кон; гърдите на коня са опръскани от снежнобялата пяна, която капе от разтворената му уста.
Само един поглед към коня е достатъчен, за да се разбере, че това е „породистият кон“, споменат преди малко, а един бегъл поглед към ездача разкрива, че той е именно човекът, когото Мериън Уейд очаква.
Но тя не го е погледнала още. Не е извърнала дори очи натам, отдето се задава той.
Тя седи на седлото мълчалива и изглежда напълно безразлична. Ала този вид на безразличие е престорен. Потрепването на сокола, кацнал на китката й, говори, че тя трепери; а тежкото й дишане показва, че е обладана от някакво силно чувство.
В лек галоп ездачът плавно навлиза в поляната.
Забелязвайки дамата, той възпира коня си, сякаш за да мине по-почтително край нея.
Мериън все още се преструва на строга и сериозна и уж не го забелязва, макар че в този миг приближаващият се кавалер е единственият обект на мислите й.
Нейните тайни размишления ще ни разкрият това, което я занимава, и ще ни позволят да надникнем в отношенията на тези красиви ездачи, които случайно или по предварителен план се бяха срещнали на самотния горски път.
— Ако ми заговори — си каза дамата, — какво да му отговоря? Какво да му кажа? Той сигурно разбира, че не случайно идвам толкова често насам. Ако бях сигурна, че знае истината, бих умряла от срам! Уж искам да ме заговори, а се страхувам. Не трябва да се страхувам. Той няма да ми заговори. Колко пъти досега ме е отминавал без нито една дума! И все пак погледите му не показват ли, че би желал? О! Тази наша благородническа етикеция, заради която непознатите се срамуват да бъдат любезни един към друг. Да бях селянка, а той селянин — но тъй хубав, както е сега! Жестоко е да те ограничават глупави обществени нрави! И това, че съм жена, и това е против мен. Не смея да заговоря първа. Туй ще ме изложи дори и в неговите очи!… Ще ме отмине, както досега! О, няма ли начин да се наруши това мъчително мълчание.
Както показват полугласно изречените й мисли, хубавата ездачка сякаш обмисляше някакъв план — още недооформен, недорешен.
— Ще имам ли смелостта да го сторя? Какво би казал моят горд баща, ако разбере? Дори и кротката ми братовчедка Лора ще ме осъди! Някакъв непознат, на когото само името знам, и нищо повече. Може би не е и благородник. О! Да, да, да! Друго той не може да бъде. Може да не е господар на земя, но е господар на бедното ми сърце! Не мога да се въздържа да не копнея за него — дори това да ми донесе после срам и разкаяние. Ще го сторя, ще го сторя.
Думите издаваха твърдо решение. Да стори — какво? Действието, което последва веднага след тия думи, дава отговор на този въпрос. С рязко движение дамата отхвърли сокола от ръката си към шията на коня, където птицата се закрепи, сграбчила снежнобялата грива. Тогава дамата свали ръкавицата си — бяла ръкавица с маншет, който покриваше ръката й над китката, — пусна я небрежно и я остави да се плъзне по полата на ездитния й костюм. Ръкавицата падна по средата на пътя.
Измина кратък миг. Дамата, уж незабелязала загубата, дръпна юздата на коня и като го докосна леко с камшика, излезе изпод клоните на бука — конят й бе обърнат в противоположна посока на тая, от която приближаваше кавалерът.
Отначало тя яздеше бавно, с видимо желание да бъде настигната. След малко пришпори коня, после още и още, докато той премина в галоп — сякаш внезапно бе променила мислите си и решила да избегне срещата. Гъстите къдрици на златната й коса, освободили се от гребена, докосваха крупа на коня. Естествено розовите й страни сега имаха карминен оттенък. Обгаряше ги червенината на срама. Очите и искряха от някаква странна възбуда и гледаха засрамено. Тя се разкайваше за постъпката си и с ужас очакваше последиците и!
И въпреки това умираше от желание да се обърне, но не смееше.
Най-после един завой на пътя й даде тази възможност. Направлявайки коня при завоя, тя погледна към мястото, дето бе изпуснала ръкавицата.
Картината, която видяха очите й, не беше неприятна. Наведен от седлото, кавалерът тъкмо повдигаше ръкавицата с върха на блестящата си шпага.
