към Люлън и сина му и им махнах.
Няколко минути по-късно бяха при мен и аз внимателно посочих двете животни с червени очни камъни. Люлън направи жест, че иска синът му да стреля пръв, и момчето вдигна пушката, прицели се в земния кораб и стреля. Животното падна на колене, но стана веднага — видях, че куршумът е влязъл далече зад рамото. Обърна се към нас и нападна, а аз побързах да го довърша. Но докато правех това, чух още пет изстрела.
Люлън все още не бе използвал пушката си, но момчето полудя, когато земният кораб ни връхлетя, и започна да изпразва оръжието си по всичко, което вижда. Грабнах пушката от него и казах на баща му да го отведе далеч от стадото, после се обърнах да видя какви бели е направил.
Адът се бе разтворил. Четири ранени земни кораба, два мъжки, една женска и едно малко, ревяха яростно и изкореняваха дървета, а останалото стадо бързо изчезваше в близката горичка. Успях да убия женската и малкото, докато търсеха да се скрият, но двамата мъжкари бяха прекалено далеч.
— И сега какво, шефе Хардуик? — попита единият от следотърсачите ми. — Да ги подгоним ли към теб?
Поклатих глава.
— Не. Нека поседим тук един час и почакаме състоянието им да се влоши от раните им. — Обърнах се към другия следотърсач. — Погрижии се шефът Люлън и синът му да се върнат в лагера.
— Да, шефе — отвърна той и побягна след тях.
Седяхме така почти час. Все още чувахме как земните кораби чупят дървета и бих предпочел да изчакаме куршумите да си свършат работата, но след около час и половина щеше да се стъмни и реших да тръгнем след тях.
Изпратих Пелоби, следотърсача си, да заобиколи горичката и да ме предупреди дали някой от нашите земни кораби се е опитал да избяга и след това, носейки пушката пред гърдите си, внимателно се приближих до дърветата и тръгнах по кървавата диря.
Бях навляъл трийсетина метра в горичката, когато чух движение отляво. Паднах по корем и запълзях с пушката в ръце. Попаднах на малка поляна насред горичката и там, на не повече от десет метра, беше един от моите земни кораби с грозна рана по средата на огромната си долна устна. Изчаках да обърне уязвима част от тялото си към мен, изправих се и го отървах от мъките. Трясъкът от пушката предизвика писък и рев откъм горичката и миг по-късно върху мен се нахвърли втори земен кораб, а левият му очен камък бе повреден от куршума на момчето. Отвърнах му с куршум в гърдите, после с изстрел в сърцето и го чух да пада на около двайсетина метра от полянката.
Пелоби си проправи път до мен минута по-късно.
— Искаш ли очни камъни, шефе Хардуик? — попита той и извади извития си нож.
Поклатих глава.
— Единият е син, а другият безцветен — отвърнах отвратено.
— А майката и бебето?
— И двете сини.
— Шефът Люлън ще е нещастен — ухили се Пелоби.
— Шефът Люлън трябва да е щастлив, че не убих сина му на място — отвърнах. — Е, да се връщаме в лагера.
Тръгнах, но Пелоби извика тревожно.
Обърнах се и видях още един земен кораб мълчаливо да се носи към мен. Гмурнах се в храстите отдясно, а той профуча на по-малко от метър. Когато разбра, че не ме е стъпкал, изрева яростно и се извъртя да подуши въздуха. Беше почти над мен и не можех да се прицеля точно.
Тогава Пелоби хвърли един тежък клон по него и докато той се обръщаше да види новия си мъчител, аз получих възможност за точен изстрел в мозъка и се възползвах от нея. Земята като ли потрепери, когато огромният звяр се строполи.
— Благодаря, Пелоби — казах, когато най-после се изправих на крака и се приближих до последния труп.
— Виж, шефе — Пелоби посочи десния заден крак на земния кораб. Имаше дупка от куршум.
— Точно така! — извиках, разбирайки най-накрая. — Чух пет изстрела, а не четири. Мислех, че хлапето е пропуснало един.
— Пропуснало е всички.
Очните камъни бяха жълто-оранжеви, но проклет да бях, ако ги дадях на Люлън или сина му. Накарах Пелоби да ги извади и да ги зарови в края на поляната.
Когато се върнахме в лагера късно през нощта, Люлън не престана да се извинява, а синът му мълчеше кисело. Тогава реших, че сафарито е свършило и за два дни се върнахме в Беренджи. По едно време момчето попита защо съм си направил труда да преследвам ранените земни кораби. Обясних, че не можем да ги оставим да убият хора или дигита, които се озоват наблизо, и че е задължение на ловеца да поправя грешките на клиента си. Това свърши работа, момчето не каза нито дума повече, докато не го качих заедно с баща му на кораб за Байндър Х.
Попълних отчета си до управлението по лова и дивеча. Не бяха доволни от мен, откакто пуснах Принбул да избяга преди две години. Изтъкнаха, че сме убили пет земни кораба, а сме имали разрешително само за два. Знаех какво следва: можех да купя още разрешителни за три земни кораба и да платя глоба или отново щяха да ми отнемат разрешителното за лов. Така че платих около осем хиляди кредита и едва ми останаха средства да си възстановя амунициите, които изхабих на сафарито.
Наистина страшно романтичен бе животът по време на сафари.
— Легенди ли? — попита Хардуик.
Седеше в леглото си и изглеждаше по-слаб от последния път, когато го видях, но винаги се въодушевяваше,
щом заговорехме за Пепони.
— E, да, има легенди в изобилие — и то не онези глупости за Буко Пепон, който се родил с белега на пророка, или пък че слязъл от планините, за да поведе народа си в борбата за свобода. Пепони беше граничен свят, когато отидох там, и си имахме легенди, каквито се разправят по границата.
— Разкажете ми — подканих го.
— Е, повечето от тях вероятно вече са забравени, но преди шестдесет години дяволски много хора търсеха земния кораб с рубина.
— Какво е това?
— Не знам как е започнала историята, но се носеше слух, че има един грамаден земен кораб, по-голям от всички виждани досега, горе в платата по западната част на Големия източен континент. Предполагаше се, че носи белези от всякакъв вид оръжие — куршуми, лазери, дори от молекулярен взривател, но никой не успял да го убие.
Хардуик внезапно бе обзет от пристъп на кашлица. За момент си помислих, че ще трябва да извикам сестрата, но накрая се успокои.
— Дишай всичкия този прах половин век и накрая ще ти вземе здравето — измърмори той, след като успокои дишането си.
— Сега по-добре ли сте?
— Не съм добре от трийсет години — каза намусено той. — Но мога да говоря, ако за това питате.
— Точно за това.
— Докъде стигнахме?
— До земния кораб с рубина.
— Да — кимна той. — Както и да е, този грамаден звяр уж имал рубин на челото си, съвършен рубин, по-голям от който и да е очен камък. Глупаво, нали?… И въпреки това много хора тръгваха да го търсят. Повечето от тях никога не се върнаха. И все пак казват, че старият Канзас Пиърс го намерил и бил убит заради това, но никой нищо не доказа. — Той се усмихна. — Няма да повярвате колко дигита биха се заклели, че са го виждали.
— А виждали ли са го?
— Разбира се, че не. Но лъжата за тях е нещо съвсем естествено. Не че са мошеници. Просто не искат
