Хищници, обитаващи океаните на Пинайпс II, обикновено откривани на дълбочина над един километър. Тази двойка е убита от Никобар Лейн, от расата на Човека, през 4062 г. от Галактическата ера
Поклати глава изумен, чудейки се как, по дяволите, бе оживял след този лов.
Влезе в залата на разумните същества, където многобройни надписи предупреждаваха, че никой от експонатите не е бил убит от ловци, а всички са дарения на музея от родните светове на покойниците. Витрината за Човека беше празна, а онази за жителите на Лодин IX бе аранжирана в битова сцена, в която всички участници бяха облечени. Във всички други витрини — а те бяха над петдесет — съществата бяха или съблечени или подредени в странни и неудобни пози.
Продължи да се разхожда. Отвреме-навреме попадаше на празни витрини. На други места се провеждаше ремонт, но обикновено имаше табелки, деклариращи какво ще бъде изложено в най-скоро време на съответната витрина.
Накрая той стигна до огромна стъклена кутия, дълга почти шейсет метра и висока наполовината и вдигна поглед към табелката:
Запита се дали някой от музейните работници има макар и най-бегла представа за габаритите и естеството на това създание. Започна да осъзнава, че това е просто добило популярност прозвище, защото следваха четири празни кутии, всички по-малки по размер, запазени за Смъртоносец или някое от другите имена, под които то бе станало известно.
— Е, успех — прошепна той пожелание към онези, които щяха да се опитат да запълнят витрините. Усещайки, че вече е изморен от обиколката на музея, той излезе под палещото слънце и се отправи към галерията на изкуствата, която се намираше на около двеста метра по-надолу по налудничаво извиващата се улица, която се стесняваше и разширяваше дори по-често, отколкото се извиваше.
Таксидермията6 не се различаваше много в различните светове, но естетическите концепции бяха безкрайно различни. Лодинитите, например, не използваха бои, нито аналози на боята. Почти всичките им произведения на изкуството представляваха барелефи, не много абстрактни, но без никакво отношение към жизнения опит на Лейн. Естествените цветове бяха потискащи и трудни за възприемане, но това можеше да се очаква от една раса, способна да възприема само спектъра между жълто и синьо. Лейн се помота няколко минути, но накрая се разбра, че случаят е безнадежден и се отправи към онзи раздел на експозицията, в който се излагаше изкуството на Човека.
То бе представено чрез обикновените пейзажи, морски сюжети, картини от космоса, голи жени с налети фигури, натюрморти и скулптури, имитиращи стила на Микеланджело (Ренесансът се връщаше като стил в системата Делурос, а това означаваше, че повечето други човешки светове ще го копират точно на време, за да закъснеят безнадеждно).
Скоро Лейн стана неспокоен. Интересът му към платната беше не по-голям от този към животните след като бъдеха изкормени и препарирани. Беше прахосал пет часа с надеждата да се обогати културно, но накрая бе готов да признае, че му е доскучало до смърт.
Останалата част от следобеда както и следващите два дни прекара в библиотеката, безуспешно опитвайки да намери повече информация за Звездопрах. През третия ден разглежда двата магазина на Фрийпорт за книги и касети — първо този за нови, после антикварния. Отново без успех.
Когато се върна след втория магазин в хотела си, предадоха му пристигнала на негово име радиограма, в която се изразяваше сериозното разочарование на Уилям Кембел Блесбул III от състоянието на пратката току-що получена от Лейн. Четири от единайсетте животни се намирали в различни степени на частично разлагане и докато не бъдели подменени, нямало да бъдат преведени никакви средства по поръчката.
Лейн потвърди получаването на радиограмата, после информира телеграфически своя адвокат да заведе съдебен иск срещу Блесбул за сумата дължима за седемте запазени животни и да провери действителното състояние на другите четири.
