разсейваше, на мен също ми олекваше.
— Струва ми се, Никобар — замислено изрече Чака, почесвайки изкуственото си око с онова, с което си бе разбърквал коктейла, — че това е най-сложното обяснение на собствения страх, което някога съм чувал през живота си — най-сложното, най-дългото и най-запълненото с наистина безкрайно интересни умозаключения за това как биха могли да бъдат нещата.
— Благодаря ти за доверието — сухо изрече Лейн.
— Готов съм на всичко за платежоспособен клиент — поусмихна се Чака. — Между другото, ти почувства ли болка, когато простреля съществото, Никобар? Приемам, че наистина си го прострелял.
— Използвах вибратора срещу него.
— Тогава какво правиш тук? — възкликна Чака триумфално. — Ако теорията ти е вярна, ти би трябвало да умреш в мига, когато лъчът е улучил съществото.
— Не, това изобщо не може да промени теорията ми — каза Лейн. — Не мисля, че Звездопрах или Смъртоносец, или както и да решим да го наричаме, чувства болка. Най-малкото не по начина, по който я чувстваме двамата с теб. Предполагам, че това не трябва да бъде изненада. Защо му е на някого, съставен от чиста енергия, усещането за болка?
— Значи, не може да бъде убито?
— Не съм казал това? — възрази Лейн. — Може да се убие, разбира се… при това с вибратор.
— Но, ти, струва ми се, каза, че…
— Че то не чувства болка — повтори Лейн. — Но това е съвсем различно от това да каже, че не може да бъде убито.
— За мен не е чак толкова различно — измърмори Чака.
— Опитах да поразя това същество с лазерното оръдие, както и молекулярния имплодер — обясни Лейн. — Без никакъв ефект. Но когато използвах вибратора, реакция имаше.
— Но не и реакция, причинена от болка — вметна Чака.
— Не.
— Каква тогава беше реакцията?
— Много неща едновременно, някои от които прекалено странни, за да бъдат разбрани, други — твърде смътни, за да се дефинират ясно. Но преобладаващата емоция, която успях да реконструирам, бе чувство на дълбоко съжаление, примесено с не малка доза страх от неизвестното.
— Е, това би могло да бъде всичко — въздъхна Чака.
— Не — възрази Лейн, — беше съвсем конкретно. Ставаше дума за смъртта.
— Но ти не си го убил.
— Може да съм успял да разруша нищожна част от него. Но достатъчно голяма, за да ме накара да почувствам дъха на смъртта.
— Щом така казвам, Никобар — каза Чака. — Но защо, все пак, то уби Моряка, а теб пожали?
— Отговорът е съвсем прост — обясни Лейн. — Моряка беше стар човек, беше готов за смъртта, може би дори искаше да умре, след като накрая успя да види своя Звездопрах. Аз съм млад и по-силен. Не исках все още да умирам. Кой знае, може би за такъв като мен е необходимо малко повече от вкуса на смъртта, за да бъда убит.
— Обърни на алкохола тук малко по-голямо внимание — каза Чака, стана и се отправи към барчето, скрито зад раклата с карти. — Той ще те довърши преди отново да си видял Хипнозвяра. Освен това, аз продължавам да твърдя, че не съществува такова нещо като машина за излъчване на емоции.
— Може и така да е — съгласи се Лейн. — Може би то също приема моите емоции. Как да разбера дали е така? Но аз знам какво почувствах, знам също какво стана причина за смъртта на стареца. Никога преди не съм сънувал кошмари, но откакто се натъкнах на това създание, имам всеки път, когато заспя.
— Страшен е звярът, който може да накара великия Никобар Лейн да сънува кошмари — отбеляза Чака и си наля следващо питие.
— Така е. Защитната му система е страхотна. Колкото по-сериозна е заплахата, толкова по-голям ужас изпитва нападателят.
— Ако изключим теб, Никобар, кой или какво в тази вселена би се решило да го атакува?
