Нети, в ръцете на моята съдба. Ако трудът и жаждата за слава означават нещо по пътя, който съм си избрал, кълна ви се, ще съумея да постигна нещо, което да поставя вместо зестра в краката на тази, която ще прояви великодушието да ме нарече свой съпруг.
Вече приближаваха входната врата на академията. Нети мълчеше и изглеждаше убедена от думите на своя кавалер.
— Вие сте добър човек, а това е достатъчно, за да се издигнете в очите на жените — произнесе тя с такава сериозност, която не можеше да не трогне Армстронг.
Джулиет, която вървеше пред тях, се обърна към Франк със закачлива усмивка:
— Е, какво? Убеди ли ви Нети? Ще бъдете ли наш гост?
— Наистина не мога — с явно усилие произнесе той. — Благоволете, мис Брентън, да предадете на баща си моята благодарност и искрените ми съжаления.
— Прощавайте тогава — каза Джулиет.
Тя беше недоволна, но все пак му протегна ръка.
— Довиждане, господин Армстронг — отзова се и Нети, — помнете, че в Биш имате верен приятел.
Докато се отдалечаваше, Армстронг усещаше как сърцето му се свива и отмалява под бляскавия мундир.
Глава III
ЧУДНАТА КЪЩА
Тази нощ, толкова тиха и прохладна в Уест Пойнт, беше убийствено тежка в Ню Йорк. Луната, скрита наполовина зад тъмните облаци, едва осветяваше авенюто, по което се скитаха хора, напуснали задушните си къщи, за да подишат чист въздух. Край входните врати, по тротоарите и навсякъде наоколо се виждаха мъже, запалили цигари, жени с ветрила в ръце. В парка се движеше тълпа от хора, които търсеха място по пейките или на поляните. По улиците с изплезени езици лежаха кучета, сигурни, че в тази горещина никой няма да ги обезпокои. Само някой закъснял файтон надуваше пронизителната си тромба на път за дома.
Край брега на река Хъдзън неподвижни лодки стояха на котва и само едва забележимото трепване на вирнатите им носове напомняше, че под гладката повърхност все пак има течение. Хиляди пристанищни работници си почиваха, налягали по брега.
Беше една от онези редки нощи в Ню Йорк, когато човек можеше да си помисли, че е в Кайро или в Калкута.
Изведнъж посред тази необикновена тишина нощният влак нахлу с грохот в града, прелетя по моста, изхвърли облаци от дим и искри и с пронизителен писък се отправи към главната гара сред шум от колела, свистяща пара и немлъкващи звънци.
Около дванайсет пътници, между които Макдиармид и Евън Рой, слязоха от вагоните. Без да обръщат внимание на закъснелите файтонджии, те тръгнаха пеш към улица Лексингтън и спряха пред масивна къща, чиято входна врата беше ярко осветена и се открояваше между останалите, скрити в мрака, постройки.
Евън Рой позвъни и пред вратата след миг се появи стар негър, по чието лице се разля широка усмивка, щом видя Макдиармид.
— Влезте, маса — покани ги той, като не сваляше от гостите големите си, светнали от радост очи.
— Как е майка ми? — побърза да попита младият човек.
— Госпожата е здрава, но госпожицата не успя да я убеди да се покаже на улицата. Тя винаги предпочита разходката из градината и казва, че само видът на улицата е достатъчен, за да се разболее.
Макдиармид се усмихна тъжно:
— Тя има право, стари Джо! Какво добро донесе цивилизацията на тази нещастна страна?
Негърът не отговори, пропусна с поклон двамата господа в съседната стая.
Помещението, пригодено за бална зала, беше великолепно подредено, но по стените му контрастираха със строгата си внушителност окачените оръжия, глави на антилопи и елени наред с някой японски бонзай или стара китайска ваза. На масата, върху златиста покривка, бяха захвърлени най-обикновена пушка, няколко пистолета в кобури, кутия с патрони, а наред с тях стоеше изящен поднос с чаши и бутилки.
