забеляза:
— А, Клелей! Добре дошли! Сядайте с приятеля си! — сетне добави, обърнат към един от младите: — Ей, Куджо, миличък, изтичай до палатката на полковник Маршал и домъкни, моля те, няколко столчета. А ти, мили Еди, отвори засега тази бутилчица. Но къде е тирбушонът? Как така е изчезнал! Не може да бъде. Дявол го взел… Ей сега беше пред очите ми…
— Защо ви е тирбушон, господин майор? — попита неговият адютант. — Аз имам патент за откритие — как най-бързо да се отварят бутилки. — Той взе в лявата си ръка бутилка шампанско, а с дясната я зашлеви така силно по дъното, че запушалката изскочи мигом, сякаш куршум от револвер.
— Майсторски, няма що! — извика Тенеси, ирландски офицер, който седеше до адютанта.
— Това е един… така да се рече… кентукски фокус, а може да се каже и кентукски тирбушон — каза адютантът, — извънредно удобен е, не се хаби време и виното си остава чисто, без примеси от тапата.
— За здравето на любезните гости! За ваше здраве, капитан Хавър! Мистър Клелей! — провъзгласи майорът.
— Благодаря ви! И за ваше здраве, господин майор! — отвърна поласкан.
— А, ето ги и столчетата. Но само едно. Уви… Еди, какво е това? Нима нямаше в палатката поне още едно? Е, няма какво да се прави. Клелей, седнете ей тука, на сандъка. Еди, побутни сандъка както трябва. Седнете, капитане. Нищо, че ще бъдете върху патроните. Как живеете, стари приятелю. Ето цигари, заповядайте!
Тъкмо приседнахме и започнаха да се чуват гласове, желаещи обща песен или пък някой да разкаже нещо весело.
— Чий е редът? — попита майорът.
— На Сиблей. Да започне Сиблей! Той трябва или да разкаже нещо, или да изпее своя любима песен, или да пожертвува половин дузина шампанско. Да не се забравя условието, молим! — извика някой.
— Нека разкаже! — чу се друг глас.
— Добре — отзова се Сиблей, млад офицер от Южна Каролина, — понеже не претендирам за лаври на певец, то позволете да ви разкажа, както мога…
— Започвайте! Слушаме ви! — каза майорът.
— За да не ви пресъхне устата — предложи капитан Тенеси, — предлагам първо да изпиете малко повече лимонада.
— Благодаря — каза Сиблей и вдигна шишето, — за ваше здраве, мили ми капитане. — За здравето на всички присъствуващи. Това питие прохлажда гърлото наистина славно. И така, господа, аз започвам. Преди шест месеца ми се случи да пътувам с кон от Южна Каролина през Джорджия за Пенсакола. Знайно е, че в Джорджия богатите цветущи плантации; които са собственост на робовладелците, са размесени с грамадни пространства необработваема земя, без нито една ферма, населена тук-там с жалки обитатели…
Тук разказвачът многозначително погледна майора, който беше родом от Джорджия, сетне продължи:
— На третия ден от моето пътешествие трябваше да измина около тридесет километра, без да срещна и следа от човешко същество. Истинска пустиня… Умирах от глад и жажда. Конят ми страдаше не по-малко. Бедното животно протягаше глава и цвилеше жаловито, и то като мен ужасено от безкрайната пясъчна пустош, без нито стрък трева, без нито едно изворче. Слънцето печеше немилостиво. Колкото бе трудно да вървим напред, толкова по-трудно бе да стоим на едно място, мъкнех се едва-едва пеш все по-нататък и по-нататък, надявайки се да се домъкна до някое удобно за почивка кътче. И действително, най-сетне, когато пътят ми сви, внезапно видях голямо и доста прилично дървено здание с бориков клон над вратата и с надпис, забит на него: „Гостилница“. Зарадвах се безкрайно, но не се реших в началото да повярвам веднага на очите си, смятах, че пред мен се е появил мираж, както често става в пустините. Но не… Оказа се действителност. Виждах наистина гостилница, изправих се на седлото и боднах коня да върви по- бързо:
— Хайде, стари приятелю, още малко и ще се заровиш до шията в овес, в цяло ведро вода, а пък аз ще се насладя на жамбон, пържени яйца, горещо кафе с бисквити… Впрочем, защо ми е горещо кафе, когато и така е толкова горещо… Не, ще си поискам някакво разхладително питие. Изобщо и на теб, и на мен ще ни бъде, приятелю, много, много добре!
Но когато приближих до сградата, забелязах, че се намира в такова състояние, което напомня само за разбойници, сякаш бе нападната преди няколко минути и разграбена, и надупчена от куршуми. Усъмних се дори, че някой някога изобщо бе живял тук. Но ето че видях: на входа седяха трима мъже, очевидно стопанинът и двамата му сина. Много зле облечени.
Спрях коня срещу самия вход — никой от тримата не се помръдна. Техните мургави, сухи лица бяха съвършено безстрастни и ми се стори, че не промениха дори посоката на погледа си. Две големи жълти кучета лежаха пред тях и съблюдаваха същата неподвижност.
„Възможно ли е, помислих си, да не се досещат, че съм гладен и уморен, че искам да пренощувам тук, да нахраня коня?“
Погледнах още веднъж към надписа „Гостилница“ — с едри букви.
— Мога ли да пренощувам тук?
Почаках напразно за отговор и повторих въпроса.
— Можете, ако искате — безстрастно отговори най-старият.
— Имате ли овес? — попитах, без да бързам преждевременно да слизам от коня.
— Дали имаме овес?
— Да, овес.
— Няма овес.
— Е, каква да е друга зоб?
— Друга зоб?
— Да, зоб.
— Нямаме никаква зоб.
Горкият ми кон, помислих си, ще трябва да попасе на полето… Озърнах се: никъде ни хапка свежа трева! Добре, ще привържа за малко коня тук, а сам набързо ще закуся и ще тръгна по-нататък!
Докато траеха тези мои размишления, мрачните приятели пазеха каменно безмълвие; само от време на време ту един от тях, ту друг внезапно се удряше с длан по челото, по ухото, по бедрото, като че ли всички страдаха от светивитово хоро. Отначало се уплаших, но после разбрах каква е работата: биеха москити!
— Имате ли сланина и яйца? — събрах кураж.
— Сланина и яйца? — в гласа на отговарящия този път ясно звучеше нота на учудване.
— Да, сланина и яйца.
— Не.
— Жалко. А пилета има ли?
— Пилета?
— Да, пилета.
— Нямаме никакви пилета.
— Е, някакво месо, все едно какво, само да хапна, че съм гладен.
— Месо?
— Да, говеждо, свинско…
— Никакво месо няма.
— А поне хляб?
— Хляб?
— Да, парче хляб и чаша вода.
— Нямаме хляб.
— Нямате ли каква да е храна. Гладен съм като вълк.
— Нямаме никаква храна.
— Тогава дайте на коня ми да пие вода и ще си отида!
— Ние нямаме вода. Като минете още три-четири километра, ще видите река. Там ще намерите вода.
