бе скрил зад масата на Пинайпс, чуждоземният кораб бе променил курса си и се бе насочил към черната дупка с увеличена скорост. Лейн веднага пое след него, внимавайки да мине покрай черната дупка на безопасно разстояние.
Когато пристигна, той изобщо не забеляза дупката, което не беше изненадващо. Датчиците му я забелязваха: свръхмощно гравитационно поле, из което обикаляха малки количества междузвезден газ.
— Все още не можем никой да засечем, „Смъртоносен“ — обади се познатият му глас. — Сигурни ли сте, че не преследвате фантомно ехо?
— Кога за последен път сте чували за нещо, което може да предизвика подобен отразен сигнал в празно пространство? — ехидно се осведоми Лейн. — Освен това, сега той се насочва точно към черната дупка. Ще ви предам координатите му и се надявам, че най-после ще ме оставите на мира.
— Получихме координатите — осведоми го гласът след пет минути, — и изчислихме курса му, приемайки, че може би той все пак съществува. Но телескопите ни продължават да не намират нищо там.
— Тогава си купете нови — сряза ги Лейн, — защото точно в този миг той е на около един милион километра от дупката.
Чуждият кораб обаче сякаш изобщо не схващаше, че по този курс ще се сблъска с — или по-точно, поправи се Лейн, ще бъде всмукан от — черната дупка. Не че това вече имаше някакво значение. На това разстояние дори самият Пинайпс не би могъл да се измъкне от захвата.
И тогава се случи нещо странно. Макар чуждоземният кораб да се приближаваше все повече и повече към хоризонта на събитията, скоростта му вместо да се увеличава, оставаше постоянна. И когато се озова на може би петстотин километра от черната дупка, корабът изви настрани и избягна дупката.
— Вие, момчета, сте в грешка — каза Лейн, включвайки предавателя. — Това нещо тук не може да бъде черна дупка.
— Защо да не може? — попита гласът след няколко минути.
— Защото онзи току-що се измъкна от полето й — и им обясни най-подробно какво се бе случило.
— Там определено има дупка — настоя гласът. — При това регистрирана, описана и най-подробно научно изследвана. Така че, понеже нашите уреди тук не засякоха нищо, принудени сме да заключим, че вашите сензори не са в ред.
Лейн прекъсна контакта, слезе в товарния отсек, избра малка космическа сонда и закрепи фар с продължително действие към нея. После я изстреля в посока на черната дупка. Уредите му проследиха полета й, докато приближаваше към дупката, а той самият визуално контролираше блясъкът на фара върху екрана. Тя изчезна в мига, когато пресече хоризонта на събитията и контролният пулт също престана да регистрира съществуването й.
Което означаваше, че черната дупка съществуваше.
А също означаваше, че корабът на чуждоземците току-що бе нарушил всички физически закони, които му бяха известни.
Включи предавателя пак.
— Има ли нещо, което може да се противопостави на гравитационното поле на една черна дупка?
— Не — дойде отговорът. — Дори светлината не може да се изплъзне от нея.
— Нямах предвид това — уточни Лейн. — Питах съществува ли нещо, което да се противопостави на гравитационното притегляне на една черна дупка, преди да бъде погълнато от нея?
— Това не може да бъде твърдо тяло — бе отговорът. — Може би рентгенови лъчи или някаква друг вид излъчване, макар да се съмнявам. Но нищо друго.
— И кое от тези неща не би било регистрирано на вашите екрани? — попита Лейн.
— Със сигурност щяхме да уловим рентгенови лъчи. Мо може и да изпуснем някои по-екзотични форми на енергията от това разстояние, особено ако са частично или изцяло в инфрачервената част на спектъра.
— Знаете ли за съществуването на кораб изграден изцяло от лъчиста форма на енергията? — продължи да пита Лейн.
— Не. На ваше място бих прегледал системите на кораба ви за възможна неизправност.
