Тежко предчувствие обзе капитана, той продължаваше да се взира с всички сили и вече се питаше какво и как ще каже на девойката, ако предчувствието му се окаже вярно.
Най-сетне се реши и отлепи око от далекогледа, но преди да каже каквото и да е, госпожицата като че ли се досети за неприятната вест.
— Знаех си! — извика тя. — Уверена бях, че Корнелиус ще го предаде… подлец… О, капитан Сейнт Ор! Какъв негодник е този Корнелиус!… Той е невредим, не се е изложил на никаква опасност. Мразя го! Бих го убила на драго сърце със собствените си ръце, нищо че ми е братовчед…
Тя се давеше в ридания, а негодуванието й нямаше граници.
— Престанете, дете — започна бащински капитанът, но после тонът му рязко се смени, — сама не знаете какво говорите! Трябва да се съобразяваме с фактите, не с предположенията… Очевидно е, че Армстронг не е в отряда, но аз не виждам и Червената стрела, най-опитния от всички следотърсачи в тази прерия. Защо да не предположим, че са изостанали малко от отряда? По-добре ще направим, ако посрещнем Ван Дайк и научим от устата му новините.
— Да посрещна това чудовище?… Никога! Моля ви, капитане, нека се върнем в лагера. Никой няма да посмее да ми каже, че аз, най-добрата приятелка на Армстронг, съм посрещнала онзи, който го е предал и изоставил. Уверена съм в това… Когато намразя някого, то е от цялото ми сърце и завинаги.
— Виждам това — отговори Сейнт Ор, — да се върнем тогава в лагера, иначе ще ни заварят тук.
Без нито дума повече Нети обърна коня си и препусна назад. Капитан Сейнт Ор не успяваше да я догони.
Новата вест на капитана сложи край на тревогата в лагера. Комендантът замина напред, за да посрещне отряда, а Нети се скри в палатката на мисис Сейнт Ор и заплака на гърдите на Джулиет, като изказваше опасенията си, без да се прикрива.
Глава X
НОВИНАТА НА ЛЕЙТЕНАНТ ВАН ДАЙК
Комендантът скоро забеляза отряда и с напрегнато внимание започна да се взира към него.
И той забеляза отначало Ван Дайк, който биеше на очи с ръста си. По-назад се виждаха няколко коне и мулета, които не бяха натоварени — знак, че отрядът е претърпял загуба. Хората имаха уморен и унил вид, всичко говореше за лош крайна разузнавателния поход.
Комендантът не изказа гласно пред новопристигналите неприятните си впечатления. Той отвърна студено на отдадената му чест и остана неподвижен, докато Ван Дайк изкомандва на колоната да спре и се приближи, за да рапортува.
— Господин полковник, имам чест да ви представя отряда, който ми поверихте за изпълнение на специална задача. Достигнахме на десет-дванайсет километра от Жълтата река по следите, оставени от едно индианско преселение. Срещнахме и разбихме една шайка сиукси, като убихме трима души от тях и взехме няколко коня. От наша страна също претърпяхме загуби. Длъжен съм със съжаление да рапортувам, че отрядът беше напуснат от лейтенант Армстронг и от водача Червената стрела. И двамата са пленници на индианците.
— Как стана това? — попита полковникът с леден глас, като пронизваше лейтенанта с очи.
Офицерът помълча малко с наведена глава и заговори с угоднически глас:
— Господин Армстронг напусна отряда, като поиска от мен разрешение за това. За да проследят една следа, с него тръгнаха и следотърсачите Червената стрела, Изкусната лисица и Голямото куче. Уговорихме се да се срещнем отново най-късно след три дни при устието на река Бомини, на мястото, където генерал Мол е устройвал лагер по време на последния си поход.
— Можете да пропуснете тази подробност — каза полковникът, като забеляза, че лейтенантът разтегля разказа си.
— Чакахме три дни, през това време постегнахме конете, а в уговорения срок се завърнаха двама от индианските водачи, които господин Армстронг бе взел със себе си. Те докладваха, че са забелязали група сиукси, и аз сметнах за възможно да ги разпръсна. Настигнахме ги още същата нощ. Конят ми беше ранен…
— Но кажете най-сетне какво стана с господин Армстронг? Къде е той? — прекъсна го отново полковникът с тревога в гласа. — Подробностите за вашия подвиг можем да чуем и по-късно. Споменахте, че водачите са се върнали… После?
