— Това, което предлагаш, просто не може да стане.
— Е, тогава ти не можеш да загубиш, нали? — отбеляза старецът с онзи самодоволна усмивка, който накара Лейн да поиска да префасонира лицето му.
— Не знам дали ме разбра, Моряко, но според компютъра…
— Лейн, кой, по дяволите, мислиш, че е картографирал тази проклета планета? — попита Моряка. — Та нали всичко, което компютърът ти знае, е въведено от моите доклади.
— Значи знаеш нещо, което не е било включено в докладите ти? — заключи Лейн.
— Разбира се, че знам — въздъхна Моряка. — Докладите ми бяха предназначени за миньори и колонисти, а не за ловци.
— Прав ли съм да приема, че няма да ми кажеш онова, което знаеш, ако не се съглася на условията ти?
— Абсолютно си прав, Лейн.
Лейн отпусна глава и се замисли за една дълга минута.
— Добре, стари мръснико — каза той накрая, — ще сключим тази сделка. Казвай сега как смяташ да убиеш демонорогите.
— Ще видиш — успокои го Моряка ухилен. — А междувременно, предлагам ти да започнеш да мислиш как ще убиеш Звездопрах. Ще обсъдим темата, след като закуся.
Той стана и накуцвайки се отправи на свой ред към камбуза, тананикайки си стара песничка за плешива зеленокожа мома на име Бийла, която имала по три неща от онези, които мъжете считат за съществени.
ГЛАВА 5
Ансард IV беше гореща планета, гореща и влажна. Почти три-четвърти от повърхността й бе покрита от синьозелен пресноводен океан. Останалата част — един голям и три огромни островни континенти — се състоеше от гъсти джунгли, две внушаващи респект планински вериги и една пустиня. Островните континенти бяха осеяни с многобройни вътрешни езера и покрити с необятни тропически гори. Клоните на дърветата често напълно скриваха слънчевата светлина, но понякога дъждът успяваше да намери път там, където лъчите на слънцето се отказваха. Нямаше миг през който някъде над тези гори да не валеше, а количеството валежи бе такова, че почвата представляваше един вечен слой от кал.
Никой досега не се бе потрудил да класифицира изобилието от насекоми на Ансард IV, но Лейн подозираше, че бъдещият учен, което би се заел с тази задача, едва ли щеше да свърши преди да опише два милиона вида. Въздухът не беше така наситен с кислород, както бе на повечето други светове с подобни джунгли, които бе посещавал, но все пак позволяваше да се ходи без маска с приемането на по едно хапче депресант на всеки три часа. Беше кацнал със „Смъртоносен“ на един пясъчен плаж на брега на океана, следвайки инструкциите на Моряка. После взе проби от атмосферата, водата, някои прости представители на флората и фауната (т.е. трева и насекоми) и разопакова екипировката, от която щеше да има нужда тук. Положи Муфти в камерата за хипносън и откри Моряка, който се разхождаше бос по пясъка край кораба, държейки ботушите си в ръка.
— Е? — каза Лейн.
— Какво „е“? — поинтересува се старецът.
— Ами, ако ще тръгваме оттук след седмица, за да търсим твоя Звездопрах, бих ти предложил да ми кажеш как ще открием и убием две дузини демонороги.
— Лесно — отговори Моряка. — Виждаш ли онзи стар вулкан? — и той посочи една планина на около осем километра от тях.
— Да.
— Те са там.
— По склоновете или вътре? — запита Лейн.
— Вътре. Вулканът не е изригвал в продължение на цели геологически епохи. Дъното на кратера му е покрито с трева, там има порасла гора и достатъчно вода, така че никое същество дори не помисля да го напусне. Точно като кратера Нгоронгоро4 на Земята.
— Докато се спускахме, видяхме много кратери — каза Лейн. — Откъде си сигурен, че демонорогите обитават точно този?
— До този ще стигнем най-лесно — обясни Моряка. — затова се спрях на него. Всъщност, всички са повече или по-малко еднакви. Демонорогите ли… тук няма нищо, което е в състояние да ги застраши. Та практически са собственици на планетата. Обитават всяка гора, всяка джунгла и всеки кратер.
— Защо тогава не ми каза да се приземим в кратера? Този кораб е способен на доста неща. Щях да го направя без никакво затруднение.
— И щеше да изплашиш всяка жива твар вътре. Не, Лейн. Щом аз мога да извървя осем километра, ще можеш и ти.
— Надявам се, че нямаш нищо против да се спусна в кратера след като убием тези проклети твари? — попита Лейн. — Или държиш да ги пренесем на ръце до тук?
— Не бях помислял за тази възможност — призна Моряка.
— Сигурно не си помислил и как да задържим насекомите далече от труповете, докато се върнем при кораба? — продължи Лейн. Видя че Моряка се обърка и се усмихна: — Не се безпокой, Моряко. Взел съм консервант, с който ще ги напръскаме. Консервантът се втвърдява и е достатъчно устойчив, така че нищо няма да може да проникне през него преди да сме се върнали с кораба. Представлява разновидност на същия химикал, с който обработвам кожите и телата на животните преди да ги складирам в товарния отсек.
— А с какво планираш да ги убиеш? — попита Моряка.
— Със скрийчър.
— Става дума за доста големи животни — малко неуверено припомни Моряка.
— Знам — успокои го Лейн. — Но телата им са предназначени за музеите. Не мога да си позволя да повредя кожите им. Ще взема и молекулярния имплодер, просто за да избегна възможните неприятности. Но бих предпочел да не го използвам — след него остават доста размазани трупове.
— Е, ти си ловецът — примирено каза старецът, свивайки рамене.
— Да, такъв съм — съгласи се Лейн. — Във форма ли си да потеглим сега, или по-добре да го отложим за утре?
— Колкото по-рано тръгнем, толкова по-рано ще свършим работата — въздъхна Моряка.
Опаковаха храна и медикаменти, извадиха оръжията на Лейн, взеха консервант, компас, различни стимуланти и депресанти, репелент за насекоми, фенери, бидони с вода и се отправиха към първобитната гора.
Пътуваха бавно, затъвайки непрекъснато в калта, подбирайки път през откритите корени на дървета, които изглеждаха на по хиляди години. Често спираха да почиват, повече заради Моряка, но въпреки това напредваха със средна скорост от два километра в час.
Лейн беше изумен от разнообразието в размерите и външния вид на различните насекоми. Имаше един вид хвъркати, от които просто не можеше да откъсне очи: подобни на дракон създания, дълги минимум четиридесет сантиметра. По тях не се забелязваха нито очи, нито пипала, нито някакви други сетивни органи, но те сееха смърт, когато се насочеха към другите по-дребни насекоми. Не се виждаше да имат уста, а и начинът им на атака не даваше никаква допълнителна информация. Те пикираха отвисоко, сграбчваха безпомощната си жертва с могъщите си щипки и отлитаха неизвестно къде. Колкото и да се мъчеше, Лейн не можеше да схване как поглъщаха храната си.
Той попита Моряка, но старецът само поклати глава.
— Това или са мутанти или някаква местна разновидност — каза той. — Във всеки случай, когато кацнах за да картографирам планетата, не ги видях. Кой знае, може би устата им са в щипките.
— Ами! Това е толкова неефктивно — възрази Лейн. — Единственото, което ми хрумва като обяснение е, че те смачкват телцата на по-малките насекоми върху коремите си и се хранят като всмукват хранителната маса чрез осмоза, но ми се струва, че по този начин не биха могли да преядат.
— Кой знае? — сви рамене старецът. — Защо не убиеш няколко на връщане и не им направиш