— Сигурно има какво — сви рамене Лейн, — защото в противен случай то не би развило подобен защитен механизъм изобщо.
— Ето, това ти е проблемът, Никобар — обясни Чака и златните му зъби проблеснаха под светлината на свещите от полилея: — Ти гледаш на всичко с очите на ловец. Не допускаш ли, че в тази вселена може да има нещо повече от месо и консуматори на дивеч?
— Като какво например?
— Може Бог да не е ловец, Никобар. Не допускаш ли, че той е състрадателен?
— Нямам и най-малка представа за какво ми говориш.
— Този механизъм, за който спомена, ако съществува, е нещо много интересно и си струва да го притежаваш. И се питам: Какво би направил Чака с него? И понеже Чака е мил, загрижен, щедър до безобразие и страхотен жребец, аз мисля, че бих дал възможност на жените да усетят какво чувствам като ги гледам, когато ги докосвам или милвам, когато изхвърлям семето си в тях. Ето, за това бих го използвал, Никобар, и кой би могъл да отсъди дали аз съм по-близо до божията идея за Хипнозвяра или си ти? Не ти ли хрумва, че това може да е механизъм за съвокупление, Никобар? Може би той излъчва страст и желание, с които привлича другите от неговия вид.
— Ти изхождаш от предположението, че има други — намеси се Лейн. — А аз не съм толкова сигурен в това.
— Може и да няма — каза Чака. — Но не съществуват и естествени врагове. Защо тогава ти приемаш, че този механизъм е съзададен за едното, а не за другото?
— Щом е механизъм за сношаване, защо му е способността да излъчва и ужас? — попита Лейн.
— А ти не би ли искал една жена да може да ти каже, че направо я убиваш с удоволствието, което й доставяш? — усмихна се Чака. — Но може и да бъркам. Може би само Чака е в състояние да ги издигне на това ниво на екстаза.
— Аз пък си мислех, че пращаш жените си в ада — убоде го Лейн.
— Е, те там се обучават, Никобар — обясни Чака. — И след като научат занаята, идват да работят за мен.
— Нямам емпирични доказателства в полза на противното — усмихна се лукаво Лейн.
— Защо не потърсим още доказателства? — предложи Чака и понечи да стане.
— Чака — спря го Лейн, — бил съм веднъж на Земята, а освен това съм посетил доста светове, но ти си единственото живо същество, на което съм се натъквал, изградено само от апетит.
— Това е моят защитен механизъм срещу изкушението да опитам вкуса на смъртта — изсмя се Чака. — Ако поставиш дилемата пред мен, аз всеки път безпогрешно ще избирам живота.
— Но някои хора могат да изразят несъгласие с твоята дефиниция на живота.
— Какво знаят другите? — презрително изсумтя Чака. — Хората, които знаят как да живеят, го правят, Никобар. А хората, които не знаят, измислят дефиниции.
— Замислял ли се някога да публикуваш книга с всичките ти малки удобни сентенциики? — попита Лейн усмихнато.
— Често — призна Чака. — Но не изпитвам никакво уважение към онези, които биха намерили времето да я прочетат.
— Е, дано в това, което казваш, да има някакъв смисъл — примирително каза Лейн.
— Разбира се, че има. Аз говоря само разумни неща. И си мисля само за… нали знаеш какво? Да слезем долу, Никобар.
— Не, благодаря. Дойдох тук с определена цел.
— Искаш да кажеш цел, различна от тази да говориш с Чака? О, това дълбоко ме наранява.
— Е, малко опиум или една малка блондинка ще те излекуват преди да си осъзнал колко си наранен — успокои го Лейн. — Понякога, Чака, ми е трудно да гледам на теб със симпатия.
— Добре тогава, за какво си дошъл тук? — сви рамене Чака.
— Че защо би дошъл някой тук? За да хвърли едно око на картите.
— Но те са стари и неверни — предупреди го Чака. — И единствените хора, които ги купуват са
