и същите лишеи, които като плътна пелена покриват суровия камък.
Печална, безнадеждна пустиня! Студът пронизва до мозъка на костите.
По-нагоре, по-нагоре, приятели! Краят още не се вижда. С мъка се прехвърляме по купища замръзнал сняг, плъзгаме се по ледени площадки, катерим се по почти отвесните ребра на сякаш гледжосаните скали, прескачаме през пропасти, пълзим по колене, като се порязваме по острите краища на скалите и ледените кристали, задъхвайки се, замръзнали от студ — все по-нагоре и по-нагоре!…
Но ето че най-сетне сме на върха. Аз мога да кажа: на върха съм, постигнах целта си.
Това е връх Оризава — Цитгалтепетъл, отдавна угаснал вулкан, наречен от индианците „Горяща звезда“. Обръщаме се на Изток и с един поглед обгръщаме цялото изминато пространство. Ето го поясът на снеговете, мъха, лишеите, черната линия на боровете, по-светлата зеленина на дъбовете, златните житни ниви, морето от кукуруз, гъстите ynccas и акации, палмовите гори, сребърната лента на реката и силните вълни на морето. От морския бряг до връх Оризава разстоянието не е толкова голямо, но в него се съсредоточават и трите климатични пояса. Сякаш сме преминали от екватора до полюса.
Аз съм самичък. Моите спътници бяха въображаеми. Главата ми се върти, пулсът удря нервно, сърцето трепери: чувам силния пулс. Чувствувам се премазан от околното величие, чувствувам се толкова жалък, нищожен атом сред това божествено величие на Природата.
Гледам и слушам. Виждам много неща, но не чувам нито един звук. Наоколо ми — мъртво мълчание —
