с тялото му: сърдечната му дейност се нормализираше, тиковете на мускулите затихваха, зрението му все още не се бе възстановило, но функционираше, продължаваше да диша малко неравномерно.
Провери какви с какви данни разполагаше за Звездопрах. Нямаше начин да измери масата му, но обемът му оставаше постоянен и съвсем определено скоростта му не намаляваше.
Четирите следващи дни минаха в преследване, без това забележимо да се отрази на разстоянието помежду им. Муфти изпитваше нужда от повече внимание и обич от обикновено, което го наведе на мисълта, че вероятно и той бе почувствал макар и в по-мека форма реакцията на Звездопрах, след като бе стрелял в него.
Лейн почти не ядеше, спеше рядко и разпокъсано и прекарваше почти цялото си време вперил поглед в екрана. Намираше се почти на един милион километра зад съществото, което явно намираше това разстояние за безопасно, защото макар да бе убеден, че би могло да му избяга още по-напред, то не предприемаше опит да направи това.
Ставаше все по-трудно да го следи, защото уредите му за наблюдение просто не бяха проектирани да работят при скорости над тази на светлината. На петия ден той го загуби.
Прекара следващите три месеца в опити да го намери отново. Настроението му ставаше все по-мрачно и по-мрачно и след четвъртата седмица Муфти започна да го заобикаля отдалече. Едва когато две от телата в товарния отсек започнаха да се вмирисват, той разбра, че или трябва да кацне някъде съвсем скоро, или ще загуби цялата печалба от последната си експедиция.
Колебанията му продължиха още ден-два. Надяваше се, противно на всякаква логика, че може отново да се натъкне на съществото, но накрая избра курс към Лодин IX — най-големият транспортен център в този сектор.
Докато системата на Лодин се увеличаваше върху екраните, той продължаваше да мисли за Звездопрах. Този път бе съумял да се промъкне наистина близко до него, толкова близко, че едва ли не можеше да протегне ръка и да го докосне. Но въпреки това, въпреки трудностите и загубеното време, единственото с което се връщаше бе поредната доза вкус на смърт, усещането, че е споделил нещо толкова странно и гротескно, толкова призрачно и фантастично, че никой разумен човек не би пожелал отново да го изпита. Нито Чака с неговата бликаща страст към живота, нито Моряка с жаждата му за неизвестното, нито дори Лейн с абсолютната липса на емоции след четвърт век кръвопролитие.
Който въпреки това бе прекарал три месеца в преследване на едно странно, носещо се в пространството, пулсиращо създание. Лейн продължаваше да се пита защо, когато корабът му мина покрай доковете за зареждане с гориво и товаро-разтоварни работи и кацна на сухата изпепелена повърхност на Лодин IX.
ГЛАВА 9
Общото между Лодин IX и Северна Точка бе колкото между лазерно оръдие и прашка. Първият намек, че ставаше дума за планета от съвсем друг тип бяха орбиталните станции за зареждане: нито един от пограничните светове, на които имаше само търговски градове, не разполагаше със средствата или оборота необходими за изграждането на подобни сложни съоръжения и точно поради тази причина „Смъртоносен“, както и болшинството кораби обслужващи пограничните райони, бе построен, за да каца на планетите.
Но резервоарите за гориво бяха само едно от нещата, които говореха за нивото на цивилизацията на тази планета. Тя беше разделена на седемнайсет различни нации — нещо нечувано на търговските светове — всяка от които притежаваше от десет до петдесет града. Последното преброяване беше разкрило, че местното хуманоидно население говори на единайсет езика и може би двойно повече диалекти. Демокрация, република, монархия и диктатура съществуваха една до друга без видими разногласия. Расата на Човека бе построила квартали за провеждане на бизнес, както и такива за живот и днес представляваше четири процента от населението на Лодин IX.
