Златната гривна

главата пред перспективата да се направя, че не виждам опасната възможност да изпълня задачата си. Надявам се, че това ще бъде споменато в заповедта пред полка.

— Пожелавам ти тази чест — отзова се иронично Ван Дайк.

Така се разделиха. Ван Дайк се върна при отряда, а Франк се приготви да продължи напред с тримата индианци.

— Тръгвай след офицера си — каза Ван Дайк на ординареца на Армстронг — и вземи товарния кон.

Простичкият ирландец се учуди на тази заповед, но без възражение последва своя лейтенант.

Когато го видя да се приближава, Армстронг се опита да го върне.

— Патрик, можеш да не идваш, няма да ми трябваш.

— Как така? Кой ще ви приготвя обяд и вечеря? Кой ще ви оседлава коня?

— Сам ще се справям, драги Патрик. Ако пък не мога да си приготвя сам храната, ще остана без нея.

Патрик не настоя повече. Той отдаде чест, обърна конете и тръгна назад към отряда. Армстронг въздъхна след отдалечаващия се ординарец, но се овладя и се обърна към водача.

— Води ме, Червена стрела. Полковник Сейнт Ор ми каза, че мога напълно да ти се доверя.

Индианецът се надигна поласкан от седлото и заговори с гордост:

— Полковник… комендант е велик вожд, много велик… и винаги взема със себе си Червената стрела. Червената стрела също велик вожд… много велик…

Франк Армстронг вече беше придобил известни навици при общуването с индианците.

— Комендантът казваше, че никога не е срещал по-добър водач от Червената стрела. Още при първата ни среща комендантът ми каза, че Червената стрела е способен без страх да се хвърли срещу сто хиляди сиукси.

Бронзовото лице светеше от удоволствие, когато слушаше всичко това. Той нададе тържествуващ вик и произнесе величествено:

— Хау! Хау! Стиснете ръка… лейтенант… стиснете ръка.

Младият офицер сърдечно стисна протегнатата тъмна лапа, доволен, че е успял да докосне чувствителната струна в душата на индианеца и да спечели приятелството му.

— Не се съмнявам, че ще ме върнеш здрав във форта. Предполагам, че на връщане няма да намерим Ван Дайк на уговореното място. Но кажи ми откровено, ще се вмъкнеш ли с мен в лагера на сиуксите, ако се наложи?

Водачът се засмя гърлено.

— Сиукси глупави. Червена стрела… отива… средата на свещения вигвам… ако лейтенант заповяда.

Отрядът вече се беше скрил от погледа им. Пред тях теренът се снишаваше, а следата ставаше по-ясна върху рохкавата почва. Ясно се виждаше, че оттук са преминали няколко индиански племена с пялото си имущество. Дори и неопитен, Армстронг забеляза многото бразди от натоварените пилони, които червенокожите завързваха в единия край за товарните си коне.

— Нали тези следи не са като онази, за която съобщи преди малко? — попита Армстронг.

— Не… онази следа напред. По нея върви мой приятел…

Скоро лейтенантът настигна този приятел — водача, който забеляза следата от два наскоро подковани коня, а заедно с тях и стъпките от две дребни товарни животни.

— Кой ли е оставил тази следа?

— Не знам — отговори другият индианец, като се опитваше да произнася испански думи.

— Какво мисли Червената стрела?

— Може скоро… научи — отвърна замислено индианецът.

Без да си кажат дума повече, конниците тръгнаха бързо по пресните следи.

Местността постепенно се променяше. На хоризонта се показа синкавият гребен на верига от високи хълмове, която се сливаше в далечината с надигащата се прерия. Върху песъчливата повърхност тук-там се виждаха кактуси. Надалече, едва забележима между две тъмни линии, се стелеше лека мъгла. Навярно там имаше река.

Конниците побързаха да настигнат третия водач, който се беше спрял да ги изчака. Между него и Червената стрела се завърза оживен диалог на индиански.

Докато възбудено си изясняваха нещо, те непрекъснато сочеха към мъглата пред тях.

Най-сетне Червената стрела се обърна към Армстронг:

— Бели… там лагер на бели, вода… дърва, огън. Всичко, всичко! — И като сочеше с ръка, повтаряше: — Дим, хора!

Колкото и да се взираше през далекогледа си, Армстронг не успяваше да забележи дим. Опитното око на Червената стрела безпогрешно беше определило белия оттенък на хоризонта. И само след много внимателно и продължително взиране лейтенантът забеляза тъничката белезникава струя, която се издигаше над върховете на дърветата и се стопяваше във висините.

— Мислиш, че това е огън, накладен от бели?

Индианецът отвърна с жест, че не се съмнява в това.

— Тогава ще отидем при тези бели хора — решително каза Армстронг. — Ако са добри, няма нужда да се страхуваме от тях, ако пък не са, по следата знаем, че са колкото нас на брой, и тогава ще се види кой е по-смел. Напред!

Той пришпори коня си и препусна, следван от тримата индианци.

Глава VIIIНА РАЗУЗНАВАНЕ

Пушекът, който беше привлякъл вниманието на водачите, се издигаше от бивак, разположен сред кедрова гора. Наблизо спокойно пасяха два коня и две товарни мулета, чиито следи толкова безпогрешно беше разчел Червената стрела. Конете бяха прекрасни представители на онази смесена порода, получена от индианското пони и големия американски кон. Мулетата бяха едри, млади и силни. Все пак си личеше, че са изминали дълъг път и са уморени.

Голямата река Жълтия камък, широка около шестстотин метра, спокойно влачеше водите си покрай потънали в зеленина брегове. Коритото й стигаше чак до планинската верига в далечината, а от двете му страни растеше буйна кедрова гора.

На двайсетина крачки от пасящите животни весело пращеше огън, запален от сухи съчки, а около него бяха насядали трима души, които явно се канеха да похапнат. Край тях бяха струпани два стъкмени по мексикански товара, две калифорнийски седла, одеяла и карабини.

Единият от тези хора беше Марк Мегер, кореспондентът на вестник „Хералд“. Той се беше отправил на път, за да търси предполагаемия съвет на индианските вождове. Все пак можеше да се прости и на най- добрия му приятел, ако не успееше да го познае в този миг. Дотолкова журналистът се беше изменил през последните дни.

Лицето му, при други обстоятелства винаги чисто и гладко обръснато, сега беше с бронзов загар, а гъстата брада го правеше неузнаваем. Синята му риза беше заменена от дълго черно палто, закопчано от горе до долу. Вместо сламена шапка на главата си беше сложил черно бомбе. Казано накратко, Мегер се беше превърнал в скромен свещеник.

Колкото до неговите спътници, всеки би разпознал в тях от пръв поглед хората на прерията, казано по друг начин, те бяха от онези бели, превърнали безкрайните простори в свое второ отечество.

Единият от тях, и без това огромен на ръст, имаше още по-внушителна фигура, като впечатлението се подсилваше от дългата му черна коса и огромната брада. Той гледаше винаги добродушно, но нещо в него издаваше открит характер и безкрайна решителност. Беше облечен в червени дрехи, панталоните му бяха напъхани във високи ботуши, а върху главата му едва се задържаше бяла шапка, дотолкова беше пробита отвсякъде. Единственото му оръжие беше пушката, която държеше до себе си. Този човек беше познат сред прерията под името Чарли Колорадо и беше известен на петстотин километра наоколо. Последният от тази тройка се казваше Бил, когото всички наричаха Красавеца. Това прозвище сигурно му беше лепнато заради грозното му лице.

Истинското му име беше Уилям Форд. Нисък, но силен като бик, с тъмно лице, дебели устни и изпъкнали