вятър.
— Ето това е истинската прерия! — възкликна Нети Дашууд.
— Тук ли се каним да спрем? — попита нейната братовчедка Джулиет.
— Да, госпожице — отговори адютантът Пейтън, — заповедта е да се установим край това езерце и да се подкрепим. До големия път на бизоните има не повече от километър.
— О, как ми се иска по-бързо да ги видя! — каза Нети. — Не можем ли да отидем дотам, докато приготвят закуската?
— Може — съгласи се Джим, — това няма да ни отнеме повече от половин час. Мис Джулиет, Пейтън, няма ли да дойдете с нас?
Четиримата веднага се отправиха към хълмовете, които ограждаха равнината на север. Бързо изгубиха групата от очите си.
— Ако сега ви изоставя, ще можете ли да се върнете? — обърна се Джим към Нети Дагаууд.
Тя се огледа на всички страни. Зелената равнина беше навсякъде една и съща и нищо отличително не правеше впечатление.
— Ще се опитам все пак — каза тя уверено.
— Каква, посока ще изберете?
— На запад, разбира се, защото, след като напуснахме форта, ние се движехме на изток, ако не съм се излъгала.
— А как ще определите накъде е изток?
— По слънцето.
— Ако е скрито зад облаци?
— Тогава ще прибягна до помощта на компаса си.
— Нима имате компас?
— Не го ли виждате, закачен е за синджирчето на часовника ми? — Тя му показа миниатюрен като петаче компас.
— Да си кажа право, вие сте едно от чудесата на нашето време. Такава предвидливост не бих могъл да очаквам от братовчедка ви например.
Джулиет Брентън и Пейтън бяха изостанали малко по-на-зад — ето защо Джим си беше позволил толкова безцеремонна забележка.
— Лъжете се по отношение на моята братовчедка. Тя съвсем не е лекомислена. Знаете ли, че владее три езика?
— Не бих се усъмнил нито за миг дори, че владее три езика, че изпълнява безпогрешно сонатите на Бетховен, че пее модни романси и че може да нарисува роза на ветрилото си. Съмнявам се само в едно, а то е, че би могла да намери обратния път, ако се изгуби.
— Но за това няма защо да се безпокоим. Предполагам, че няма опасност да се изгубим тук.
Конете бяха започнали да изкачват една стръмнина и капитанът спря ненадейно.
— От височината пред нас може би ще видим бизони, но нека първо се изкача аз. Поемете за малко юздите на коня ми, дете.
Капитан Джим Сейнт Ор скочи пъргаво от седлото и с далекоглед в ръце се заизкачва към билото. Оттам той започна да разглежда околността, като залегна предпазливо в тревата. Изведнъж бързо свали далекогледа, обърна се и заслиза надолу.
— Колкото е възможно по-бързо трябва да се върнем в лагера — каза той на спътниците си, — там има индианци.
Джулиет Брентън пребледня от това известие, и то така, че всеки миг можеше да припадне. Очите на Нети светнаха от радост и тя извика:
— Колко съм щастлива! Досега не съм имала възможност да видя истински диваци.
Двамата офицери се спогледаха учудено от изненадващата решителност на слабичката наглед госпожица.
— Успокойте се, мило дете — обърна се бащински Джим към мис Джулиет, — засега няма никаква опасност. Индианците са далеч оттук, на повече от пет километра, и при това те не подозират за присъствието ни.
— Все едно, аз се страхувам! — извика Джулиет с ужас. — Да се махаме по-бързо оттук! Господин Пейтън, за Бога, заведете ни обратно в лагера.
— Наистина, хайде по-бързо назад, а аз ще остана още малко, за да проследя пътя на тези разбойници — каза капитан Джим.
— Нека остана с вас, капитане — помоли мис Нети Дашууд, — за мен ще бъде много интересно.
— С удоволствие ви разрешавам, мило дете, особено когато съм уверен, че не ни заплашва опасност.
Без да се успокои ни най-малко от това уверение, Джулиет Брентън вече галопираше към лагера, съпровождана от Пейтън. Двамата бързо се скриха от погледите им.
— Мис Нети, вие сте едно храбро войниче — каза капитанът, щом останаха насаме, — но все пак ще се излъжете, ако подозирате у индианците рицарски обноски и снизхождение към жените. Като дявола са, не различават нито пол, нито възраст и ако трябва да съм откровен, бих предпочел — при опасност да ни пленят — първо да разстрелям вас, а после и себе си. Сега държите ли още да се изкачите на хълма и да ги видите?
Нети потръпна леко и ръката й, която държеше юздата, трепна, но тя бързо се овладя.
— Да, капитане, ще дойда с вас! Освен това съм въоръжена. — И тя извади мъничък пистолет, украсен със слонова кост, и го показа на Джим.
— Какво е това? — попита той и се вторачи в него, както се разглежда нещо съвсем миниатюрно.
— Това е отличен пистолет, уверявам ви — засегна се Нети, — с него от двадесет крачки уцелвам шапка седем пъти от десет изстрела.
— Мис Нети, припомняте ми какво бе изрекъл един скитник на име Чарли Колорадо, когато противникът бе насочил към него подобно оръжие…
— Чарли Колорадо? Коя е тази личност?
— Жител е на прерията и е наш приятел. Но слушайте все пак. „Приятелю, казал Чарли, ако чуя и най- малък шум от тази играчка, ще те накарам да я глътнеш като хапче.“
Нети се засмя, но капитанът вече яздеше към билото и тя бързо го последва.
Наистина в далечината се виждаха хора, които се движеха към тях.
— Защо мислите, че са индианци? — попита госпожицата.
— Погледнете през далекогледа, детето ми.
Тя се взира известно време с внимание и извика:
— Не са индианци, капитане! Нима индианците носят шапки?
— Нека да погледна още веднъж… Разбира се, бих могъл да се излъжа. Все пак ми се струва, че…
Този път той се съсредоточи напълно и след минута прихна:
— Имате право, драга госпожице. Как можах да взема белите за червенокожи. И то кои бели? Това са кавалеристите на Ван Дайк.
Госпожицата отначало пребледня, после пламна цяла, но не каза нищо.
— Успокойте се, не се вълнувайте — с покровителствен тон произнесе капитанът, — няма да имате възможност да разпечатате писмото, но аз се радвам на това. Приятелят ви без съмнение е здрав и невредим, както ви предрекох.
— Нима вече го виждате? — не се сдържа тя.
— Не го виждам все още, а и как мога оттук да разгледам всички лица? Трябва много внимателно да се настрои далекогледът…
— Моля ви, направете го — каза Нети, — сама няма да се справя с него. Опитайте, скъпи капитане. Вие ще можете…
Той насочи далекогледа към бързо приближаващия се отряд. Не беше трудно да различи полюшкващия се върху седлото си Ван Дайк… уморени и измършавели коне, покрити с прах хора, индианските водачи на Червената стрела… но къде ли бе самият той? Капитанът не успяваше да види Червената стрела, губеше се от погледа му и Армстронг.
