В един момент кораб и същество останаха неподвижни в космоса. Лейн изведнъж сам осъзна, че се тресе, точно както Моряка му беше казал. За четвърт век лов и убийства, той беше попадал в не малко опасни ситуации и бе развил навика да става все по-хладнокръвен с увеличаване на опасността. Изненадващо за себе си той установи, че се бори с пристъп на сляпа паника, с неудържимото желание да обърне кораба и да се се измете оттук колкото може по-бързо.
С огромно усилие на волята той отдръпна ръката си от пулта за управление и отново започна да приближава към съществото. Моряка седна в едно от креслата и със сила се облегна назад. Лицето му беше пепелявосиво, а ръцете му стискаха облегалките на креслото с всичка сила.
Съществото започна да отстъпва и в един миг се изтръгна от облака в открития космос. „Смъртоносен“ го последва след няколко секунди и тогава двамата мъже да първи път успяха да го огледат добре. Имаше неправилно сферична форма, излъчваше тъмночервено сияние и непрестанно променяше интензивността на излъчването. Не се забелязваха никакви сетивни органи, нито органи на движението, макар да бе напълно очевидно, че създанието великолепно осъзнава къде се намира и че е напълно в състояние да ги напусне когато пожелае. Беше голямо, може би към седем километра в диаметър, но размерите му се меняха непрестанно и синхронно с пулсациите в яркостта и цвета му. Лейн нямаше никаква представа как това същество би могло да се храни, как се репродуцира и дали изобщо можеше да се репродуцира. Подозираше, че не може. Би могло да бъде на една година, на един век или на възрастта на Галактиката — излъчваше някакво чувство за извънвремие, което правеше всички предположения за възрастта му безсмислени и ненужни. Висеше в пространството, огромно, пулсиращо, живо същество от чиста енергия, впечатляващо с размерите си и с потенциала на своята мощ.
— Е — изграчи Лейн, — какво чака?
— Великолепно е! — задъхано прошепна Моряка. — То е всичко, което съм си представял, че ще бъде.
— Я да видим сега ще можем ли да го накараме малко да подскочи и да разберем как се движи — предложи Лейн.
Той насочи корабния молекулярен имплодер към съществото без видим ефект.
— Хм, а как иначе — промърмори Лейн. — Проклетата твар няма никакви молекули.
Все още се бореше с епизодичните импулси да избяга оттук, но установи, че вече му е по-лесно да се контролира, може би защото съществото се бе изтеглило малко по-далече.
— Какво ли прави там, Лейн? — попита Моряка.
— Проклет да съм, ако имам някаква представа — отговори Лейн. — Преценява ни вероятно, опитва се да разбере какво сме намислили. Но е красиво, нали?
Двамата гледаха съществото на екрана. Точно в този момент то спря да се отдалечава и вместо това започна да се приближава към тях.
— Имаме два избора — каза Лейн с хладнокръвие, каквото не чувстваше. — Можем да опитаме да избягаме, но можем и да видим дали вибраторът ще го задържи поне на една ръка разстояние.
— Да бягаме — предложи Моряка.
Лейн също искаше да избяга, толкова силно искаше да се махне оттук, че си наложи да остане. Чувството на страх му беше непознато и той бе толкова обезпокоен от него, че реши да се пребори с него по единствения възможен начин — чрез насрещен курс за сблъскване. Дори не мислеше за съществото, което приближаваше към кораба им. Единствената му грижа бе да победи скрития демон, който изведнъж се бе изтръгнал на свобода в съзнанието му.
Лейн премести ръката си върху вибратора — стационарен вариант на скрийчър, работещ в обхвата на радиочестотите — и изстреля импулс към създанието.
И тогава настана ад.
Лейн и Моряка едновременно изкрещяха. Старецът рухна на пода, но Лейн съумя да запази равновесие макар и не разсъдъка си. Страхът и безпокойството, които бе изпитвал само допреди секунда изчезнаха и се смениха с нещо друго — нещо толкова странно и чуждо, толкова болезнено, че заплашваше да разкъса съзнанието му на парчета.
