разбират, че аз отивам при тях не за територии или за кожи и че за подслона ще им заплатя. Това е причината, поради която аз без страх ще вляза в лагера им, а вие се излагате на сигурна смърт.
— Разсъжденията ви не са лишени от основание, но все пак съм решен да дойда с вас в лагера на сиуксите яли… да ви върна във форта.
— И едното, и другото няма да бъде много великодушно от ваша страна — отговори свещеникът. — Доколкото разбирам, вие искате аз да ви отведа при индианците.
— Много добре сте разбрали мисълта ми.
— Но помислете, моят сан не ми дава право да се намесвам като страна в светските дела. А и личното ми мнение е същото. Излиза, че аз, пратеникът на мира и любовта, трябва да заведа в лагера на Изправената мечка, великия вожд на сиуксите, един непознат за мене човек, който може да се окаже най- обикновен шпионин, който дебне това племе…
Франк Армстронг почувства цялата справедливост на това възражение и наведе глава.
— А откъде знаете, че аз не нося мирно предложение за сиуксите? Послушайте ме, отче, трябва да ви обясня намеренията си. Имам сведения, че при сиуксите се е появил вожд, който е със смесена кръв — наполовина бял и наполовина индианец. Той е станал жертва на недоразумение при белите и това го е тласнало към червенокожите. По това, което разказват за него, за решителността му, за военните му познания и начина на мислене, струва ми се, че е един от моите приятели — всъщност най-скъпият ми приятел от младежките години. Иска ми се да го предпазя от безумното начинание, което е започнал, да го разубедя в ползата от индианския бунт, който може да завърши пагубно за племето му… Ето защо трябва да вляза в лагера на сиуксите, а там… каквото е решил Бог!… Ако ми откажете съдействието си, отче, няма да ми остане друг изход, освен да ви върна във форт Лъки.
Свещеникът повдигна рамене.
— Не, драги господине, във форта няма да се върна. По-добре ще е, ако изпълня вашето желание. Но ви съветвам още веднъж да прецените риска, на който се излагате… Излишно ще е да вземаме с нас и вашите индианци. В лагера на сиуксите можете да влезете само като мой помощник. Освен това моето положение ми повелява да носим със себе си само една пушка, колкото да се снабдяваме с храна.
— Не — отвърна Армстронг, — ще ме вземете такъв, какъвто съм — офицер от Дванайсети кавалерийски полк, а не по-мощник на свещеник. Колкото до индианците ми, ако намирате за необходимо, ще ги върна обратно. Това е лесно.
Свещеникът гледаше Франк Армстронг с неприкрито възхищение.
— Нека бъде, както искате. Това е лудост, но вие ме възхищавате.
Този израз на лицето му, пък и цялата му фигура подсетиха за нещо Армстронг и той извика:
— Простете ми, ако се лъжа, но ми се струва, че вие не сте този, за когото се представяте. Не сте свещеник!
— Имате право — каза Мегер, отхвърляйки решително маската си, — аз съм специален кореспондент на вестник „Хералд“ и съм готов да ви помогна. Покори ме вашата решителност. Когато пожелаете, господин Армстронг, особено ако владеете и перото така добре, както и сабята, бих ви ходатайствал, за да постъпите в редакцията на моя вестник, защото едва ли във вашата заседнала в казармите армия ще се намерят и двама офицери, които биха се осмелили да се изложат на опасността, която ви очаква.
С тези думи той протегна ръка на младия офицер, който я стисна искрено.
— Кажете ми, моля ви, заподозряхте ли ме, че не съм този, за когото се представям, преди сам да се издам?
— Право да си кажа, не подозирах нищо. Отлично играехте ролята си.
— Какво да се прави! Човек трябва да е готов на всичко, ако иска да притежава добра новина. Можете да кажете, че това е против здравия разум, но аз се поблазних от възможността да разкажа подробно за онова, което ще стане в света на сиуксите, и ще отида при тях — дори да изгубя главата си.
— Ще видите, че ще постигнем това, за което сме тръгнали, без да пострадаме ни най-малко — каза възбудено Армстронг.
