цените са малко понадути, така че ви заредихме с колкото да се приберете у дома без проблеми. Приехме на базата на регистрацията ви, че сте от Северна Точка.
Лейн кимна.
— Нямаше как да не надникнем в товарния отсек, докато почиствахме. Ловец ли сте?
— Да — потвърди Лейн.
— Невероятен товар — продължи мъжът с възхищение. — Вероятно сте много добър професионалист.
— Най-добрият — отговори Лейн без никакво чувство за скромност. — Между другото, ще искам от вас толкова гориво, колкото можете да ми дадете. Същото се отнася и до питейната вода.
— Ще ви излезе скъпичко, мистър Лейн — предупреди го мъжът. — Както ви казах, цената на горивото е…
— Помня какво ми казахте — прекъсна го Лейн. — Имам открита сметка в една голяма банка в Алфард, както и друга в Северна Точка. Проверете и на двете места, ако имате проблеми.
— Не бих искал да си пъхам носа там, където не му е работа, мистър Лейн — каза мъжът, — но, ако не възразявате, но какво, по дяволите, смятате да преследвате с толкова гориво, при малкото пространство, което ви е останало в товарния отсек?
— Прав сте — отговори Лейн.
— Ъ?
— Пъхате си носа точно където не му е работа.
Човекът го изгледа за един дълъг момент и предаде нарежданията му на екипа си.
Лейн излетя същия следобед и се насочи обратно към облака. Три дни по-късно вече беше там.
От съществото продължаваше да няма и следа.
Това не притесняваше Лейн особено. Той изпитваше удоволствие да седи сам пред пулта за управление на „Смъртоносен“, което му доставяше много по-силни емоции, от избиването на чуждоземни животни по чужди светове. Във времената, когато хората са ловували само на Земята, ловците превъзнасяха усещането за вятъра, брулещ в лицата или солените пръски от океана, изпепеляващото слънце върху плещите им, опияняващо чистия студен въздух в дробовете им. Лейн изпитваше съжаление към тези хора. Той беше изпитвал лъчите не на едно, а на почти петстотин слънца върху плещите си, беше вдъхвал студения чист въздух на десетки светове, но беше и посещавал стотици други, където една глътка нефилтриран въздух би означавала моментална смърт, беше плувал по повърхността и се бе спускал в глъбините не само на солени океани, но и на океани от хлор, амоняк и половин дузина други отровни течности. Нямаше никаква романтичност в това да се опълчиш срещу природните сили; това си бе само една игра, един смъртоносен гамбит срещу Природата, който всеки ловец бе обречен рано или късно да загуби. Той погледна един от екраните, върху който се виждаше гъстата пелена на безброй звезди и помисли, че няма атмосфера, която да не скрива част от истинската картина. Не, той не страдаше от чувството, че тези звезди са завинаги недостъпни за него, само се питаше какво ли биха изживели древните ловци, ако можеха да поседят до него макар и за няколко минутки.
Извади Муфти от камерата, нахрани го с няколко мъртви, изсушени гущери и му позволи да остане в скута му, докато сам довършваше закуската си. После се върна отново при пулта за управление. Облегна се в креслото, запъна единия си крак на ръба на навигационния компютър, кръстоса другия върху него и затвори очи, разсеяно галейки гърдите на Муфти с лявата си ръка. Миг по-късно вече беше заспал.
Следващите десет седмици минаха без да се случи нищо особено, но той все още не беше разочарован. Беше си изработил дневен график: ядене, физически упражнения, грижи за Муфти, проверка, че всичко е наред в товарния отсек, корекции в курса, спане.
Когато започна да му доскучава, започна да взима слаби наркотици и халюциногени. Един-два пъти се напи до несвяст. Но през по-голямата част стоеше буден, спокоен, трезвен, с чиста глава и — основното качество на ловеца — търпелив.
Кошмарите не го напускаха, макар вече да бе свикнал с тях и да не им обръщаше повече внимание, отколкото обръщаше на другите неща, които бяха в състояние да го подразнят. Често му се случваше да се събуди с писък на устата и да установи, че трепери. След това настъпваше бавното осъзнаване къде се намира и се отпускаше, за да заспи отново.