Постройките на местните бяха… чужди. В тях не се забелязваше никаква логика. Там, където от една улица се очакваше да се разширява, тя просто изчезваше. Имаше едноетажни постройки, които бяха абсолютно прозрачни, както и небостъргачи, които бяха без прозорци. Не съществуваха квартали за делови живот. Огромни складове и производствени съоръжения изникваха в центъра на разбъркано застроените жилищни райони, които на свой ред се сливаха с космодруми и открити зоопаркове. И в центъра на този архитектурен миш-маш имаше голи петна, които никой никога не се бе главоболил да застроява. Булевардите се извиваха, свързвайки разнородни райони, минавайки често пъти през места, през които не се виждаше защо, а междувременно правителствени постройки и агенции оставаха без никаква връзка с останалите места, освен намиращата се между тях гола пустиня.
Лейн кацна със „Смъртоносен“ във Фрийпорт — човешка колония в покрайнините на Беларба и едновременно с това най-големият търговски център на планетата. Прекара остатъка от деня, търсейки връзки да транспортира стоката си. Беше преценил, че транспортирането на цял кораб консервирани тела ще му струва по-малко, отколкото онова, което щеше да плати на местните работници, за да одерат и препарират животните. Реши, че ще се наложи да се задържи на Лодин IX поне една седмица, докато пристигнат всичките му ваучери, затова тръгна да потърси подходящо жилище за останалата част от натрапения му престой тук.
Фрийпорт беше голямо поселище, в което намираха подслон почти 150 000 души и в резултат беше твърде специализирано, за да предложи пълното разнообразие на услугите, което бе по силите на бизнесмен като Чака. Лейн избра най-големия и най-впечатляващ хотел на града, който успя да намери, но след като разбра, че няма да му разрешат да вземе и Муфти със себе си в стаята, се спря на един по-малък, в който налагаха по-малко ограничения.
Думата „ограничения“ беше шлагера на деня. Нито един лодинит не се допускаше в чертите на Фрийпорт без да е минал през невероятно сложна система за установяване на самоличността, на което лодинитите реагираха по същия начин, при това както по отношение на човешката раса, така и — макар и в по-слаба степен — към многобройните други колонии пришълци, които се бяха установили около Фрийпорт.
Съществуваше един сектор със странна форма, животът в който се развиваше в международна или още по-точно междупланетна атмосфера. Това беше своеобразна ничия земя между Фрийпорт и Беларба, където се намираха основно културни центрове, ресторанти и места за незаконна търговия. Говореше се, че тук човек може да си купи роб от почти всяка раса в Галактиката. Никой не възприемаше този слух насериозно, което без съмнение беше причината както слухът, така и породилата го практика да продължават да съществуват.
Понеже разполагаше с много време, Лейн реши да посети специфичните за този сектор места. Най- напред, както бе свикнал, тръгна из музеите.
Тук, в блестящи имитации на живот, бяха струпани стотици и стотици странни, екзотични същества, почти всички убити от хора като него, за да задоволят любопитството на другите, които нито искаха, нито смееха да тръгнат с него когато той се отправеше на лов зад границите на цивилизацията.
Първото нещо, на което погледът му се спря, бе совата-сатана: огромна, рогата, червеноока, със зъби щръкнали във всички посоки и наистина сатанинско изражение, тя бе майсторски препарирана, но беше ясно, че специалистът никога не бе виждал такова същество преди. Главата й беше наклонена под неестествен ъгъл, а краката й бяха напълно изпънати, което беше абсолютно нехарактерно за нея.
Другото, което го заинтригува, бе експозицията на водни животни и той спря пред двойка гмурци. Разгледа познатите му хоботи, през които тези създания изхвърляха вода под високо налягане и спря поглед на острите като бръсначи огромни перки и опашка, благодарение на които гмурците можеха да се движат изненадващо бързо във водата и да разсичат жертвата си на ленти. Гледаше ги и се питаше може ли да се нарече разумен човека, който бе готов да слезе на дъното на океана, за да ги убие.
И тогава видя малката табелка, надписана на осем от основните езици на Лодин IX, както и на езика на човеците и на канфорийски:
