производство.
На тази основа се развихря борбата на феодалната монархия на краля Чарлз I Стюарт с парламента, с новата аристокрация, която представлява зародиша на зараждащия се капитализъм. Тази социална борба се преплита с националната борба на Шотландия, която до това време е била независима и която е на път да загуби своята държавна самостоятелност.
Интересът, проявен от Майн Рид към тази епоха, се обяснява и със събитията от неговото съвремие, „кавалерите“ на английския крал приличат твърде много на „рицарите“ от гражданската война в Съединените щати, която се развива по времето, когато писателят пряко наблюдава развоя на американския обществен живот, по-специално ликвидирането на феодалните елементи в лицето на робовладелците от южните щати, вдигнали знамето на бунта срещу премахването на робството на негрите.
Не трябва да се изпуска предвид и един друг паралел между епохата, рисувана в „Бялата ръкавица“, и времето на Майн Рид — що се отнася до Англия. Подобно на народните движения от периода на „Бялата ръкавица“ — движението на левълерите (уравнителите) и на „дигърите“ (копачите), които се стремят към политическо и икономическо равенство за социалните низини, по времето на Майн Рид се надига в Англия модерното движение на потиснатата класа — чартистите; писателят може да наблюдава непосредствено неговия развой при живота си в Англия. Тъй че тази негова творба — както и всяко историческо произведение на „вечните спътници“ на човечеството, писателите-сърцеведи — има и ярко съвременно звучене.
Връщайки ни към миналото, в една романтична обстановка, Майн Рид не губи никога чувството за реализъм.
Така творбите на Майн Рид се превръщат в нещо повече от съдържателно четиво. Те дават импулс към действие и творчество. Проф. Р. Самарин констатира: „Няколко поколения руски младежи, дали на страната немалко смели изследователи, са се зачитали в Майн Рид“. Това безспорно важи и за българските читатели от последните три поколения, които с нескрит интерес поглъщат всеки попаднал в ръцете им роман на знаменития автор. Така и Майн Рид се присъединява към „вечните спътници“ на човечеството, водещи го към висините на ума и сърцето.
Глава I. Мериън Уейд
Жена в гората, срещната случайно, и то сама! Подобна среща буди любопитство дори когато тази жена циганка или селско момиче, което събира съчки.
Но ако е жена от благороден произход, хубавица, а и светлокоса при това, тогава любопитство не е точната дума, а възхищение — непринудено, неудържимо, достигащо до обожание. Такова е мъжкото сърце — то обожава всяка красота, върху която погледът може да се спре, а тази жена беше хубава, светлокоса, срещната сама в гората.
Мериън Уейд притежаваше всички качества, за да заслужи подобно възторжено обожание. Беше хубава, светлокоса, от благороден произход. При това — сама в гората.
Това, че яздеше бял кон, че на ръката си носеше сокол и беше следвана от хрътка, не правеше случката по-малко интересна. Тя не беше придружена от човешко същество — соколът, хрътката и конят бяха единствените й другари. Сигурно тя е искала да бъде сама. Пожелаеше ли, дъщерята на сър Мармадюк Уейд можеше да има охрана дори от двадесет души.
Есен беше, но при все това слънцето печеше силно. Промъкнала се през листата, златната светлина се отразяваше в едно синьо поле — прекрасно като небесния свод, откъдето идваше светлината. Това не беше синият цвят на зюмбюла, който синее в горската поляна, нито пък цветът на срамежливата теменужка, багрещ пътечката. През октомври няма нито зюмбюли, нито теменужки. По-привлекателен беше лазурният оттенък в ириса на женските очи — очите на Мериън Уейд.
Слънчевите лъчи радостно танцуваха по златните й коси, целуваха къдриците й, светли като лъчите, целуваха сяйналите и бузи, които дори и под сянката на дърветата изглеждаха лъчезарни.
Какво търсеше тя в дивата гора без охрана, без прислуга? На лов със соколи ли е тръгнала?
Соколът-ловджия, кацнал върху ръката й, облечена в ръкавица, би казал — да. Но не един път дивечът се стрелваше изкусително пред нея, а качулката все още покриваше главата на сокола и ремъкът, с който краката му бяха привързани за китката на ръката й, не се развързваше.
Пътя ли е загубила, заблудила ли се е?
Нито едното, нито другото. Тя върви по пътека. Оттук се вижда величествен парк и път, който минава покрай оградата му. През дърветата тя може да зърне една прекрасна голяма къща сред парка. Това е прочутото имение Бълстрод — древно като Алфред Велики1. А тъй като тя е господарката на къщата, не може да е загубила пътя. Не може да се е заблудила.
Защо тогава дразни коня си — ту забавя крачките му, ту го подканва да върви напред. Пътя може да не е объркала, но мислите и блуждаят далеч оттук.
Изглежда, че тихата самота на тази горска пътечка не й харесва. Тя често спира и се навежда напред от седлото, сякаш се ослушва.
Държи се така, като че ли очаква някого.
Чува се тропот на копита. През гората иде ездач. Той още не се вижда, но звукът на подковите на коня му, които удрят твърдата земя, показва, че язди но пътеката към нея.
Горската просека се разширява и образува поляна от около шест декара. Тя е разделена на две от пътеката, която се отделя от главния път близо до една от вратите на парка Бълстрод, и води към хълмовете в северозападна посока.
По тази пътека язди Мериън Уейд — може би скита или се разхожда, но личи, че не е тръгнала на дълъг път.
Тя навлиза в гореспоменатата поляна. Там, почти в средата, има едно дърво — бук с огромни размери, — чиито широко разтворени клони като че ли са решили да засводят цялата поляна. Пътят минава под неговите клони.
Хубавата ездачка спира коня си под сянката на бука, сякаш да запази сокола, хрътката и коня от силните лъчи на обедното слънце.
Но не, целта й е друга. Тя спира тук, за да дочака приближаването на конника, в този миг соколът, хрътката и конят ни най-малко не занимават мислите й.
Скоро зад един завой в лек галоп се задава селяк в грубо облекло, яхнал една кранта.
Него ли очаква Мериън Уейд?
Презрителното възклицание, което се изплъзва от стиснатите й устни, дава отговор на този въпрос.
— Пфу! По тропота трябваше да позная, че това не е стъпката на онзи породист кон. Селянин!
Презреният селяк продължава пътя си и минавайки край нея, поздравява недодялано, като допира бързо ръка до падналия на челото му перчем.
Едва отговаря на поздрава му с едно надменно кимване. Това го учудва, защото знае, че дамата е дъщерята на сър Мармадюк Уейд — господарката Мериън, — обикновено много любезна с хора като него и тяхна любимка. Той не подозира, че й е причинил мъка.
Селянинът скоро изчезва от погледа, както и от мислите й, защото сега ухото й бърза да долови не звука на копитата на неговия отдалечаващ се кон, а друг, по-смел, по-ясен звук, който събужда ехото в гората.
Скоро този звук се чува по-ясно и след малко от един завой се появява втори ездач.
Съвършено очебийна е разликата между селяка, който току-що отмина, и новодошлия. Строен кавалер2 с шпори, с пера на шапката, възседнал прекрасен черен
