не отговори на въпроса.
Джулиет изпя романс. Изпълни го вярно, но без особено чувство. Поблагодаряха й, макар да не успя да трогне никого. След романса мисис Сейнт Ор изсвири прекрасен валс от Шуберт.
Лейтенант Дейвид веднага покани Нети Дашууд и капитанът се избави от неудоволствието да каже мнението си за Ван Дайк.
Валсът беше последван от полка, после от кадрил. Танците следваха един след друг. Комендантът полковник Сейнт Ор в парадната си униформа се оказа измежду най-добрите танцьори. Беше се отдал на възможността да се повесели и да забрави за малко всекидневните си грижи. А в танците той все още можеше да се конкурира с голобрадите си лейтенанти.
Неговият младежки порив дразнеше заклетите ергени и капитан Щрикер, Грюнт и още някои други около тях не пропускаха възможността да отправят по негов адрес критични бележки.
— Няма що, добър комендант! — мърмореха те в своя ъгъл главно затова, че този прием ги лиши от удоволствието да се посветят както винаги на ергенската си компания с лула в уста и с чашка уиски.
Полковникът не им обръщаше внимание и не пропускаше нито един танц.
Вече минаваше полунощ. Приемът беше в разгара си, когато изведнъж блеснаха светкавици и се разнесе оглушителен гръм. Всички се втурнаха към прозорците, но оттам нахлу силен вятър, примесен с едри капки дъжд. Когато затвориха плътно вратите и прозорците, танците се подновиха сред грохота на бурята.
Нети Дашууд пребледня. Нейният кавалер Дейвид напразно се опитваше да я успокои:
— Това е най-обикновена буря, която бързо ще премине. По-добре е, разбира се, в такова време да си на прием, отколкото в прерията. За щастие, ние получихме подкрепление и малко ни поолекна. Сега можех да съм дежурен например.
— А такава буря опасна ли е в прерията? — попита госпожицата. — Няма ли опасност гръмотевиците да убият някого?
— Не ми се е случвало да видя подобна смърт. В прерията е страшен само дъждът. Случва се хората да се разположат на почивка в някое сухо корито на река или в най-безобидна долина, а когато дойде силният порой, водата помита хората заедно с палатките. Преди два месеца един наш отряд попадна в подобна ситуация и няколко коня се удавиха. Но сега сред нашите е индианският водач Червената стрела.
— Наистина ли? Колко ми е приятно да чуя, че те са добри водачи.
— Колко сте мила, мис, като се интересувате от съдбата на нашите момчета. А те самите, уверявам ви, обръщат много малко внимание на подобен дъжд. Но извинете ме за недосетливостта. Навярно познавате някого от офицерите в похода?
— Моя братовчед — каза госпожицата, като се изчерви до корените на русите си коси. — А вие уверен ли сте, че не го заплашва никаква опасност?
— Наистина никаква — каза той, почувствал се малко засегнат от прекалено голямата загриженост на девойката за съдбата на някой от отсъстващите.
В този миг оглушителен гръм сложи край на танците. Кавалерите отведоха дамите си до местата им и балната зала изведнъж се превърна в зала на тревожно очакване. Всички си говореха полугласно, никой не се смееше вече, във въздуха се носеше неясно предчувствие.
За щастие, това не продължи дълго. Бурята отмина, като остави форта зад себе си, и когато отвориха прозорците, луната светеше ярко посред чистото небе и отвън нахлу свеж въздух.
Лейтенант Дейвид, недоволен от себе си, че не бе успял да направи сериозно впечатление на мис Нети Дашууд, се възползва от първата възможност да напусне залата и тръгна към офицерските жилища.
„Възможно ли е този пияница Ван Дайк да е причина за тревогата й? — питаше се той. — Какво толкова е намерила у този пияница?“
Мрачното настроение не му позволи да забележи тъмната фигура, която се отлепи от стената и го последва с котешка пъргавина. Беше полугол индианец с обтегнат лък в ръцете.
