квартала магазини и сгради от готови сглобяеми части. По времето, когато Фуентес напусна планетата, градът имаше 16 000 жители и полицията ни притискаше да не ядосваме местните, когато идваме да разпуснем. Преди можеше да застанеш на прозореца на стаята си в „Роял“ и да стреляш по земни кораби и саблерози, докато пасат на ливадата пред хотела. Сега не се намираше нищо по-голямо от връбен овен в радиус от десет километра около града. Връщаш се от сафари и през първия половин час не си сигурен, че все още си на Пепони: докъдето ти стига погледът не се вижда нищо друго освен ферми. Разбира се, понякога някое заблудено стадо среброкожи пасеше покрай пътя, а и животновъдите се оплакваха, че има няколко саванни дяволи в областта, но беше ужасно различно от миналите години. Когато кацнах на Пепони, вървях пеша до лагера на Оксблъд, защото имаше само двадесет коли на цялата планета. А когато Фуентес си тръгна, автобусни линии свързваха всички близки градове и веднъж в седмицата имаше самолетен полет между континентите. Улиците на Беренджи бяха толкова натоварени с движение, та се наложи да поставят светофари и можеше да ти отнеме двадесет минути пеша от хотел „Екватор“ до „Роял“.
Имаше два чисто нови хотела за туристи и няколко нощни клуба да ги радват, докато чакат за сафари. Синьохрилковците бяха започнали да се заселват в градовете и около 30 000 от тях живееха в бараки, издигнати в покрайнините. Продаваха изделията си направо на туристите и бяха издигнали пазар на около километър южно от „Роял“.
Както и да е, седяхме в бара „Гръмотръс“, разказвахме си спомени за Фуентес и в един момент Джамбо Нейсмит попита дали Фуентес е намерил Златното царство. Никой не разбираше за какво говори, затова той ни разказа как заедно с Фуентес преследвали бързоноги покрай Връзките, когато чули легендата за град, направен целият от злато, управляван не от хора или синиьохрилковци, а от хуманоидна раса, която никой не бил виждал. На Нейсмит не му било интересно, но Фуентес имал договор за още една книга, така че започнал да разпитва дигитата, които споменали града, и да си записва.
— А намери ли го? — попита Бочи.
— Никога не е тръгвал да го търси, доколкото знам — отвърна Нейсмит. — Предполагам, че ще го спомене като забележка под линия в следващата си книга.
Някой попита къде би трябвало да се намира този град.
— Направо в средата на Непроходимата гора, на половината път през Големия западен континент, може би на около две хиляди километра северно от мястото, където Рамирес намери своята диамантена мина.
— Връзва се — обади се Бочи.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Всеки, който си проправи път през онази гора, заслужава да намери златен град. Там има места, където вали всяка минута през деня и където никога не се е процеждала слънчева светлина.
— Бил ли си там? — попита Нейсмит.
— В самия край — отвърна Бочи. — Отвратително място. Не можеш да се стоплиш или да изсъхнеш, дрехите ти загниват, а оръжията ти отказват. Сигурно вилнеят над петстотин болести, които дори още нямат имена. Не си струва да отиваш там само за да намериш балгудите.
— Ти си чувал за тях! — възкликна Нейсмит. — Знаеш името им.
— Чувал съм, че там има племе от хуманоиди, наречени балгуди — отвърна Бочи. — Никога обаче не съм чувал за никакво Златно кралство.
— А не искаше ли да го потърсиш? — настоя Нейсмит.
— Вече ти казах — никога не съм чувал за него. Освен това дори и да бях, не си струва усилията.
— Откога ограбването на град от злато не си струва усилията? — попита някой.
— Ходил ли си някога до Непроходимата гора? — презрително попита Бочи. — Широка е около хиляда и петстотин километра, а след като навлезеш три метра в нея, ти трябва мачете или панга, за да продължиш.
— Използвай лазерен пистолет.
