— И двете ми очи са наред, Никобар — заяви Чака с широка усмивка. — Не ги ли намираш за чудесни?
— Възхитителни са — обяви Лейн и отпи от чашата, която Чака остави пред него. — Но с едното не можеш да виждаш.
— Така ли мислиш? — попита Чака. Той затвори дясното си око и обърна проблясващото изкуствено око към входа. — Току-що влязоха двама мъже. Този отляво е на около четиридесет години, има брада и е в стара военна униформа. Другият отдясно е с няколко години по-възрастен, малко по-нисък, дебел, гладко избръснат и, макар че ти едва ли би могъл да познаеш това, липсва му по-голямата част от десния му крак.
— Дяволите да ме вземат! — промълви Лейн, искрено изненадан. — И в какви цветове са облечени?
— Нямам никаква представа — каза Чака и отвори дясното си око отново. — Изненадан си, Никобар, нали? — той отметна назад масивната си глава и гръмогласно се изсмя. — За първи път те виждам да показваш толкова много емоции.
— Как го правиш? — поинтересува се Чака.
— Ти да не си мислеше, че това око ми е само за красота? Никобар, изненадан съм. Защо му е на собственика на най-добрия публичен дом на Северна Точка да е красив? Не, приятелю, тази очна ябълка е нещо повече от произведение на изкуството: тя е научен продукт. В нея са монтирани лещи за ултравиолетови и инфрачервени лъчи и тя е свързана с очния ми нерв. Бедният Никобар с двете му очи, които Бог му е дал! Бедни, бедни човече, виждащ само повърхността на нещата, докато Чака може да види цветове и форми, за които не можеш и да си представиш!
— Впечатлен съм — призна Лейн.
— Хайде, Никобар — наведе през бара се Чака към него, — погледни дълбоко в него и добий представа за тайните на пространството и времето.
Лейн беше готов да надникне отблизо в блестящата топка, но в този миг Муфти се напрегна и заби нокти в рамото му. Той веднага се изправи.
— Друг път, Чака.
— Какво има?
— Моят питомец зърна гущера на ухото ти. И ако се наведеш прекалено близко към мен, науката ще получи своя шанс да направи и за слуха ти нещо подобно на онова, което е сторила за зрението ти.
— Ултразвуково ухо в добавка към окото ми? — каза Чака замислено. — Ще видим тази работа, Никобар. А сега, приятелю, мога ли да ти помогна с нещо?
— По-късно — каза късо Лейн и отпи от питието си.
— Каквото пожелаеш. Ще направя всичко за стария ми приятел Никобар.
— Докато не свърши парите — уточни сухо Лейн.
— Не трябва да бъркаш приятелството с лоялността — каза Чака. — Приятел съм на всички, но съм лоялен само към интересите на Чака.
— Логично е.
— Мога да бъда различни неща за различните хора — отговори Чака с лекота. — За теб съм човек, който говори логично. За някой друг съм непонятен и непроницаем. И можеш ли да си представиш — продължи той усмихнато и заби пръсти в дървения плот на бара, оставяйки почти два сантиметра дълбоки отпечатъци върху повърхността му, — че трети ме намират за ужасяващ?
— Изобщо не мога да разбера защо — промълви Лейн, питайки се дали има човек в галактиката, който би могъл успешно да си премери силите с Чака.
— Накрая — не спираше Чака, — има и такива, които ме намират за крайно мистериозен.
— О, аз никога не съм мислил за теб, като за някаква особено тайнствена личност — възрази Лейн. — Но понеже стана дума за загадки, имам една малка мистерия, която бих искал да споделя с теб. Какво знаеш за черните дупки?
— Черни, бели, розови, червени, кафяви или на точки, за Чака те са все едно и също нещо — отговори той с подигравателна усмивка, която разкри златните му зъби в пълни им блясък.
— Не, сериозно — настоя Лейн, — какво ти е известно за тях?
— Чака знае по малко за почти всичко.
— Включително и за черните дупки?
— Включително и за черните дупки.
— Какво ще кажеш тогава, ако ти съобщя, че нещо, което преследвах, се приближи на петстотин километра от една черна дупка, след което зави встрани?
— Ще кажа, че грешиш? — отговори Чака без колебание.
— Не греша.
— И как изглеждаше? — поинтересува се Чака.
— Не знам. Бях твърде далече, за да го видя.
— Тогава откъде знаеш, че това нещо е било там, Никобар?
— Уредите на кораба ми го проследиха по целия му път до черната дупка — обясни Лейн.
— И какво стана, когато нещото избягна дупката?
— Не знам — сви рамене Лейн. — Нали разбираш, че моят кораб не може да се опълчи срещу нещо, което може да се справи с гравитационното поле на една черна дупка.
— Сигурно не би могъл — съгласи се Чака и замислено отпи от бутилката пред себе си.
— Чувал ли си някога за подобно нещо? — попита Лейн.
— Само веднъж — отговори Чака.
— О? От кого?
— От онзи старец в ъгъла — каза Чака и кимна към стария набръчкан мъж, който стоеше неподвижен край една от масите с огромна бутилка почти чист спирт до лакътя му. — Беше преди трийсет, а може и преди четиридесет години. Появи се един ден и така се напи, че направо се отряза. В онези времена нямах толкова посетители, така че се опитах да му помогна да изтрезнее. Цялата нощ след това, както и по- голямата част от сутринта, той ми говори за нещо, което избягнало черна дупка. Мислех, че просто бълнува, но когато се свести ми повтори цялата проклета история от началото. Опита се да я разкаже и на следващата нощ, присмяха му се и той повече не обели дума за нея. Искаш ли да те запозная с него?
— Не особено — каза Лейн.
— Ето, затова те обичам, Никобар — засмя се Чака. — Винаги си така мил. Хей, моряко! — изрева той в посока към стареца. — Ела тук да пиеш едно за сметка на Никобар Лейн.
Старецът вдигна поглед, видимо се замисли над предложението, после с мъка се надигна и накуцвайки се дотътри до бара. Взе чашата, която Чака му предложи, изпи я до дъно без да промълви нито дума, както и без да си поеме дъх, после избърса устни с оръфания си ръкав. Личеше си, че едно време е бил силен и енергичен и дори сега се виждаше, не е толкова стар, а повече се превива от болка.
— Благодаря — обади се той след кратка пауза с глас, който прозвуча доста по-младежки от тялото, от което излезе.
— Няма нищо — каза Лейн и се облегна на бара с надеждата Муфти да зърне отново гущера на ухото на Чака. — Как се казваш, старче?
— Не съм съвсем сигурен — отговори човекът. — Наричат ме Моряка от толкова време, че забравих какво беше истинското ми име. Но мисля, че имах друго име.
— А защо те наричат Моряка? — попита Лейн.
— На името на Древния Моряк.
— Не виждам каква е връзката — намръщи се Лейн.
— „Сред вода плуваме, жадни умираме“, изцитира старецът. — В моя случай това са планетите. Милиони светове, зелени светове, сини светове, червени светове, пустини, океани, джунгли и планини, толкова високи, че не можеш да видиш върховете им дори и в ясен ден. Виждал съм ги всичките, сам съм разработвал светове за колонистите. Но не мога да остана на нито един, не мога да се задържа на едно място повече от месец. Винаги си мисля, че има друг, още по-красив свят, обикалящ около съседната звезда и нещо ме кара да тръгна да го търся. Планети навсякъде, милиарди светове очакващи някого… и нито един от тях не е за мен. И ето ме тук, прекалено стар, измъчен и болен, за да се върна към някоя от райските