Макдиармид веднага се загледа в подноса. Той се засмя и потупа Джо по рамото:
— В цивилизацията все пак има нещо добро, щом е измислила уискито. Да пием за цивилизацията!
Той взе една бутилка и я вдигна над главата си.
— Аз, Джон Логан Макдиармид, потомък на две поколения индиански вождове и наследник на богатствата им, заявявам тържествено, че правя чест на цивилизацията, като се напивам в нейно име! По дяволите Уест Пойнт и академията, по дяволите армията! Те отказаха да ми дадат сабята, която можеше така добре да им служи. Толкова по-зле за тях! Небето ми е свидетел. Ще им покажа, че на Джон Логан Макдиармид не му е необходим документ, за да се сражава!… Евън Рой, пия за твое здраве!
Без повече церемонии той надигна бутилката, но Евън Рой се хвърли към него и го сграбчи с две ръце:
— Джо, вземи бутилката от ръцете му!
Между двамата започна мълчалива, но напрегната борба. Макдиармид се опитвате да се освободи, навеждаше се, за да отхвърли Евън от себе си, но шотландецът беше по-силен, а и вече бе успял да стисне Мак в прегръдките си като в менгеме.
Двамата се въртяха в кръг, пъхтяха и взаимно се заплашваха, без да успеят да направят нещо повече.
В това време Джо заключи останалите бутилки в бюфета и сложи ключа в джоба си.
— Можете да го пуснете, мистър Рой. Няма от какво да ви е страх.
Евън натисна приятеля си силно и като отпусна в миг ръцете си, така тласна Макдиармид, че той се простря на килима. Джо благоразумно се скри.
Настъпи гробна тишина. Зашеметен от падането, Макдиармид остана неподвижен. Евън Рой дишаше тежко, изправен до него. Но победеният сякаш изведнъж осъзна унизителното си положение. Лицето му се изкриви, див огън пламна в очите му и с пъргав скок той се изправи на крака.
Блед като платно, се хвърли мълчешком към масата, за да грабне някакво оръжие.
Евън Рой го изпревари с ловкостта на леопард и с един замах на голямата си ръка запрати оръжията на другия край на стаята.
Двамата мълчаха, но от очите им се стрелкаха светкавици. Гневът на планинеца рязко се смени с необичайна нежност и неочаквано той заговори на родния си шотландски, за да бъде по-изразителен.
— Не е срамно за младия лъв да бъде усмирен от по-възрастния си събрат, който е готов да даде и последната си капка кръв за него. Ако Макдиармид се гневи срещу своя благодетел, против онзи, който го научи да владее оръжието, тогава… няма нищо по-лесно от това.
Евън разкопча жилетката си и подаде на младия човек остър шотландски нож, насочен срещу голата гръд.
— Удари ме! — извика той. — Като глава на семейство имаш власт над живота и смъртта на всеки един негов член.
Младият човек се разтрепера с цялото си тяло. Той се колебаеше. Най-сетне захвърли ножа с дълбока въздишка.
— Няма мъж, на когото бих отстъпил, но ти, Евън Рой, си нещо друго за мен. Дай ми поне чаша уиски. Няма да ми навреди.
— Няма да ти дам уиски — отвърна решително шотландецът, — в рода на баща ти умеят да пият и да владеят разума си, но ти имаш и майчина кръв, а хората от нейното племе никога не са били в благородна дружба с бутилката.
— Обещавам ти, че няма да пийна и глътка в повече — настояваше младият човек.
— Чувал съм вече тази песен. Същите обещания даваше и Големия орел на баща ти, когато търгувахме с кожи. А щом сръбнеше, за чаша уиски беше готов да продаде жена си, децата си, оръжието и коня си — всичко! Какво стана с този страшен вожд и прочут воин? Умря като куче в една бедна колиба, изоставен от всички, и никой не го пожали… освен дъщеря му, която стана по-късно почтена съпруга на Макдиармид.
— Говориш за майка ми — въодушевено се намеси младежът, — не забравяй това, Евън Рой! Защо