— И да подпалиш цялата проклета гора? — изсмя се сухо Бочи. — Лазерен пистолет ще хвърли в пламъци дори мокрите дървета… Освен това приближиш ли се до средата на гората, започваш да газиш в метър вода и да се движиш слепешком в сърцето на вечна буря.
— А някой опитал ли се е да надникне отгоре какво има там? — попитах аз.
— Нищо не може да се види през дърветата. Те са около петдесет-шестдесет метра високи и са образували по два-три навеса от преплетени клони. За Бога, там вероятно има двайсет вида животни, които никой не е виждал досега.
— Може би са двайсет и един — каза многозначително Нейсмит.
— Как пък не! — изсумтя Бочи. — Фуентес е взел правилното решение. Ще спечели повече пари, като пише за тях, отколкото ти, ако тръгнеш да ги търсиш.
— Трябва да заведа един клиент в тази посока следващата седмица — обадих се аз. — Може би ще хвърля един поглед.
— Ще си загубиш времето — отсече Бочи.
— Мое е.
— И на клиента ти.
— Може би ще огледам, след като го изпратя вкъщи. А може би той ще поиска да дойде с мен. Той е фотограф, камерата му е оръжието. Това пътешествие му е третото и вече е направил повечето холограми, които му трябват от Големия източен континент.
— Искаш ли компания? — попита Нейсмит.
— Не.
— Нека ти осигурявам месото за ядене — настоя той.
— Ако толкова много искаш да намериш това Златно царство, защо не си го търсил досега?
Внезапно виновно изражение промени лицето на Нейсмит.
— Търсих го.
— Колко пъти? — попита Бочи.
— Пет засега.
— Губене на време — повтори отново Бочи.
— Имам време за губене — отвърна Нейсмит. Обърна се пак към мен. — Но нямам никакви пари. Затова бих искал да ме наемеш.
Вдигнах рамене.
— Добре. Ела като ловец на месо и ще прекараме няколко седмици в търсене наоколо, след като изпратя клиента си у дома.
— Дадено — съгласи се той. — А ако намерим Златното царство, ще делим петдесет на петдесет.
— Шестдесет на четиридесет — поправих го. — Не забравяй, това е моето сафари.
— Шестдесет процента от нищо пак е нищо — обади се саркастично Бочи.
Бях съгласен с него, но пък се отървах от лова за месо през следващите два месеца, така че все пак печелех нещо.
Останах в Беренджи още шест дни да изчакам пристигането на клиента си, симпатичен дребосък на име Уокър. Винаги се наслаждавах на първите два дни в града, но на третия вече ми се искаше да съм обратно в пустошта. Градовете, дори малките като Беренджи, не ме привличаха. След два дни в тях, всеки ловец усещаше, че макар и сафаритата да бяха най-добрият бизнес в момента, той самият се превръща в ходещ анахронизъм. Градовете бяха построени от хора, които искаха постоянен дом, а фермите се обработваха от хора, свързани със земята. Ние със скитническата жилка в душите си може и да сме им необходими в началото, но сме само временно явление. Някои като Фуентес си тръгват по-рано, други като мен — по- късно, но рано или късно всички си тръгвахме. Всяка павирана улица, всяка къща със солидни основи или култивирано парче земя са просто още един пирон в нашите ковчези.
Всъщност в деня, в който тръгнах с Уокър и Нейсмит, правителството публикува решението за първия национален парк. Взеха почти осем хиляди квадратни километра в средата на равнините на сибоните и забраниха лова там. Май още тогава разбрах, че дните ми на Пепони са преброени. Не беше свързано със забраната за лов, а с проклетите огради, дори и да са само линии върху картата.
И все пак беше лесно да се забрави всичко това, щом веднъж стъпиш в саваната. Полетът до Бакатула, главния град в Големия западен континент, ни отне един ден, а на следващата сутрин карахме колите през
