мене се присъединиха доста от моите спътници. Аз обаче исках да видя какво ще стане на палубата с кабините и слязох долу.
Когато влязох в общия салон, намерих го съвсем празен. Всички пътници, и мъже и жени, се бяха втурнали навън и облегнати на перилата, напрегнато наблюдаваха приближаването на „Магнолия“.
Намерих капитана под сенника на носа на парахода. Беше заобиколен от тълпа пътници, които изглеждаха крайно възбудени. Всички му говореха в надпревара. Убеждаваха го „да вдигне пара“.
Капитанът, очевидно за да се отърве от настойчивите пътници, непрекъснато се местеше от място на място. Но всичко беше напразно. Където и да отидеше, навред го посрещаха или съпровождаха куп хора с едно и също искане на уста, а някои дори го умоляваха „за бога“ да не допусне „Магнолия“ да ги, надмине!
— Ей, капитане! — провикна се един от тях. — Ако „Красавицата“ не бяга, името й вече няма да се чуе по тия места, разбра ли?
— Прав сте! — добави друг. — Ако питате мене, друг път, като пътувам, ще взема „Магнолия“.
— Бърз параход е тая „Магнолия“! — подхвърли трети.
— Така е! — подхвана пак първият. — Я гледай как е вдигнала па̀ра!
Запътих се по страничната палуба към дамския салон. Обитателките й до една се бяха натрупали край перилата и по всичко личеше, че се интересуват от състезанието на параходите не по-малко от мъжете. Чух няколко от тях високо да изказват желание параходите да се надпреварват. Те съвсем не мислеха за опасностите, нито пък се страхуваха от последиците; струва ми се, че ако в този миг въпросът за надбягването се подложеше на гласуване, надали щеше да има и три гласа против. Признавам, че сам аз щях да гласувам за надпреварването — бях се заразил от общото настроение и не мислех вече нито за „коренища“, нито за „маха̀ла“, нито за пръсване на котли.
Колкото повече се приближаваше „Магнолия“, толкова по-голямо ставаше възбуждението. Явно беше, че след няколко минути тя щеше да се изравни с нас, а след това да ни задмине. Тази мисъл бе непоносима за някои от пътниците и до слуха ми долитаха високи възклицания, украсени от време на време с сто някоя гневна ругатня. Нещастният капитан трябваше да понася всичко това сам, понеже пътниците знаеха, че другите офицери бяха склонни да изпитат скоростта на парахода. Единствено капитанът „биеше отбой“.
„Магнолия“ беше съвсем близо зад нас; носът й леко се отклоняваше настрана. Тя явно се готвеше да ни надмине!
Офицерите и екипажът й сновяха нагоре-надолу; в кормчийската кабина горе се виждаха двамата кормчии: всичките огняри работеха на палубата; вратите на пещите бяха нажежени до червено; ярки пламъци изскачаха на няколко фута над високите комини! Можеше да се помисли, че корабът се е запалил!
— Те горят сланина! — извика един глас.
— Вярно, дявол да го вземе! — възкликна друг. — Вижте, ей там пред пещта има цял куп сланина!
Погледнах нататък. Това беше самата истина. На палубата пред пещите се издигаше пирамида от някакви тъмнокафяви предмети. Човек можеше да съди за тях по тяхната големина, форма и цвят — това бяха изсушени бѐлове сланина. Виждаше се как огнярите ги взимаха от купчината и ги хвърляха един по един в пламтящите гърла на пещите!
„Магнолия“ продължаваше да ни настига. Носът й беше вече наравно с кормчийската кабина на „Красавицата“. Възбудата, а заедно с нея и глъчката на нашия параход се разрастваха. Подхвърлените сегиз-тогиз подигравки от пътниците на кораба съперник наливаха масло в огъня; а капитанът пак отказа да се надпреварва. Хората, кажи-речи, го заплашваха с бой! „Магнолия“ продължаваше да напредва. Сега беше се изравнила с нас. Мина още една минута — минута на дълбоко мълчание; екипажът и пътниците на двата парахода наблюдаваха напредването с такова голямо напрежение, че не можеха да проговорят. След една минута „Магнолия“ излезе напред!
От палубата й екна тържествуващ вик, примесен с подигравателни подвиквания и оскърбителни забележки.
— Хвърлете ни въже, че да ви влачим! — извика един.
— Къде остана вехтият ви ковчег? — кресна друг.