— Не носеха съобщение от Армстронг до мен, господин полковник. От разказа им разбрах, че той е срещнал някакви контрабандисти, търговци на кожи или нещо подобно и заедно с тях отишъл направо в лагера на сиуксите.
Комендантът направи гримаса от учудване и се замисли.
— По каква логика дойдохте до заключението, че е пленен?
— Не би могло да стане нещо друго в онзи район, където индианците щъкат като гъсеници, щом е отишъл сам… И ние самите, ако не бяхме успели да разгромим шайката от сиукси, щяхме да бъдем обградени от тях и…
— Да ви обкръжат? А колко бяха на брой тези сиукси?
— Три големи вигвама, господин полковник, около петдесет коня… Разбира се, след това сражение побързахме да се върнем във форта.
— Това виждам — отвърна полковникът, — но ми обяснете защо допуснахте Армстронг да се отдели от отряда и да върви срещу опасностите, и то съвсем безполезно?
— Ще ми повярвате ли, господин полковник, че направих това с голямо колебание, но… той настояваше много… с него тръгнаха трима водачи, а… дотогава не бяхме срещнали нито един индианец. Той не искаше да се върне, докато не се добере до някакви ценни сведения… пък и разпорежданията, които му дадох, бяха съвсем точни. Той обеща да се завърне след три дни при рекичката Бомини и заедно да се придвижим до форта. Не искам, господин полковник, да обвинявам в нищо нещастния младеж, но той наруши заповедта ми. За това ще заплати скъпо, защото едва ли повече ще имаме удоволствието да го видим.
— Добре — каза студено полковникът, — ще поговорим пак за това. Вие продължете към форта. Ние сме тук на лов, но както се вижда, ще се наложи да го прекратим. Горкият Армстронг…
Щом произнесе това, полковникът обърна коня си и препусна към лагера.
Там всички бяха в очакване, напразно се питаха за нещо по-конкретно и не знаеха какво да предприемат. Отначало бяха разтревожени от новината за приближаването на индианците, после тази новина бе заменена от друга — за завръщането на Ван Дайк и отряда му, но вестта за липсата на един офицер и на един водач, както става винаги в такива случаи, породи хиляди догадки. В тази обстановка и най-неясните думи, дори слуховете, бързо прерастваха в точни цифри и факти. Войниците, толкова дисциплинирани и скромни пред своите началници, всъщност бяха най-големите съчинители на какви ли не „достоверни слухове“, способни да ги произвеждат и от най-малкия намек, изпуснат от някой офицер. Докато полковникът отсъстваше, легендата вече беше оформила контурите си: Ван Дайк бил нападнат от несметни индиански пълчища, половината отряд бил избит, а в числото на загиналите бил и лейтенант Армстронг.
Повечето от поканените за лова цивилни не повярваха на тези измислици. Те просто съжаляваха, че са изоставили спокойния си живот и са приели риска да попаднат в дивата прерия заради някакъв си лов на бизони. А ето че вместо бизони се бе появила банда от онези страшни червенокожи! Дори и величествената гледка, която представляваше полковникът, препуснал сред своята свита, не можа да внесе успокоение. Обратно, настана паника и всички се втурнаха към своите коне и мулета.
Обезпокоена от този шум, мисис Сейнт Ор се показа от палатката си.
— Нищо няма, Елси — успокояваше я полковникът, който спря коня си наблизо, — няма опасност! Съществува малка пречка, която ме принуждава да отложа лова за друг път… Получих важни сведения и трябва да се върна незабавно във форта… Тръбач, свири за оседлаване на конете!
Полковникът даде тази заповед гръмогласно и още преди войникът да бе вдигнал тръбата си, всички започнаха да оседла-ват и яхат конете си. Само войниците, по-опитни и привикнали към подобни обрати, вършеха работата си спокойно.
— Надявам се, драги коменданте — каза съдията Брентън, който пристигна зачервен от бързане, — че няма нищо сериозно?