— Всичко работи както трябва — възрази Лейн. — Преди малко изстрелях сонда към дупката и я проследих във всеки сантиметър от пътя й.
— Тогава, „Смъртоносен“, не можем да предложим нищо друго.
— Аз обаче мога да предположа — каза Лейн. — Според мен, току-що се натъкнах на Хипнозвяра.
— Ох, дявол да го вземе — въздъхна гласът. — Още един побъркан. Слушайте ме, „Смъртоносен“… не смейте да разпространявате всякакви налудничави слухове, че сте забелязали проклетото създание в онзи район. Последното, от което имаме нужда сега е десет хиляди идиоти ловци, падащи в черната дупка.
— Няма проблем — спокойно отбеляза Лейн. — Не се интересувам от Хипнозвяра, ако това е бил той. Дошъл съм тук на лов за гмурци и след като това… каквото и да е било, ми се махна от главата, смятам да се захвана именно с тях.
Петнайсет часа по-късно той крачеше по дъното на мрачния океан, покриващ повърхността на Пинайпс II, хванал в едната си ръка приемника на сигналите от амфибията, а в другата стиснал парализиращата пушка. Беше отпратил спомена за отминалото приключение някъде в подсъзнанието си в онова място, запазено за несъществените дреболии, които излизаха на бял свят само, когато се надлъгваше с ловджийски истории с някого в бара на Чака.
ГЛАВА 3
Лейн запълни квотата си за около три месеца. Към средата на това време някакъв морски хищник нападна и уби амфибията, така че се наложи да залавя останалата част от животните без помощ. Но въпреки това успя и така дойде края на поредната ловна експедиция. Разтовари гмурците в най-близкия транспортен център и, умствено и физически изтощен, се върна на Хелхейвън.
Остави „Смъртоносен“ в хангара, плати на дабийците, спа колкото можа и с кацналия на рамото му Муфти се отправи пешком по непавираната улица в посока към Чака.
Този ден на бара бе самия Чака — една, както обикновено, впечатляваща гледка. Чака бе висок над два метра и половина, зъбите му бяха изработени от висококаратово злато, носеше жив гущер закрепен на силно издължената мека част на дясното му ухо, обсипаните му със скъпоценности пръсти блестяха като десет малки, но ярки слънца и бе наметнат с някакъв халат със сложна кройка, ушит от полуметална материя, която сменяше оттенъците си между пастелен и черен при всяко негово помръдване. Но най- странно в този необикновен човек бе лявото му око: то бе изкуствено и проблясваше със също така изкуствена вътрешна светлина. Най-старите слухове твърдяха, че е загубил окото си по време на схватка с ножове през първите години на заселването на Хелхейвън. После се разчу, че е станал жертва на странна и положително заразна болест, която разяждала всеки инч на огромното му тяло. Последната теория бе, че Чака сам го бил изчовъркал, за да може да го смени с чудната сфера, която сега се намирала в главата му и точно тази идея Лейн намираше едновременно за най-ужасна и по-вероятна от останалите.
— Никобар! — извика Чака, вдигайки поглед от задълженията си на бара. — Навоюва се и сега си пак тук, за да похарчиш плячката, а?
Лейн се усмихна и се отправи мълчаливо към бара.
— Дълго те нямаше, Никобар — отбеляза Чака.
— Повече от година — кимна Лейн.
— Струваше ли си този път?
— Добре беше. Защо не ми забъркаш нещо по-специално?
— Първото питие е за моя сметка — напомни Чака, смесвайки и разбърквайки ингредиентите с деликатността на концертиращ пианист. — И това ли е всичко, което мога да направя за теб? Цяла година — това е много дълго време, Никобар, да се лишиш от много неща — допълни той и многозначително намигна.
— Не те разбирам — каза Лейн и поклати глава.
— Какво?
— Не разбирам защо намигаш със здравото си око — обясни Лейн. — Защото, аз на твое място щях да намигна със сляпото.