— Чувствам, че ще имаме успех, а моите предчувствия не са ме лъгали никога. Но след всичко това парче печено месо няма да ви уплаши, нали?
Чарли и Красавеца Бил веднага се заловиха за работа и след четвърт час между младите хора цареше истинска дружба, подкрепена от великолепния бифтек.
Глава IX
ЛОВ НА БИЗОНИ
Във форт Лъки този ден цареше истинско оживление. Чуваха се весели гласове, носеше се музика, която оркестърът на Дванайсети кавалерийски полк щедро пръскаше из пустата околност. Пред вратите на форта вече нетърпеливо чакаха коли, а по плаца се събираха конници. Между тях повечето бяха офицери, но имаше и цивилни, възседнали индиански понита, въоръжени от главата до петите с пушки и пистолети. И съдията Брентън беше тук, облечен в сив ловен костюм.
Комендантът, полковник Сейнт Ор, беше сменил униформата си с кожени дрехи и даваше последните си указания на участниците в лова.
— Господин Брентън, запазил съм ви място до жена ми и до госпожа Пейтън. Моля ви да го заемете, време е за тръгване. Предстои ни да изминем около петнайсет километра, за да стигнем до бизоните. Не виждам господин Дейвид, къде е той?
Дейвид се приближи на кон. Бегае блед и с превързана ръка. Нападателят му Татука не беше открит, макар да претърсиха цялата околност.
— Господин Дейвид, поверявам ви обоза с провизиите ни. Ако не се пазите, ще огорчите много доктор Слоукъм. Ще се движите бавно, това е заповедта ми. А сега, на конете и — марш!
Всички напуснаха форта. След половин час дружината достигна границата на зелените поля, които започваха на два-три километра от форта и се простираха чак до голата прерия.
Въздухът беше чист и толкова прозрачен, че всичко в равнината изглеждаше много по-близо, отколкото беше в действителност. Средата на октомври по тези места предлагаше влажен, но приятен климат. Три седмици от излизането на разузнавателния отряд под командването на лейтенант Ван Дайк на сто километра около форта никой не беше забелязал нито следа от индианци. А всеки ден се правеха допълнителни огледи. Ето защо комендантът реши, че условията са подходящи за един вълнуващ лов на бизони.
Съседите, които узнаха за пълното отсъствие на индианци в околността, се надпреварваха в старанието си да получат покана за този вълнуващ лов. Всички жени и почти всички офицери се включиха в него. Временен комендант на форта стана капитан Щрикер и с него останаха толкова офицери, колкото бяха необходими за занятията на войниците.
Малцина бяха предпочели колите. Повечето яздеха.
Джулиет Брентън, единствена наследница на богатия си баща, препускаше върху великолепен кон, доставен с голям труд от Омаха само заради този ден. Нети Дашууд се беше задоволила само с едно седло върху обикновен кавалерийски кон, но в последния момент се беше намесил капитан Джим.
— Мила госпожице — каза й любезно той, — имам едно прекрасно бързоного пони. Предоставям го на ваше разположение. Яхнете го и ви обещавам да не изоставате от останалите ловци.
Нети Дашууд бързо изостави идеята си да язди високия войнишки кон и прие предложението на капитана с благодарност. Когато се намести върху темпераментното бяло пони, наистина оцени жеста на Джим.
За себе си капитан Джим беше избрал хубав вран кон, купен в Южна Каролина от един фалирал фермер. Полковникът яздеше както винаги великолепния си жребец, лейтенант Пейтън изглеждаше добре на своя черен кон. Изобщо всичко беше организирано прилично и не липсваха ловци с прекрасни коне и впечатляващи костюми.
Цялата компания весело се движеше по зелените поля. Някои препускаха наоколо, а в ариергарда величествено пъплеха колите с багажа и провизиите. Петнайсетте километра бяха изминати почти неусетно и сигналът за почивка завари компанията в красива местност, потънала в зеленина, с няколко водоема, все още пълни след последните дъждове.
Всичко наоколо напълно покриваше представата на европееца за американската прерия. До хоризонта се ширеше океан от зелена и гъста трева, която преливаше в различни цветове от вълните на лекия