Какво ще направи с нея?
Тя не дочака да види. Конят й мина зад дърветата и ездачът беше скрит от погледа й.
С отличния си кон той лесно би могъл да я настигне. Но тя не чу тропот на копита зад себе си, макар че се вслушваше, докато се отдалечаваше.
Да бъде настигната тя не желаеше. Днес се бе подложила на достатъчно унижения, които сама си докара, разбира се. Но тя не намали бързината, докато не премина през вратите на парка и не видя стените на бащината си къща.
Глава II. Бет Денси
Когато пускаше любовния знак, Мериън Уейд беше много развълнувана, но не по-малко развълнуван беше Хенри Холтспър, когато го вдигна.
Да беше задържала погледа си още малко, тя щеше да види как внимателно с върха на шпагата кавалерът вдигна ръкавицата, нежно я притисна до устните си и с вълнение я постави на касторената си шапка редом с перата! Тя видя само, че предизвикателството и беше прието; и потръпваща от сладостно задоволство, което се бореше с обзелия я срам, тя силно пришпори коня си. Кавалерът беше също тъй доволен и не по-малко объркан. Той сякаш се чудеше дали да я последва. Бягството й сигурно значеше, че преследването не е позволено. Затова той възпря и порива, и коня си и остана под сянката на дървото, дето беше спрял.
Известно време той остана на седлото, потънал в размишления. Мислите му бяха объркани; това се виждаше от израза на лицето, който непрекъснато се менеше. Там се изписваше ту тържество и удоволствие, ту съмнение, придружено от болка, а веднъж-дваж се забеляза израз, който говореше за скръб или угризения. Защо бе така развълнуван, ще си обясним по-добре, ако проследим мислите, които го тревожеха.
„Предизвикателство ли е това, или не? Ако я срещах за пръв път, бих повярвал, че е случайност. Но колко пъти досега сме се срещали — и все на този самотен път! Защо ще идва насам, ако не!… О, при всяка нова среща тя е все по-смела и по-красива! Колко ли е хубаво да бъдеш истински обичан? Колко по- различна би била тази любов от другата, която завърши така нещастно! Тогава ме ценяха заради положението ми, заради голямото ми бъдеще и богатство. И щом ги загубих, загубих и любовта й!“
„Ако тя ме обича, то не ще да е заради това. Та тя не ме познава — дори името ми не знае! А и да го е чула, то не показва нито титлата ми, нито богатството ми. Ако ме обича, обича ме заради самия мене! Как ме вълнува тази мисъл!“
В очите на кавалера пламнаха победоносни пламъчета и той гордо се изправи на седлото.
Но това повишено настроение не продължи дълго. Други мисли помрачиха щастието, обхванало го за миг.
„Но тя скоро ще узнае! Тя трябва да узнае! Аз самият би трябвало да й разкрия ужасната тайна. Какво ще стане тогава с краткия сладък сън? Всичко ще се свърши и вместо на любовта й ще стана обект на нейната омраза и презрение! О, господи! Ужасявам се, като си помисля какъв може да бъде краят! Като си помисля, че съм спечелил сърцето й, а никога не ще го притежавам!“
Лицето на Хенри Холтспър се помрачи от дълбока тъга.
„Защо се впуснах в тази история? Защо позволих да продължи? Защо искам да продължи? Отговорът на всички тия въпроси е един и същ. Кой би могъл да устои? Кой би устоял? Не е в природата на мъжа да гледа подобна хубост, без да поиска да я притежава. Небето ми е свидетел — опитах се да потисна тази греховна страст, да я разруша, да я изтръгна от гърдите си. Опитвах се да избягна присъствието на тази, която я разпалва. Може би щях да успея, ако тя… Уви! Аз вече нямам сили да се отдръпна. Те се изчерпаха, а волята ми изчезна. Аз се стремя напред — напред, като мушица, примамена от някаква опасна светлина, за да задоволя егоизма си и да загина.“
В този момент по лицето на кавалера се изписа страдание. Каква беше причината за това? Една тайна, която той едва смееше да признае пред себе си.
„Но в края на краищата — продължи той, като промени посоката на мислите си, — дали това не е било случайност, това, което ме направи толкова щастлив и едновременно така нещастен? А погледът й — този
