невероятно популярна из Вътрешната граница. До една от стените беше разположен лъскав хромиран бар, препълнен с алкохолни напитки от всевъзможни светове. На метър-два над него във въздуха висеше малка платформа, а върху нея се поклащаше едно знойно, полуоблечено момиче, чието полюшване трябваше да минава за танцуване. До стените бяха наредени холографии на полуголи красиви жени от човешки и от извънземен произход, които излъчваха мека светлина, докато се въртяха бавно във въздуха.
— Добре се е наредил — отбеляза Найтхоук.
— Деветдесет процента от тия хора работят за него — отвърна Малой, който се съвземаше от топлината. — Те просто си играят с парите, които той им дава. — Той се огледа нервно. — Не искам да задавам неудобни въпроси, но помисли ли как ще се измъкнеш оттук, ако успееш да го убиеш? Тук има няколкостотин оръжия. Дори Перфектния убиец не е бил чак толкова добър.
Найтхоук не отговори. Огледа тълпата, погледна всички изходи и прецени разстоянията, докато мозъкът му пресмяташе какви са шансовете му.
— Виж, щом
Той се запъти към вратата, но Найтхоук се пресегна и го сграбчи за ръката.
— Оставаме.
Малой понечи да се изскубне, но после размисли.
— Е и — настоя той, — с всичките ли ще се биеш?
— Не, освен ако не ми се наложи — каза Найтхоук.
— А тогава какво ще правиш?
— Обмислям точно това.
— Ами ако някой от тях те изпревари?
— Ще съжалява.
— Виж какво — започна Малой тихо, — може би вие, легендарните герои, не изпитвате никакъв страх, но ние, истинските хора, си умираме от страх при мисълта да се изправим срещу няколко пушки, камо ли срещу няколкостотин. Кажи ми нещо успокоително и ми кажи една причина да не се страхувам.
— Млъквай и мисли за парите си.
— Точно сега единственото, което ми идва наум, е, че ще ми стигнат за едно разкошно погребение — оплака се Малой. — Искам да кажа, че ми изглеждаш с всичкия си, но очевидно не чувстваш и капчица страх, което ме кара да мисля, че си или невероятно тъп, или луд. — Той преглътна: — Луд ли си? Сигурно просто си въобразяваш всички тези работи за Перфектния убиец?
Найтхоук се извърна от Малой с гримаса на отвращение. В следващия момент погледът му се спря на една нова танцьорка върху въздушната платформа. Изглеждаше много странно: косата й беше кестенява, очите почти безцветни, а тялото й тънко и гъвкаво. Ала Найтхоук остана поразен от кожата й: тя беше светлосиня.
Музиката отново засвири, този път някаква извънземна мелодия с натрапчив ритъм и момичето със синята кожа започна да танцува. Към пръстите и глезените й бяха прикрепени мънички звънчета, които подсилваха ритъма, докато тя се въртеше и се извиваше на малката платформа с почти нечовешка грация.
— Коя е тази жена? — попита Найтхоук.
— Онази ли? — извърна глава Малой. — Не й знам истинското име. Наричат я Перлата от Маракайбо. Дошла е някъде от съзвездието Куинелус.
— Мутант ли е?
Малой се ухили с усмивка на влечуго.
— А знаеш ли някой друг със синя кожа?
Найтхоук не откъсваше очи от нея:
— Само онзи мутант, бармана. — Той поклати. — Много е красива, нали?
— Повечето хора мислят така. По-умните не го казват на глас.
— Така ли?
— Тя принадлежи на Маркиза.
— Искаш да кажеш, че работи за него? — попита Найтхоук.
— Исках да кажа, каквото казах.
— Не се ли водиха осем-девет войни за отхвърляне на робския труд?
— Ако изобщо е имало някаква полза.
Найтхоук се усмихна.
— Прав си. — Той се замисли. — Интересен тип е Маркиза.
— Има ли значение?
— Може да има, може и да няма — каза Найтхоук, без да откъсва очи от Перлата от Маракайбо. — Човек никога не знае.
Четвърта глава
Музиката спря и момичето със синя кожа изчезна зад въздушната платформа.
— Отиди и й кажи, че искам да я почерпя с едно питие — нареди Найтхоук.
— Не зная къде е — отвърна Малой с очевидно облекчение.
— Тогава кажи на бармана да й сервира едно и да й предаде моите комплименти.
— Изобщо ли не се притесняваш, че си заобиколен от хладнокръвни убийци, които са предани само на Маркиза?
— Единственото нещо, което ме притеснява е, че ми говориш, вместо да отидеш при бармана и да му предадеш, каквото ти поръчах.
Малой стана и хвърли продължителен поглед на Найтхоук.
— Ти не си
— Моля?
— Зная, че той е доживял четиридесет години. Ти обаче със сигурност няма да ги достигнеш. — Дребосъкът се обърна и се запъти към бара. Проправи си път между двама космати лодинита, махна на бармана, каза му нещо, посочи Найтхоук, след което се върна на масата.
— Знаеш ли някоя молитва?
— Не. Защо?
— Може би няма значение. Не мисля, че ще имаш време да я кажеш.
— Как се чувстваш като прекарваш целия си живот в страх от нещо? — попита Найтхоук с откровено любопитство.
— Чувствам се жив и здрав — отвърна Малой. — И ако ти не се страхуваш, значи ти се губи някой ген или ти хлопа дъската. Тия типове не знаят, че си истинска възкръснала легенда. Мислят те просто за едно хлапе. Веднага щом барманът си отвори устата, ще решат, че си хлапе, което мисли с половия си орган, вместо с ума си.
— Да мислят, каквото си искат, нищо не мога да направя по въпроса.
— Напротив, можеш — ядоса се Малой. — Или поне можеше, докато не ме изпрати да купувам питие на някаква проклета мутантка, която по всяка вероятност дори не може и да го смели с мутиралия си метаболизъм.
— Прекалено много се тревожиш. Ще остарееш за нула време.
— О, нима? Е, благодарение на теб ще ме убият за нула време.
— Аз те спасих, помниш ли?
— За да ме използваш като примамка!
— Само ако ми се наложи. — Найтхоук погледна над рамото на Малой. — И както изглежда, няма да се стигне до там.
Малой се завъртя на стола си и видя двама души и един едър, сивокож извънземен от Пеленорат VI да се приближават към масата.
— Нямам оръжие! — прошепна Малой панически.