Напълно инстинктивно той задържа вибратора насочен към съществото и едновременно с това успя да вкара с маневра кораба обратно в облака. Остана така — неподвижен и немислещ — почти десет минути, преди да започна да се съвзема.
Провери екрана, но на него не се виждаше нищо друго освен прах. Пултът за дистанционно наблюдение първоначално не му предложи нищо, но след малко локализира обект, който се отдалечаваше с половината от скоростта на светлината.
— Събуди се, Моряко — каза Лейн, наведе се над стареца и го разтърси.
Никаква реакция.
Той опря ухо на гърдите му, опитвайки се да долови сърдечен пулс. Но нямаше нито пулс, нито признаци на дишане.
— Е, поне успя да го видиш преди да умреш — прошепна Лейн. Вдигна трупа на рамо, отиде до въздушния шлюз и го остави там. Миг по-късно тялото се понесе в пространството — деформираната фигура на нещо, което допреди малко е било човек.
Той поклати глава, все още замаян от силата на онова, което ги бе ударило. След това се върна на пулта, откри на него панически отдалечаващото се същество и изчисли два курса: един, след съществото, и друг — към Северна точка.
Остана да гледа данните за курсовете дълго. Накрая въведе курса към дома, макар че дълбоко в него един тъничък глас пищеше възмутено в агония.
ГЛАВА 7
— Невъзможно! — заяви Чака.
— Защо? — поиска да знае Лейн. — Само защото никога не си виждал такова?
— Не, защото никой никога преди не е виждал такова нещо! — каза Чака.
Седяха с чаши в ръцете в магазина за карти на Чака. Всички стени бяха покрити с карти на Северна Точка, на звездната система, в която се намираше Северна Точка, на Галактиката, на двайсетина рядко виждани светове, за някои от които все още се смяташе, че са игра на въображението на картографите. Една от работните маси беше покрита с няколко редици навити карти, а навсякъде из голямото помещение имаше лавици и специални държатели, задръстени с древни и на чак толкова стари карти. В центъра на стаята висеше огромен полилей със сложни филиграни представящи местоположението на Земята и други обитавани от човека места. Многобройни глобуси — някой твърди и метални, други бляскави като изкуственото око на Чака, а няколко изработени от непознат на Лейн материал — бяха разположени с артистична прецизност из стаята.
— Но ние знаем, че емпатите5 съществуват! — настоя Лейн.
— Никой досега не беше съобщавал за съществуването на излъчващ емпат — каза Чака. — Всяка раса на емпати, на която досега се бяхме натъквали, може само да приема.
— Добре тогава, може би не става дума за емпатия — примирително каза Лейн. — Но казвам ти, Чака, проклетото същество излъчва надалече емоционалните си импулси. Винаги когато се приближахме по- наблизо, аз така се изплашвах, че целият треперех.
— И аз щях да се изплаша — успокои го Чака. — Какво от това?
— Дявол да го вземе, ти не можеш да разбереш! — сопна се Лейн. — Никога преди не съм се чувствал така.
— Е, никога преди не си се срещал с Хипнозвяра — отбеляза не без логика Чака.
— Това е без значение. Не разбираш ли, че когато изляза на лов за гмурци, аз използвам себе си за примамка в океана, където видимостта е почти нулева. И това не ме плаши. Неведнъж съм бил разкъсван от животни на необитаеми светове, където нямаше никой, който да ми помогне и това също не ме е плашило. А ето че изведнъж се оказвам въоръжен до зъби в „Смъртоносен“ и започвам да треперя като лист.
— Различните хора се плашат от различни неща — мъдро изрече Чака.
— Мен не ме плаши нищо — заяви Лейн. — Но аз го изплаших, разбираш ли, изплаших него и то излъчи обратно ужаса си върху мен. И всеки път, когато се отдалечеше така че част от напрежението му се