— Ура за „Магнолия“! Три въздишки за „Красавицата на Запада“! Три въздишки за старата коруба! — изрева трети всред подигравки и гръмлив смях.
Едва ли бих могъл да опиша унижението, което изпитваха всички на борда на „Красавицата“. Това чувство беше обхванало не само офицерите и екипажа. То като че ли се споделяше и от последния пътник. Сам аз горях от същото чувство повече, отколкото можех да си представя.
Никой не обича да бъде между победените при каквито и да било обстоятелства. Освен това човек, без да иска, се заразява от общото увлечение. Може би по силата на физически закони, на които не можеш да се противопоставиш, настроението, обхванало всички наоколо, обхваща за известно време и теб; и дори когато знаеш, че възторгът ти е безсмислен и глупав, те пронизва някакъв електрически ток и те кара да се присъединиш към общото въодушевление. Спомням си как веднъж се бях увлякъл й развикал заедно с тълпата, която кряскаше и с цяло гърло акламираше шествието на кралската особа. Обаче щом то отмина, сърцето ми се сви от срам пред собствената ми низост.
Както екипажът, тъй и пътниците като че ли смятаха нашия капитан за неблагоразумен в благоразумието си и по целия параход се чуваха негодувания, примесени с викове „позор“!
Горкият капитан! През цялото време го следях с поглед. Искрено го съжалявах. Освен хубавата креолка аз бях може би единственият пътник на борда, който знаеше неговата тайна, и не можех да не се възхищавам от рицарската му твърдост, с която той запази тази тайна. Видях бузите му да пламват и очите да блясват от гняв и ми се стори, че ако сега го бяха помолили да даде същото обещание, нямаше да се съгласи, дори и да му предложеха срещу това да превози всичките стоки, които пренасяха по реката.
Тъкмо тогава, сякаш за да се избави от досадните натяквания, сипещи се от всички страни, той се измъкна и влезе в дамския салон. Там веднага го забелязаха и вкупом го нападнаха всички хубави пътнички, които бяха почти толкова натрапчиви в молбите си, колкото и мъжете. Няколко от тях го заплашваха насмешливо, че никога вече няма да пътуват с неговия параход, докато пък други го обвиняваха в липса на смелост. Да се устои на подобни закачки бе невъзможно и аз неотстъпно наблюдавах капитана и очаквах прелом в една или друга насока. И преломът дойде.
Той се изправи всред куп неоставящи го на мира жени и се обърна към тях със следните думи:
— Госпожи! Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да задоволя вашето желание, обаче преди да напуснем Нови Орлеан, аз обещах, по-право дадох честната си дума на една дама… — В този миг доблестната му реч беше прекъсната от една млада жена, която дотича от другата част на кораба и се провикна:
— O, capitaine! Cher capitaine!60 Не оставяйте този глупав параход да ни надмине! Вдигнете повече пара и го изпреварете… моля ви се, капитане!
— Как, mademoiselle! — отговори с изумление капитанът. — Че нали именно на вас обещах да не се надбягвам… вие…
— Par Dieu!61 — възкликна госпожица Безансон, понеже това беше тя. — Вярно, че така беше. Съвсем бях забравила. O, cher capitaine, освобождавам ви от вашето обещание. Helas!62 Дано да не е много късно. За бога, опитайте се да го изпреварите! Ecoutez! Les polissons!63 Как ни подиграват!
Лицето на капитана се разведри за миг, но изведнъж отново се помрачи. Той отговори:
— Мадмоазел, макар и да съм ви благодарен, за съжаление трябва да ви кажа, че при сегашното положение надали бихме изпреварили „Магнолия“. Ние не пътуваме при равни условия. Тя гори бѐлове сланина, от които имат голямо количество. Аз също щях да имам, но след като ви обещах да не се състезавам, разбира се, не взех на борда никаква сланина. Съвсем безполезно би било да се опитваме да се надпреварваме, като горим само обикновени дърва… освен ако „Красавицата“ е наистина много по- бърз параход, което още не знаем, понеже никога не сме изпитвали неговата бързина.
Това беше наистина голямо затруднение и някои от дамите започнаха да поглеждат мадмоазел Безансон с недоволство.
— Сланина ли! — възкликна тя. — Сланина ли, казахте, cher capitaine? Колко ви трябва? Двеста парчета биха ли стигнали?
