колекционерите.
— Знам какво представляват тези карти.
— Защо тогава си готов да си губиш времето с тях? Защото, ако откриеш в някоя координатите на свят с вода, нищо чудно да се озовеш пред звезда-гигант.
— Не, не смятам да търся планети — каза Лейн, отправи се към раклата и издърпа няколко карти без да избира.
— Тогава звезди? Може ли да се застреля някакъв дивеч на звезда?
— Ще ти призная, че не търся и звезди.
— Какво друго…? — и в следващия миг Чака оглушително се изсмя. — Ти търсиш Хипнозвяра! Никобар, той сигурно ти е разбъркал мозъка. Няма да го намериш на никоя карта!
Лейн премери с поглед грамадния човек пред себе си.
— Някой, който не е разбрал на какво се е натъкнал, може да го е регистрирал като звезда. Не забравяй, че в началото хората не са разполагали със сегашната ни техника. Така че погледнат през илюминатора или на екрана за визуален контрол и частично скрит от газов облак, той спокойно би могъл да бъде сбъркан с далечна звезда. Ако мога да открия няколко подобни грешки, ще бъда в състояние да очертая зоната, в която се храни още по-точно.
— И какъв е смисълът? — попита Чака. — Нали не смяташ да тръгнеш за него.
— Е, наречи го любопитство — и Лейн върна на мястото й първата карта, която бе разглеждал до момента.
— Ще го нарека идиотизъм — каза Чака, докато Лейн разгръщаше втората карта. — Колкото по-силна болка му причиниш, толкова по-силна болка ще ти причини то.
— Не искам да го наранявам. Само искам да науча малко повече за него.
— Да, точно това ми казват всички, които влизат в пушалнята за опиум — натъртено предупреди Чака. — Това нещо е смъртно опасно, Никобар. Слез долу с мен и нека опитаме някои от по-простите наслаждения в живота.
— По-късно — отклони поканата Лейн, разглеждайки следващата карта.
— Хайде, Никобар. Ще бъде за моя сметка.
— Не сега.
— О, Боже! Защо ли се грижа? — извика Чака. — Никога не съм срещал човек, с когото да имам по- малко общо. Защо ще ми пука какво смяташ да правиш?
— Не би трябвало.
— И какво би направил, ако те хвана и занеса на ръце долу? — поинтересува се Чака.
— Сигурно ще се опитам да те убия.
— Не можеш да го направил, Никобар.
— Предполагам, че няма да мога. А ти ще рискуваш ли?
— Ако го направя, повече няма да сме приятели, нали?
— Не, едва ли бихме могли да бъдем.
— И защо ще му пука на Чака дали ти си негов приятел или не си?
— Противоположностите се привличат.
— Сигурно това обяснява защо толкова силно се интересуваш от Хипнозвяра — подметна Чака. — Едва ли може да има нещо по-противоположно на него от теб.
— Не долавяш разликата между обикновената заинтересованост и привличането — отвърна Лейн. — Теб те привличат твоите курви. Аз пък се интересувам от това същество.
— Жалко — каза Чака. — Проклетата твар едва ли ще има някаква стойност след като разбереш от какво е направена.
— Е, изследването няма да е толкова разрушително. Ще ти дам пример: златната жила едва ли обеднява от това, че търсачът взема от нея проби по-често, отколкото неговите клиенти — и Лейн изтегли поредния свитък навити на руло карти. — И освен това, съществото, за което говорим, никога не е имало някаква стойност. Още едно сравнение: твоите момичета са имали някаква стойност, преди да си ги използвал.
— Обиждаш моите момичета? — намръщи се престорено Чака.
— Опазил ме Бог — успокои го Лейн. — Опитвам се да засегна твоята почтеност.
— В такъв случай, прощавам ти — изсмя се Чака. После отиде до вратата: — Ще ти изпратя момиче, което ще ти донесе нещо за пиене.
— Нека изчака — помоли Лейн, разстилайки една карта на големия килим. — И по-добре да бъде кафе.
— Ще плача за теб, Никобар.
— Ще плача за онази, с която си легнеш тази нощ — усмихна се Лейн.
— Искаш ли да ти я изпратя сияеща от щастие сутринта? — попита Чака, но Лейн, погълнат от стария звезден атлас, не му отговори.
ГЛАВА 8
Намираше се на три месеца път от Хелхейвън и товарният му отсек бе пълен до пръсване.
Ловът се бе оказал изключително успешен. Птици, бозайници, земноводни, амфибии, двуутробни, риби и дори две същества, които не можеше да класифицира — всички бяха паднали жертва на умението и оръжията му.
Той седеше, най-сетне уморен от убиване, пред екрана на навигационния компютър, прекрасно разбирайки, че е покрил квотата си, изпълнил е поръчките си и трябва да се върне в базата. Но знаеше, че не може да го направи.
Беше въвел газово-прашния облак в компютъра, беше добавил и координатите на всички описани срещи с Хипнозвяра, на които се бе натъкнал в старите звездни карти от магазина на Чака. След това бе променил светимостта на малките светли точки, с които тези срещи бяха обозначени, избирайки по-голям интензитет за по-скорошните. Беше поискал от главния компютър на „Смъртоносен“ да изчисли приблизително скоростта на съществото и вероятния му курс и накрая бе въвел в навигационния компютър координатите на вероятното му местоположение в този момент. Сега летеше натам.
Глупаво, разбира се. Признаваше това пред себе си с онази брутална прямота, с която оценяваше собствените си постъпки. Горивото, с което разполагаше не беше кой знае колкои, а и сигурно щеше да се наложи да кацне някъде, за да попълни запасите си от вода, ако не тръгнеше веднага за Северна Точка. Не прекосяването на междузвездното пространство бъркаше в портфейла му, а излитанията и кацанията. И все пак… беше само на една седмица път от мястото, където съществото можеше да се намира. Не можеше просто така да подмине подобна възможност.
Спа в камерата за хипносън шест дни, оставяйки Муфти да се грижи сам за себе си. Когато се събуди, направи някои малки корекции на курса, изяде огромно количество храна — хипносънят само забавяше метаболизма, без да го спира и затова винаги се събуждаше с усещането, че умира от глад — и започна да оглежда състоянието на кораба. На пулта за дистанционно наблюдение не се виждаше онова, което би му се искало.
Прекара следващите две седмици в този район, като влизаше и излизаше от облака, без дори да зърне макар и за миг съществото. Остана тук до последния възможен момент, след което се отправи към Белиал — малка планета, на която имаше две търговски поселища и нищо повече.
Когато пристигна там, остави „Смъртоносен“ в хангар на космодрума, постави Муфти в камерата за хипносън и се отправи към Палата — мизерно подобие на империята на Чака. Поръча си нещо подобно на телешко за обяд, изконсумира го с помощта на две чаши бренди от Алфард, обмисли идеята да прекара час-два в публичния дом, но накрая се отказа и нае малка стая за през нощта.
Когато се събуди, плати сметката, попита на рецепцията дали на Белиал могат да се открия някакви антикварни магазини за книги или касети и си наложи да запази хладнокръвие, когато служителят едва не се сгъна на две от напушилия го смях. После се върна в хангара.
— Казахте, че сте почти готови? — попита той шефа на сервизния отдел.
— Да — отговори му мъжът. — Не ни казахте колко гориво ще искате. Тук неотдавна имаше стачка и