Точно това се случи с него на десетата седмица след като бе излетял от Белиал. Събуди се с писък и остана легнал в хамака, установявайки, че се тресе с такава сила, че по чудо не бе паднал на пода. Накрая мислите му се избистриха и той осъзна, че се намира на „Смъртоносен“ и че е имал кошмар.
Но този път ужасът не го напускаше. Беше го покрил като одеяло, беше истински и потискащ. Усети сладникаво солен вкус в устата и разбра, че е прехапал наполовина долната си устна. Разтърси глава, опитвайки се да я прочисти и с вик на задоволство, който незнайно как бе съумял да намери излаз през слоевете страх, разбра какво се бе случило.
Скочи от хамака, изтича пред главния екран за наблюдение и… видя съществото, което се носеше на около три хиляди километра от него.
Превключи на ръчно управление и предпазливо потегли напред, фиксирайки прицела на вибратора върху Звездопрах. Съществото бавно започна да се оттегля и „Смъртоносен“ ускори ход.
Продължиха да се движат сред облака като привързани един за друг в продължение на няколко часа, разделени от все същите три хиляди километра и малко по малко усещането за ужас започна да го напуска. Половин ден по-късно съществото вече се бе отърсило напълно от страха си от Лейн и той се възползва от тази възможност, за да се приближи повече.
На хиляда километра усети, че съществото отново започва да изпитва безпокойство, а когато се доближи на триста километра, вече бе по-изплашен отколкото когато и да е било през живота ми. Откъсна поглед от екрана, за да погледне Муфти, който не усещаше нищо и това затвърди впечатлението му, че малкото животно или е напълно лишено от интелект или е напълно побъркано.
Насочи цялата си техника за наблюдение върху съществото с надеждата да научи нещо повече за вътрешната му структура. Без никакъв резултат. Създанието можеше да бъде разумно, но можеше и да не е. Можеше да има някакви аналози на вътрешни органи, подобни на тези при съществата от плът и кръв, но можеше и да няма. Очевидно бе, че притежаваше специален механизъм за придвижване в пространството, но нямаше никакви следи от него. Сензорите бяха напълно безполезни.
Лейн насочи лазерното си оръдие на дванайсет градуса над съществото и стреля. Звездопрах не излъчи някакъв по-особен страх или безпокойство и не промени курса си. Лейн стреля пак, после остави оръдието включено и започна да сваля лъча, докато той не пронизваше създанието точно в центъра. Никаква реакция.
Увеличи скоростта на „Смъртоносен“ и съществото увеличи своята, реагирайки толкова бързо, че разстоянието между тях едва ли се скъси с повече от сто метра. Натрапваше се извода, че има работа с емпат, който работеше в двете посоки.
Протегна ръка към вибратора. Ако съществото можеше да чете мислите му или поне емоциите му, сега трябваше да увеличи скоростта си… но нищо подобно не се случи и той бе принуден да повтори анализа си.
Но, разбира се, съобрази той веднага, нали не бе имал намерение да включва вибратора и вероятно съществото е усещало това. Единственият начин да разбере дали наистина то може да предугажда действията му бе наистина да открие огън.
Тръпка на възбуда мина през тялото му, когато осъзна, че точно това трябваше да направи. Пристегна се в креслото, запита се дали да не се погрижи и за Муфти, но реши, че няма смисъл и натисна спусъка.
Усещането бе също така силно както първия път когато преди няколко месеца бе стрелял по него. Мощна емоционална вълна се стовари върху него със силата на светкавица, отхвърли главата му назад и изпрати по крайниците му импулси на спазматичен тремор. Изпита чувство на съжаление, някакъв почти религиозен страх от неизвестното, нещо, което можеше да бъде аналог на болка — дълбоко, тъмно, тайнствено и абсолютно нечовешко. Почти толкова силно, макар и не в същата степен, бе чувството на шок и изненада.
Почти моментално свали ръка от спусъка и застина полупарализиран, задъхан и със стъклен поглед. Когато след време успя да се съвземе, Звездопрах бе изчезнал от екраните. Малко по-късно Лейн го откри далече от кораба и отново потегли по следите му. Междувременно се опита да разбере какво се бе случило