След това, вкиснат и неспокоен, той се върна в ничията земя, жадувайки за малко забранени удоволствия. Нищо от онова, което се предлагаше, не можа да го привлече, така че се отби в нелегален магазин и купи подправени документи, даващи му право да влезе в Беларба.
Когато го направи, слънцето вече залязваше. Не беше съвсем сигурен какво да очаква — може би някаква по-екзотична обстановка, характерна за една все пак чужда цивилизация, но Беларба си беше просто един друг град. По-различен наистина, но не онова, за което душата му жадуваше.
Е, поне не можеше да се оплаче от липса на внимание: през цялото време докато вървеше по лишените от всякаква логика улици, усещаше с цялото си същество настойчивите, лишени от всякаква деликатност и приятелско чувство погледи. Отби се да хапне нещо в един местен ресторант, но не можеше да прочете менюто, така че след дълги и мъчителни усилия успя накрая да обясни с жестове на сервитьора, че би желал той да избере вместо него. Зачака, чувствайки се безкрайно неудобно на стола, проектиран явно за същества, при които цялата тлъстина се концентрираше в средата на тялото, а ставите на ръцете им се намираха веднага след рамената. Поставките за ръце се извиваха и го обхващаха като в клетка, гърбът го болеше, краката му изтръпнаха. Хвърли поглед на храната, която враждебният сервитьор безцеремонно стовари на масата, плати сметката и си тръгна без дори да вкуси.
Следващият номер в списъка му беше посещение в лодинитски бар. Алкохолът можеше да се пие, но му липсваше концентрация, а когато двама от местните жители започнаха да се прокрадват към него, той реши, че предпазливостта върви пред храбростта.
Продължи с обикновено бродене из улиците, опитвайки се да добие представа за особеностите на разума, който бе състояние да създаде подобни лишени от каквато и да е видима идея пътища. Чувстваше се като в лош сън. Лодинитите доста приличаха на хората, така че постройките им притежаваха някакво външно сходство с това, на което очите му бяха привикнали. Но когато човек се опиташе да вникне в смисъла му, съзнанието просто отказваше да го приеме. Имаше сгради, в които не беше ясно как да се влезе, магазини, които като че ли предлагаха стоките си на всеки минаващ, който можеше да прояви макар и бегъл интерес, предприятия, в които се произвеждаха дребни дървени и метални предмети с напълно непонятна функция, ако изобщо имаха такава.
Накрая мозъкът му възропта, престана да възприема повече и той реши да се върне в ничията земя. И едва в този момент осъзна, че ловецът, който бе бродил сам из хиляди джунгли, се бе загубил напълно.
Следващите два часа прекара във вървене по извиващите се улици, които или завиваха на 360 градуса, за да се слеят със самите себе си, или просто свършваха опирайки в някоя сграда или излизаха на празно място. Накрая видя друг представител на човешката раса да върви по срещуположната страна на един от булевардите и засрамено му призна, че има проблем.
— Просто попитайте някой от лодинитите — посъветва го мъжът.
— Не мога — обясни Лейн. — Не знам езика им.
— Но как тогава са ви издали разрешително, освен ако…? — човекът го изгледа и чертите на лицето му се изопнаха. — Незаконното пребиваване на територията на Беларба се счита за престъпление. Знаете това, нали?
— Вижте какво, мистър, ако питате мен, самият факт да си беларбиец би трябвало да бъде престъпление. Онова, което искам да науча е как, по дяволите, да се махна от тази лудница.
Инструкциите, които последваха бяха сложни, защото Лейн бе навлязъл доста в чуждия глад. Успя да се прибере у дома едва един час след изгрев слънце.
Проспа останалата част от деня, измъчван от вече познатите кошмари. Когато се събуди, нощта се бе спуснала и навън бе захладняло. Избръсна се, взе си душ, облече се и се изправи пред мъчителното решение къде да отиде. Все още не беше пробвал публичните домове на Фрийпорт, нито местата където предлагаха наркотици. Освен това, беше чувал за някакво заведение където вървеше нон-стоп шоу с