— Пази се, Дейвид — разнесе се вик сред плаца. Младият човек в миг се хвърли встрани. Звук от летяща стрела се смеси с вик на болка.
Капитан Джим, който седеше пред стълбището на комендантската къща и беше успял толкова навреме да забележи нападението, се втурна по посока на вика. Тъмната фигура беше изчезнала.
— Ранен ли си? — извика той. — Виждам. Добре, че е в ръката. Прибери се, за да не плашиш жените, и изпрати да доведат доктора. Аз ще хвана онзи бандит.
И капитанът се затича към караулното помещение.
— Старши, изведете войниците! — извика той. — Някой рани със стрела лейтенант Дейвид. Хванете всички червенокожи, които ви се изпречат. Чувате ли какво ви казах?
— Извинете ме, господин капитан, но без дежурния аз…
— Поемам отговорността върху себе си. Тичайте!
Без повече бавене войниците грабнаха пушките си и хукнаха към мястото, където бяха индианските вигвами.
От тях нямаше и следа. Огньовете бяха изгасени, на триста крачки околовръст не се виждаше нито един индианец.
Войниците вече се връщаха назад, когато силен изстрел проехтя от другата страна на оградата и от часовой на часовой до тях достигна вестта, че е стрелял войникът от пост номер осем.
„Това е зад конюшните — каза си капитан Джим, — бандитът е избягал от другата страна. Отлично, няма какво да се добави. Това да ми е за урок — да не се бъркам в чуждите задължения.“
— Кой е дежурен тази нощ?
— Лейтенант Грокъм… Ето го, тича насам.
— Какво правите там? — викаше дежурният офицер. — Не чухте ли изстрела зад конюшните? За какъв дявол караулът е зад оградата? Кой си позволява да се разпорежда в мое отсъствие?
— Аз — обади се капитан Джим, — не трябваше да се губи време. Старшият не е виновен…
Лейтенантът млъкна, като го видя, а караулът се върна на мястото си. След пет минути старшият рапортуваше:
— Някакъв индианец премина през оградата при пост номер осем. Часовоят стреля, но не го улучи.
Лейтенант Пейтън притича без шапка. Нетърпеливо изслуша разказа за случилото се и веднага изказа своята версия:
— Готов съм да се обзаложа, че тази стрела е на Татука. В деня, когато пристигна подкреплението, Дейвид го наби до кръв с камшика си и сега е поискал да си отмъсти.
— Докато не премахнем тези негодници до един — отзова се лейтенант Грокъм, — няма да имаме мира.
— Лесно е да се каже — засмя се капитан Джим, — но тъй като сега е невъзможно да преследваме Татука, по-добре ще е да отидем при Дейвид. Той трябва да е благодарен на случая, че аз бях навън и успях да го предупредя в последния момент, иначе стрелата щеше да прониже сърцето му вместо ръката.
— Нещо ми подсказва, че тази есен няма да мине без сражение, а този разбойник… ще бъде чудо, ако не ни докара главоболия — заключи адютантът Пейтън.
Докато разговаряха така, офицерите стигнаха до жилището на Дейвид и го намериха под грижите на доктор Слоукъм, който вече беше превързал раната му.
Би трябвало това да е проста драскотина, ако можеше да се вярва на Татарина, макар стрелата да беше минала през ръката.
Глава VII
ПО СЛЕДИТЕ
Под командата на Корнелиус ван Дайк конниците се придвижваха на североизток в образцов ред и прекосяваха безкрайната прерия, изпъстрена тук-таме с островчета от изгорена трева.
Видимо изтощени, конете вървяха с наведени глави. Мундирите на всички бяха покрити с плътен слой прах. Уморени и свъсени, хората се вглеждаха унило в несвършващата равнина.
Додето поглед стигаше, не можеше да се види следа нито от селище, нито от живо същество. Навсякъде само прегоряла от слънцето трева, небесна синева и никаква зеленина. Не се мяркаше никъде
